Определение № 1934 от 30.06.2023 г. на ВКС по д. № 107/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. Х. срещу въззивното решение на Пловдивски апелативен съд /АС/ по гр.д. №253/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Община Карлово и Е. К. – кмет на община Карлово, главен иск по чл.452, ал.3 ГПК за солидарното осъждане на ответниците да заплатят сумата от 73 000 лв., съставляваща част от обезпеченото със запор вземане от трето задължено лице, съгл. запорно съобщение от 7.05.15 г. по изп. дело №212/15 г. на ЧСИ М. О., която сума Общината изплатила в полза на длъжника за погасяване на задължението му по изп. дело №994/15 г. по описа на ЧСИ П. И., като към датата на плащането вторият ответник бил лице от органите на управление на третото задължено лице община Карлово. Отхвърлен е и евентуалният иск по чл.49 ЗЗД, предявен от касатора срещу Община Карлово за същата сума като обезщетение за имуществените вреди, нанесени на ищеца - като цесионер по цитирания договор за цесия от 28.03.18 г., с посоченото плащане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че правният въпрос: Съставлява ли плащането, извършено въз основа на наложен от съдия – изпълнителя/СИ/ запор и в негово изпълнение, за реализиране на предприето по този начин принудително изпълнение срещу длъжника, плащане от третото задължено лице на длъжника в нарушение на вменените му съобр. чл.450, ал.3 и чл.502, ал.2 ГПК задължения, поради наложен предходен и първи по ред запор, а именно да пази сумите и да не ги предава на длъжника? – е разрешен от АС в противоречие с ТР №3/10.07.17 г. по т.д. №3/15 г., т.5 ОСГТК и ТР №4/11.03.19 г. по т.д. №4/17 г. ОСГТК, т.4, както и с р. по т.д. №3949/14 г. и р.по т.д. №2180/16 г. на ВКС, второ т.о. Правният въпрос: Дължи ли третото задължено лице, получило запорно съобщение за вземането на неговия кредитор, полагане на дължимата грижа като пазач на запорираните суми спрямо длъжника – негов кредитор, съобр. нормата на чл.507, ал.3, вр. с ал.2 ГПК, за да отблъсне неоснователните претенции на длъжника – негов кредитор да събере запорираното си вземане?- също е разрешен в противоречие с цитираните по –горе ТР №3/17 г., т.5 и ТР №4/19 г., т.4 ОСГТК. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с твърдения за прилагане на закона във видимо противоречие с неговия смисъл и формирането на изводите по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Според касатора обстоятелството, че процесната сума е платена на длъжника по реда на принудителното изпълнение не променя факта, че община Карлово плаща на СД „Риф 08- Т., Х. и сие“, а не на неговия кредитор, наложил запор върху вземането. Не може нормата на чл.452, ал.3 ГПК да се тълкува стеснително – само за случаите на извършено доброволно плащане- и с това тълкуване първоинстанционният и въззивният съд са приложили закона във видимо противоречие с неговия смисъл. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за спорен въпросът налице ли е плащане от страна на ответника Община Карлово по изп. д. 20158210400994- по описа на ЧСИ П. И., за изпълнение на задължението на Общината към СД "Риф 08- Т., Х. и сие“. Вземането на последния е запорирано със запорно съобщение от 07.05.2015 г., по изп. д. 212/2015 г. по описа на ЧСИ М. О., за обезпечение на вземането на цедента – праводател на ищеца по договор за цесия от 28.03.18 г. Р. А. спрямо събирателното дружество, негов длъжник. Безспорно е, че по молба на СД "Риф 08 – Т., Хрисева и сие“ е образувано изп. д. №994/2015 г. по описа на ЧСИ П. И. против длъжника Община Карлово. Също така е безспорно, че със запорно съобщение изх. № 38306/05.11.2015 г. до ПИБ са запорирани банковите сметки на общината за удовлетворяване вземането на дружеството. Видно е от заключението на приетата ССЕ, че на дати 05.02.2016 г., 18.02.2016 г., 11.02.2016 г., 25.02.2016 г., 12.02.2016 г., 03.03.2016 г. са извършени плащания от банковите сметки на общината въз основа на запорното съобщение от 5.11.15 г. по сметка на ЧСИ П. И. на общо сумата от 73 000 лв., като наредител е служител на банката и платежните нареждания не са подписани от кмета на Общината или упълномощено от него лице. При това положение следва да се приеме, че извършените плащания са в резултат на индивидуално принудително изпълнение, осъществено