Определение № 4600 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5046/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. В., чрез адв. М. Х., срещу въззивно решение № 306 от 31.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 69/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 8971 от 17.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1030/2020 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев, за отхвърляне на предявения от М. К. В. против Лимонка А. В., К. Р. Г. и К. Р. С., иск за разваляне по отношение на 1/2 идеална част за ищеца М. К. В., в качеството му на наследник на К. К. В., на договор, сключен на 10.07.1996 г., обективиран в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане № 383, том II, дело № 613/1996 г. на Районен съд – Гоце Делчев, поради пълно неизпълнение на задълженията по него от страна на ответниците. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните, уточнени от съда, въпроси: 1/ „за приложението на чл. 87 ЗЗД в хипотезата на разваляне на договор за издръжка и гледане“; 2/ „за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото в тяхната взаимовръзка, при правилно разпределение на доказателствената тежест и при ясно посочване на кои доказателства дава вяра, на кои не и защо“. Жалбоподателят се позовава на противоречие с практиката на ВКС (без да я отнася към конкретно питане), обективирана в Тълкувателно решение № 6/2011 г. на ОСГК, решение № 863/22.12.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на IV г.о., решение № 82/05.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009 г. на IV г.о., решение № 169/19.07.2013 г. по гр. д. № 1210/2012 г. на III г.о., решение № 82/05.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009 г. на IV г.о., решение № 633/01.07.2002 г. по гр. д. № 944/2001 г. на II г.о., решение № 293/24.06.2009 г. по гр. д. № 491/2008 г. на I г.о., решение № 165/01.03.2010 г. по гр. д. № 71/2009 г. на III г.о., решение № 412/30.04.2009 г. по гр. д. № 1512/2008 г. на I г.о., решение № 95/12.02.2010 г. по гр. д. № 699/2009 г. на IV г.о. и решение № 24/18.03.2009 г. по гр. д. № 5287/2007 г. на IV г.о. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците по жалбата К. Р. С., чрез адв. В. А., Лимонка В., чрез адв. Р. Ш., и К. Г., чрез адв. И. Т., в писмени отговори изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд като е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение на Районен съд – Гоце Делчев, е отхвърлил иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, предявен от М. К. В. против Лимонка А. В., К. Р. Г. и К. Р. С.. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че ищецът М. К. В. е син и наследник по закон на К. К. В., починала на 27.11.2015г. Тя прехвърлила на 10.07.1996 г. на другия си син - Р. К. В., собствената си 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот в [населено място] срещу гледането и издръжката, давани от сина ѝ досега, и задължението на същия да поеме гледането и издръжката ѝ занапред, като ѝ осигури един нормален и спокоен живот, какъвто е водила досега, докато е жива. Към този момент Р. В. бил в граждански брак с ответницата Лимонка В., като ответниците К. Р. Г. и К. Р. С. са техни деца. Като е съобразил възмездния характер на договора, съдът е обосновал извод, че задължено по същия лице е била и съпругата на Р. – Лимонка В.. Тъй като страните не са договорили някакви различни от обикновените или по-специфични задължения на приобретателя Р. В., респ. на неговата съпруга Лимонка В., съдът е обосновал извод, че те са поели гледането и издръжката на К. В. пожизнено, като обемът и характерът на престираните грижи и издръжка, следва да отговарят на конкретните нужди на прехвърлителката. Р. В. е починал през 1999г. Съдът, като обсъдил гласните доказателства, е изложил съображения, че дава вяра на показанията на свидетелката М. – личен лекар на прехвърлителката, и кореспондиращите им показания на свидетелите М. и Г., докато свидетелите В., Т. и Я. нямат непосредствени впечатления, не са поддържали чести контакти с прехвърлителя. От гласните доказателства съдът приел за установено, че от сключването на договора до смъртта си прехвърлителката е живяла в едно домакинство с приобретателя Р. В. (до неговата смърт през 1999 г.), неговата съпруга Лимонка В. и двете им деца – К. и К.; в продължителен период след сключване на договора, прехвърлителката е била в добро здравословно състояние, продължавала да работи като шивачка въпреки заболяванията си, заради които ходела на лекар със снаха си Лимонка; винаги се хвалела от снаха си, която заедно с децата си полагала ежедневни грижи за нея и изпълнявала указанията на личната лекарка; К. В. била много добре обгрижвана, като в последните месеци от живота си, когато се залежала и била трудно подвижна, имала нужда от помощ и последната й била оказвана от снахата Лимонка. За неоснователни съдът приел възраженията на ищеца, че приживе приобретателят по договора Р. В. не е полагал грижи за прехвърлителката. В тази връзка е съобразил приетото в Тълкувателно решение № 6/2011 г. от 15.05.2012 г. по т. д. № 6/2011 г., ВКС, ОСГК, че ако задължението за издръжка и гледане се изпълнява само от единия длъжник, като на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем, неизпълнението от другия длъжник не може да доведе до разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Като безспорно е посочил, че при сключване на договора Р. В. е бил в брак с Лимонка В., която с оглед безспорните по делото данни е изпълнявала задълженията по договора точно. Като неоснователни е преценил и възраженията на ищеца за проявявано