Определение № 111 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Прокуратура на Република България чрез прокурор А. Б. от Плевенска окръжна прокуратура, против въззивно решение № 63 от 23.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 92/2021 г. на Плевенския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 260425 от 05.11.2020 г., постановено по гр. д. № 3636/2020 г. на Плевенския районен съд в обжалваната му част, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ц. В. П. сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в престъпление, за което е била постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху тази сума от 05.06.2020 г. до окончателното изплащане, а за горницата до пълния предявен размер от 20 000 лв. искът е бил отхвърлен. Първоинстанционното решение в частта, в която на ищеца е присъдена сумата в размер на 1 800 лв. от общия поискан размер от 2 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, претърпени от същото обвинение, както и в частта на отхвърлянето на иска за разликата над 1800лв. до 2500лв. като необжалвано е влязло в сила и по него не се дължи произнасяне. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с процесуалноправния въпрос за задължението на съда да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – твърди се противоречие с т. 2 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поставя и въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и се цитира практика на Великотърновския апелативен съд. Ответникът по жалбата Ц. В. П., в писмен отговор, подаден чрез адв. Д. П., взема становище за нейната неоснователност. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че с постановление на прокурор при РП-П. от 22.03.2017 г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК. По същото досъдебно производство ищецът първоначално е разпитан в качеството на свидетел на 22.06.2017 г. На 21.11.2017 г. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 от НК, взета му е мярка за неотклонение „подписка“ и е разпитан в качеството на обвиняем. Въз основа на внесен на 26.03.2018 г. обвинителен акт в Плевенския районен съд е образувано НОХД № 815/2018 г. по описа на съда. По същото са проведени девет открити съдебни заседания, в първите две от които ищецът не се е явил, а в останалите се е явявал лично и със защитник. В последното о. с. з. е постановена присъда, с която Ц. П. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. След предявен протест присъдата е отменена и делото е върнато на първоинстанционния съд. По новото дело са проведени седем открити съдебни заседания за времето от 07.03.2019 г. до 23.10.2019 г., в които ищецът се е явил лично и със защитник. На 23.10.2019 г. в о. с. з. е изменено обвинението и е постановена оправдателна присъда. Същата е протестирана и е потвърдена с решение на Плевенския окръжен съд, влязло в сила на 05.06.2020 г. Свидетелят М. П., син на ищеца, установява, че към момента на повдигане на обвинението срещу баща му, той имал регистрирано търговско дружество, което се занимавало с производство на олио и се ползвал с добро име. След образуване на наказателното производство в [населено място] започнало да се говори, че ищецът бил крадец. Това се отразило негативно на баща му, който се затворил в себе си, избягвал да общува с хора извън семейството и да се среща с контрагенти на дружеството и доставчици. Отсъствието му се отразило на търговската дейност. Впоследствие се наложило синът да поеме ръководството на дружеството и бил официално вписан като управител. Свидетелят Н. Н., близък на семейството на ищеца, посочва, че по време на воденото срещу Ц. П. наказателно производство същият започнал да се отдръпва от общуване с околните за разлика от преди. Въззивният съд е посочил, че тъй като ищецът е бил оправдан по обвинението, за което е бил предаден на съд, Прокуратурата на РБ следва да носи отговорност за претърпените от него неимуществени вреди. Съдът е преценил размера на дължимото обезщетение съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД, като е отчел, че периодът на продължилото наказателно преследване от момента на привличане към наказателна отговорност до влизане в сила на оправдателната присъда (две години, шест месеца и четиринадесет дни) не е значителен и делото е разгледано и приключило в разумен срок, но се развива спрямо възрастен човек на 65 – 68 годишна възраст, живеещ в малък град, където хората се познават и доброто име на човека има значение за доверието на хората към неговата работа. При двукратното разглеждане на делото в съдебна фаза са проведени общо 18 съдебни заседания, само на две от които ищецът не се е явил лично. Според съда страхът от наказателната санкция лишаване от свобода е бил съвсем реален с оглед предвидените наказания и за двете обвинения, но взетата мярка за неотклонение „подписка“ не е предизвикала особени затруднения в ежедневието на ищеца. При преценката си съдът е съобразил и обществената ситуация и икономическата обстановка в страната по време на водене на делото и влизане в сила на оправдателната присъда. Приел е обезщетение от 5 000 лв. за справедливо. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/68 г. обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в случая е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Не са нарушени и т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., които касаят съответно случаите на намаляване отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат и на частично оправдаване на подсъдимия. Процесният случай не е такъв. Прокуратурата не е навела доводи за съпричиняване от страна на ищеца, които да не са съобразени от съда. Не е налице и частично оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения първи въпрос с цитираната съдебна практика. По втория въпрос касаторът не обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Цитирани са съдебни решения на апелативен съд, които са извън приложното поле на разпоредбата. Само за пълнота следва да се посочи, че трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати сторените такива от ответника по жалбата в настоящото производство и надлежно удостоверени по делото в размер 500лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,