в хода на образуваното изпълнително дело и като изпълнителен способ по същото това дело, а не се касае за плащане от страна на длъжника в полза на взискателя – дружеството, чието вземане е предмет на запора, наложен от ЧСИ О., по който запор Общината се явява трето задължено лице. Според АС следва да бъде споделена наложилата се практика по този въпрос, а именно, че плащането, извършено въз основа на наложен от СИ запор и в негово изпълнение, за реализиране на предприето по този начин принудително изпълнение срещу длъжника, не е плащане от третото задължено лице на длъжника в нарушение на вменените му задължения по чл. 450, ал. 3 и чл. 502, ал. 2 от ГПК да пази сумите и да не ги предава на длъжника, и така извършено, то не може да доведе до ангажиране на отговорността му на основание чл. 452, ал. 3 от ГПК. Що се отнася до посоченото във възивната жалба и установено от книжата по изпълнителното дело, че Община Карлово е извършила плащане на сумата от 10 019, 42 лв. по изп. д. по описа на ЧСИ П. И., АС е приел, изхождайки от въведените от ищеца обстоятелства, на които основава исковата си претенция, че това плащане се явява извън предмета на спора, доколкото предмет на същия са обсъдените по-горе 6 броя банкови преводи по сметка на ЧСИ П. И., като това плащане не е сред тях. Налага се изводът, че така предявеният иск, основан на посочената правна норма е неоснователен както спрямо ответника Община Карлово, така и спрямо ответника Е. К., кмет на посочената община, поради което следва да се отхвърли, както е приел и първоинстнационният съд. По евентуалния иск по чл. 49 във вр. чл. 45 от ЗЗД АС е приел, че коментираното по-горе е относимо и към този иск, доколкото по делото е установено, че извършените плащания не са извършени от служители на ответната община в противоречие с наложения запор, а са резултат на осъществен изпълнителен способ в хода на индивидуалното принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело - следователно не е налице противоправно поведение, за което да бъде ангажирана отговорността на Общината. А и както правилно е посочил първоинстанционния съд извършените плащания, осъществени преди цесията не биха били пропусната полза за ищеца, защото правата, които има по това дело, са придобити на една много по-късна дата- 28.03.18 г., тъй че действията, извършени преди това, не биха могли да стоят в пряка причинна връзка с осуетяване на възможността за удовлетворение на вземането, което е придобил по силата на договора за цесия от 28.03.18 г. По първия от поставените въпроси изводите на въззивния съд не противоречат на т.5 от ТР №3/17 г. ОСГТК. Там е прието като краен извод, че изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя. В мотивите е посочено, че „ налагането на запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане към трето лице. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено“. В т.4 от ТР №4/19 г. ОСГТК е прието като краен извод, че искът за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот след вписване на възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, не е допустим. В мотивите е прието че „съобразно разпоредбата на чл. 452, ал. 1 ГПК извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са недействителни спрямо взискателя по изпълнителното производство и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице - приобретател, може да се позове на чл. 78 ЗС. Според чл. 452, ал. 2 ГПК когато изпълнението е насочено върху имот, недействителността има действие само за извършените след вписването на възбраната разпореждания. От логическото тълкуване на посочените разпоредби следва изводът, че разпоредителните действия на длъжника са непротивопоставими на лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната. По силата на процесуалния закон това лице може да се позове на непротивопоставимостта на наложената обезпечителна мярка, без да е необходимо да води съдебен процес за обявяването на недействителността, ако е имало качеството взискател, или качеството присъединен кредитор в изпълнителното производство“. В мотивите на р. по т.д. №3129/15 г. и р. по т.д. №2180/16 г. и двете на второ т.