Определение № 167 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4934/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 353051/6.10.2021 г., подадена от Е. Б. В. и Б. Б. В., чрез адвокат П. К., срещу решение № 265268 от 6.08.2021 г. по гр. д. № 11827/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 58227 от 7.03.2019 г. по гр. д. № 53898/2016 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъден А. И. А. да заплати на Е. Б. В., на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 21 000 лв., а на Б. Б. В. - сумата от 1 050 лв., като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от Е. Б. В. срещу А. И. А. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 21 000 лв. - обезщетение за пропуснати ползи за периода 1.10.2011 г. - 24.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2016 г. до окончателното изплащане, и предявения от Б. Б. В. срещу А. И. А. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 050 лв. - обезщетение за пропуснати ползи за периода 25.06.2016 г. - 25.09.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2016 г. до окончателното изплащане, като неоснователни. Въззивният съд е посочил, че предмет на делото са предявени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за пропуснати ползи, представляващи неполучен пазарен наем за периода, общо, 1.10.2011 г. - 25.09.2016 г.

Визирал е, че фактическият състав на регламентираната в чл. 45, ал. 1 ЗЗД деликтна отговорност включва наличието на следните елементи: деяние, вреда (имуществена или неимуществена), причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина. В случаите на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), докато останалите елементи от фактическия състав подлежат на доказване от претендиращия обезщетението за вреди ищец, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Приел е за безспорно установено по делото, че за процесния период 1.10.2011 г. - 24.06.2016 г. Е. В. се легитимира като собственик на процесния апартамент № 7, находящ се в [населено място], ж. к. „Н. – І“, [жилищен адрес] а за останалия период от 25.06.2016 г. до 25.09.2016 г. такъв е Б. В.. Ответникът по исковата молба А. А. е собственик на апартамент № 10, находящ се в същия вход, над апартамента на ищците.

Въззивният съд е намерил за правилен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява наличието на противоправно действие и бездействие на ответника, изразяващо се в преместване на кухненската мивка и обособяване на кухненски бокс в неговия апартамент точно над дневната на апартамента на ищците и липса на предприет неотложен ремонт на неговата баня, чрез смяна на хоризонтални водопроводни тръби, полагане на фаянсови плочки по стените и теракотени по пода, смяна на тоалетна чиния, мивка и смесителни батерии, които действия и бездействия са станали причина за теч в апартамента на ищците (неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза и констативен протокол от 13.09.2016 г., подписан от комисия на етажната собственост). Приел е, че е налице доказана причинно-следствена връзка между неизпълнението задължението на ответника да направи ремонт в собствената си баня и течовете, причинили щетите в апартамента на ищците. Съгласно заключението на вещото лице по делото, стойността на наложителните ремонтни дейности в жилището на ищците възлиза на сумата от 2 500 лв., за която СРС е уважил иска.

Въззивният съд е намерил за основателни доводите на А., че по делото не са доказани вреди под формата на пропуснати ползи.

Посочил е, че съгласно правната доктрина и мотивите на ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС пропуснатата полза представлява неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на кредитора, т. е. реална, а не хипотетична вреда. Настъпването й не се презумира, а следва да бъде доказано в процеса. Приел е, че мотивите на цитираното тълкувателно решение са съответно приложими, независимо че касаят пропуснатите ползи при договорната отговорност, тъй като принципните постановки, свързани с характера на вредата и начина на установяването й, са приложими във всички случаи на имуществено увреждане. Съгласно мотивите на атакуваното въззивно решение сигурна възможност за увеличаване на имуществото е налице, когато на база доказани факти и при обичайно развитие на нещата, при отчитане на особеностите на всеки конкретен случай, може да се направи обоснован извод, че в патримониума на ищеца е могла да настъпи положителна промяна. При този си извод Софийски градски съд е съобразил решение № 282/27.10.2015 г. по гр. д. № 1506/2015 г. на ВКС, IV г. о., според което фактическият състав на отговорността за обезщетяване на непозволено увреждане не предвижда като предпоставка собствениците да са изразили намерение и да са положили усилилия да отдадат процесния търговски обект под наем, а предпоставка за уважаване на иска е доказване по делото, че противоправното действие или бездействие на ответника е довело до лишаване на ищеца от възможността да ползва търговския обект по предназначение, както и решение № 102/23.04.2014 г. по гр. д. № 6423/2013 г. на ВКС, I г. о., на което се е позовал първоинстанционният съд и според което не е необходимо ищците да доказват, че са опитвали да отдадат конкретния обект под наем. Посочил е, че мотивите на тези решения на ВКС не са съответно приложими по настоящото дело, тъй като казусите са различни от фактическа страна. В цитираните решения на ВКС доказването на вреди под формата на пропуснати ползи по чл. 45 ЗЗД не е обвързано от доказване на конкретни наемни правоотношения, тъй като се касае за търговски обекти, за които собствениците им са пропуснали възможността да получат граждански плодове, поради противоправни действия, нарушаващи директно ползването по предназначение на съответния търговски обект, докато в настоящия казус се претендира обезщетение за пропуснати ползи от неполучени граждански плодове на жилищен имот, чието предназначение не е да получава търговска печалба, а да задоволява жилищни нужди. Ето защо въззивният съд е заключил, че установените по делото противоправни действия и бездействие на ответника сами по себе си не установяват невъзможността на ищците да ползват имота си по предназначение. В тази връзка е намерил за основателно оплакването във въззивната жалба, че категорично липсват доказателства за нереализиран наем от имота на ищците за целия процесен период, като показанията на разпитаната по делото свидетелка В. С. не налагат различен извод, доколкото тя е договаряла не с някой от ищците, а с трето за делото лице. Приел е, че не може да се приеме, че установените от заключението на вещото лице щети в апартамента на ищците са от естество процесното жилище въобще да не може да се използва по предназначение - за жилищни нужди, респ. ищците да са пропуснали възможността да получават граждански плодове за имота, още повече за целия процесен 5-годишен период. Ето защо е счел за доказано само наличието на претърпени загуби в размер на сумата от 2 500 лв. - стойността на необходимите СМР за ремонта на апартамент № 7, но не и претендираните пропуснати ползи, които да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправно поведение на ответника.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Сочат, че съдът се е произнесъл по следните обуславящи изводите му въпроси:

1. Дали причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение;

2. Предвижда ли разпоредбата на чл. 45 ЗЗД други предпоставки, на базата на които да има разграничение при деликтната отговорност, касаещи различните обекти - търговски обект или жилище.

По този въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Предвижда ли материалният закон (чл. 45 ЗЗД) и практиката по приложението му разграничение при присъждането на обезщетението и други предпоставки, като ползване на обекта по предназначение;

4. Основателността на претенцията с правно основание чл. 45 ЗЗД за вреди от пропуснати ползи зависи ли от невъзможността да бъде ползвано жилище и обусловено ли е от намерението и усилията обектът да бъде отдаден под наем;

5. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, при проверката по чл. 269 ГПК, в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди доводи, въведени за първи път във въззивната жалба;

6. При еднакво цитиране и приложението на ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на двете инстанции по правния спор, може ли второинстанционният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, без да е преценил всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство;

7. Налице ли е нарушение на разпоредбата на чл. 154 ГПК.

От А. А. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба на Е. Б. В. е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаряща на изискванията на чл. 284 ГПК.

Касационната жалба на Б. Б. В. е недопустима, предвид цената на предявения от него иск – 1 314 лв. (чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК). Същата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея – да се прекрати.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Е. В.. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Жалбоподателката, въпреки че се е позовала на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е обосновала наличието на някоя от допълнителните предпоставки на закона, като по нито един от формулираните от нея въпроси, с изключение на въпрос № 2, не е визирала задължителна практика на ВС и/или ВКС, както и/или практика на ВКС, с която атакуваното решение да влиза в противоречие.

Същевременно във визираното от В. тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че както в правната доктрина, така и в съдебната практика, пропуснатата полза се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора. Установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на това тълкувателно решение. В тази връзка следва да се отбележи, че решаващите мотиви на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете за обезщетение за пропуснати ползи се изразяват в това, че по делото не е установено ищците да не са могли, в резултат на противоправното поведение на ответника, да ползват имота съобразно естественото му предназначение – за задоволяване на жилищните им нужди. Същевременно, според съда, липсват доказателства относно сигурното увеличаване имуществото на В. с получен наем за апартамента, ако не бе противоправното поведение на ответника. Така изложените съображения сочат на извод за липса на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника и твърдените вреди (пропуснати ползи), като те са в унисон с тълкувателното решение.

Четвъртият въпрос и не предполага унифициран отговор, тъй като зависи от изложените в исковата молба твърдения и установените по делото обстоятелства, т. е. от особеностите на всеки конкретен казус.

Петият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателката, че А. А. е оспорил пред първоинстанционния съд единствено, че вредите по апартамент № 7 се дължат на негово противоправно поведение. Тази теза не съответства на действителността, тъй като още с отговора на исковата молба е наведен довод, че пропуснатите ползи следва да се реални и сигурни, а не хипотетични, поради което по делото следва да се установяват други, осуетени от забавеното изпълнение на ответника правоотношения.

По шестия въпрос въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, включително задължителната такава, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Последният въпрос няма характера на такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. На него съдът дължи отговор при произнасяне по съществото на спора.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Горното обуславя недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на Е. В..

А. А. има право на направените разноски за адвокат за производството пред ВКС в размер на 1 500 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,