неуважение и неразбиране между К. В. и ответниците. В тази връзка е посочил, че в показанията си св. В. сочи, че между баба К. и снаха ѝ Лимонка имало скандали, но сам същият уточнил, че са от типа „както при всяка къща“, а и свидетелят е напуснал България, бил е в чужбина, а след завръщането си 1-2 пъти месечно посещавал [населено място], поради което обективно не е имал наблюдения върху ежедневието на К. В.. Съобразил е, че от друга страна, свидетелите М., Г. и М., които са контактували често с К., са посочили еднозначно, че последната не е имала никакви оплаквания от снаха си и полаганите от нея грижи, поради което и е кредитирал показанията им, тъй като се базират на лични наблюдения и са еднопосочни и непротиворечиви. Въззивната инстанция е приела за неоснователни и възраженията, че баба К. се грижела за снаха си и внуците, а не те за нея. Като е акцентирал отново върху безспорно установеното, че след сключване на договора прехвърлителката била в добро здравословно състояние и упражнявала трудова дейност като шивачка, съдът е изложил съображения, че приобретателят не може да натрапи на прехвърлителя грижи, които той не е готов да приеме и в случай, че предложеното от приобретателя изпълнение е било прието от прехвърлителя, който се е считал удовлетворен, последният или неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Доводите на ищеца, че е осигурявал грижи и средствата за издръжка на К. В. също съдът е преценил като неоснователни. Приел е, че приобретателят не може да задължи прехвърлителя да отказва грижи и издръжка от трети лица, нито пък може да ограничи тези лица да му предоставят такива. Въззивният съд е посочил, че от показанията на св. М. е установено, че веднъж М. В. е придружил майка си на преглед и я е завел в болница, а като безпротиворечиво е отделил обстоятелството, че грижите, необходими във връзка със здравословното състояние на прехвърлителката, са осигурявани основно от приобретателя по договора. Изтъкнал е и, че от приетото като доказателство по делото писмо от „Банка Д.“ АД се установява, че наследодателят на страните К. К. В. за периода 01.01.2009 г. до 27.11.2015 г. е титуляр на три сметки, като за периода от 01.01.2009 г. до 27.11.2015 г. не са налични данни за превеждани парични суми от М. К. В.; че не кредитира показанията на ищцовите свидетели в тази насока, тъй като последните не са очевидци и нямат преки и непосредствени впечатления, поради което не може да се приеме, че средствата за издръжка на прехвърлителката са осигурявани от М. В., а и отделно – че изпращането на пари от ищеца само по себе си не опровергава насрещната престация от страна на ответниците, установена от събраните доказателства. В заключение, въззивната инстанция достигнала до правния извод, че приобретателите по алеаторния договор са престирали точно, поради което е отхвърлил иска за развалянето му. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай конкретизираният от съда първи въпрос в изложението „за приложението на чл. 87 ЗЗД в хипотезата на разваляне на договор за издръжка и гледане“ е поставен общотеоретично, а не конкретно с оглед правните разрешения на въззивния съд. Същият е привързан към оплакванията на жалбоподателя срещу решението на въззивната инстанция, които засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват повторение на фактите от касационната жалба, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. По същество жалбоподателят излага несъгласието си с приетото от съда изпълнение на престацията по договора за издръжка и гледане от страна на Лимонка В., което според страната е нерегулярно и непокриващо нуждите от издръжка. В обжалваното решение отсъстват мотиви в изложения смисъл. Напротив – формиран е извод, че прехвърлителката К. В. е била много добре обгрижвана, като Лимонка В. е полагала дължимите грижи за здравето, домакинството и хигиената на нейното жилище, което обуславя изпълнение на задълженията по договора. Предвид изложеното поставеният въпрос няма претендираното от касатора значение, доколкото чрез него на практика се изразява несъгласие с фактическите и правни изводи на съда. Следователно по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Поставеният от касатора втори въпрос „за задължението на съда да обсъди доказателствата по делото в тяхната взаимовръзка, както и да разпредели доказателствената тежест“, също не е от естество да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Наведеният въпрос е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства, както и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, съобразявайки разпределението на доказателствената тежест в процеса. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си кои кредитира, кои – не, и защо, както и какво счита за установено от тях. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна К. Р. С. своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 500 лева. В отговорите на касационната жалба, подадени от Лимонка А. В. и К. Р. Г., съответно чрез особените им представители адв. Р. Ш. и адв. И. Т., назначени с определение № 8690/19.01.2022 г. по гр. д. № 1030/2020 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев, също се съдържат искания за присъждане на сторените разноски пред касационната инстанция. Определеното възнаграждение за особените представители адв. Р. Ш. и адв. И. Т. е в общ размер 635лв. / или по 317,50лв. за всеки от тях/ и е внесено авансово от касатора по сметка на ВКС за такси и комисионни на 20.09.2023г. Следва да бъде постановено изплащането на последното на адв. Р. Ш. и адв. И. Т.. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,