о. на ВКС, в отговор на поставените там въпроси, е посочено, че съгласно разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК запорът върху вземания на длъжника спрямо третото задължено лице, включително по сметка в банка, се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент третото задължено лице има задълженията на пазач по отношение на сумите съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК. Когато запорът върху вземанията по банковите сметки на определено физическо или юридическо лице – ответник е наложен като обезпечителна мярка по допуснато обезпечение по предявен или бъдещ иск, неговата цел е да осигури, докато спорът е висящ, че неоснователно отричаното право ще бъде осъществено, т. е. сумата ще бъде платена и задължението погасено след постановяване на осъдително решение и образуване на изпълнително производство. Когато запорът върху вземанията по банковите сметки на длъжника е наложен в изпълнителното производство, неговата цел също е да се обезпечи изпълнението на паричните притезания, което следва да се извърши чрез превеждане на сумите от третото задължено лице /банката/ по сметката на съдебния изпълнител, който е длъжен да изплати дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в сроковете и по реда на чл. 455 ГПК /чл. 508, ал. 3 ГПК/ при спазване на предвидения в чл. 136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията. Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната практика. Относимата към случая практика е обобщена в опр.по т.д. №1367/13 г. на първо т.о. на ВКС. В него е прието следното: Съгласно трайно установената съдебна практика, включително и задължителна такава, като формирана по реда на чл.290 ГПК, нормата на чл.452, ал.2 ГПК урежда относителната недействителност по отношение на кредиторите и присъединените взискатели на разпорежданията на длъжника след наложените запор или възбрана. В този смисъл вж. решение №131 от 26.03.2012 г. по гр.д.№720/2011 г. на ВКС, І Г.О. и решение №356 от 14.12.2012 г. по гр.д.№248/2012 г. на ВКС, І Г.О. Нормата на чл.452, ал.3 ГПК е ясна и категорична и не се нуждае от изправително тълкуване. От систематичното й място следва, че уредената солидарна отговорност на лицата от органите на управление на третото лице се отнася до плащането, което третото лице е направило на длъжника. Нормата на чл.508 ГПК, уреждаща задълженията на третото лице, не само че не препраща към чл.452, ал.3 ГПК, но и с чл.508, ал.3 ГПК се задължава третото задължено лице/ каквото в случая там е „Банка ДСК” ЕАД/, след като не оспорва задължението си, да внесе дължимата от него сума по сметката на съдия изпълнител. Във влязлото в сила, като недопуснато до обжалване с това определение на ВКС, р. на САС по в.гр.д. №1740/12 г. подробно са разграничени хипотезите на чл.452, ал.3 и чл.508, ал.3 ГПК. Прието е, че запорът върху вземането на длъжника лишава последния от легитимацията да получи валидно плащане и затова плащането, което третото задължено лице би извършило на длъжника след запора, е недействително спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. С оглед на това разпоредбата на чл. 452, ал.3 от ГПК предвижда възможността те да искат плащане от третото задължено лице при извършено на длъжника плащане след получаване на запорното съобщение. С превеждането на запорираната сума по сметка на съдебния изпълнител въз основа на издадено от него разпореждане обаче, не е осъществена хипотезата на чл. 452, ал.3 от ГПК, даваща право на взискател с обезпечителен запор, чието вземане не е удовлетворено, да иска плащане от третото задължено лице. Запорното съобщение легитимира съдия-изпълнителя да получи валидно плащане от третото-задължено лице / чл. 507, ал.2 и чл. 508, ал.3 от ГПК /. Съгласно чл. 508, ал.3 от ГПК при връчване на запорното съобщение, ако третото лице не оспорва своето задължение, внася дължимата от него сума по сметката на съдебния изпълнител или му предава запорираните вещи. Поради това плащането, което третото лице прави на съдия-изпълнителя, внасяйки дължимата сума по негова сметка или като му предава дължимата вещ, освобождава третото лице от дълга и има същото погасително действие като плащането, извършено на самия длъжник преди запора. Въззивното решение съответства на тази утвърдена практика на ВКС и съдилищата, поради което не са налице сочените основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения ВКС на РБ, трето г.о.