Определение № 3741 от 24.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3902/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответницата Д. М. И., чрез адв.Г.П. – С., срещу определение №1523 от 09.06.2023г., постановено по в.ч.гр.д.№1372/2023г. на Апелативен съд – гр.София, с което е потвърдено определение № 3974 от 28.03.2023., по гр.д. № 8136/2021г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на ответника Д.И. за изменение на решението в частта за разноските. В срок е постъпил отговор от ответника по касация „Сарш-Арх Проджект“ЕООД, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.По същество се изразява становище за нейната неоснователност. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че с решение № 342 от 19.01.2023г., по гр.д. № 8136/2021г. по описа на СГС, е отхвърлен предявеният ревандикационен иск на ищеца „Сарш-Арх Проджект“ЕООД срещу ответника Д. М. И..Първоинстанционният съд не се е произнесъл по заявеното в условията на евентуалност възражение за право на задържане.Това решение е обжалвано от ищеца, но производството по въззивната жалба е прекратено с разпореждане, което е влязло в сила на 13.04.2023г.По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 13.01.2022г., от съдържанието на който се установява, че ответницата Д. М. И. е договорила адвокатско възнаграждение в размер от 15 000 лева, което е заплатено по банков път от трето лице за процеса лице.От заключението по допуснатата по делото СТЕ се установява, че пазарната цена на процесната вещ/мезонет/ е 529 197 лева към 06.12.2022г., в която е включена стойността на извършените в нея подобрения в общ размер на 99 379лева. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че предмет на правния спор по частната жалба е начинът на определяне на адвокатското възнаграждение по иск с правно основание чл. 108 ЗС – цената на иска, съобразно данъчната оценка или пазарната стойност на недвижимия имот, както и дали се дължи отделно възнаграждение по възражение за право на задържане за извършени подобрения в имота.Според мнозинството от въззивния съдебен състав, под интерес следва да се разбира материалния интерес на страната, определен съобразно цената на иска и съгласно данъчната оценка на правото на собственост върху недвижим имот, а не върху неговата пазарна оценка.Прието е за неоснователно възражението на частния жалбоподател, че в процесната хипотеза приложение следвало да намери настоящата редакция на чл. 7, ал. 2, т.5 от Наредба №1 за МРАВ, която въвежда нов размер за определяне на минималните адвокатски възнаграждения, тъй като същата е материалноправна норма, която се прилага за договорите, които са сключени след нейното приемане и няма обратно действие. Ето защо, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно действието на правните норми по време – в редакцията към 31.07.2020г.Прието е за неоснователно и възражението на въззиваемия по частната жалба, че възнаграждението се присъжда за един адвокат, а защитата на ответника се осъществявала от двама адвокати.В процесния случай е уговорено и заплатено възнаграждение само за един адвокат и се претендира само едно възнаграждение, поради което е ирелевантно обстоятелството, че по делото е бил преупълномощен втори адвокат, който е извършил част от процесуалните действия.Конкретното дело не е представлявало фактическа или правна сложност – няма спор по фактите, а само относно законосъобразността на проведеното изпълнително производство и вещно-транслативния ефект на издаденото от съдебния изпълнител постановление за възлагане на недвижим имот. При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.Обжалваното определението е валидно и допустимо. Допускането на касационно обжалване съгласно 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В процесния случай касаторът е формулирал следните три групи правни въпроси, като претендира да се допусне касационно обжалване на въззивното определение при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1/Какъв е действителният смисъл на понятието „защитаван интерес“ на разпоредбата на чл.7, ал.1 от Наредба №1/2004г. в действащата й преди изменението в ДВ, бр.88 от 2022г. редакция по предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС – данъчната оценка на процесния имот или неговата пазарна стойност; 2/Въз основа на какви критерии следва да се извършва преценка на фактическата и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение при направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК; 3/Дължи ли се адвокатско възнаграждение за въведени от ответника при условията на евентуалност, в предмета на делото, възражения за извършени подобрения в недвижим имот и за право на задържане до заплащане на увеличената стойност на имота, които не са били разгледани поради несбъдване на процесуалното условие, под което са предявени/отхвърляне на първоначални иск като неоснователен/. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия от поставените въпроси, тъй като не е налице противоречие между решаващите изводи на въззивния съд и посочените в изложението определение №66/03.04.2014г., постановено по гр.д.№6889/2013г. на ВКС, ІІ г.о. и решение от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС. Формирана е трайна съдебна практика по приложение на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - определение № 404 от 26.10.2020г. по ч.гр.д.№ 2883/20 г. ВКС, IVг.о., както и определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч.т.д.№ 358/2022г., Т. К., ІІ т.о. на ВКС, съгласно която, заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се определя дали е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като съдът, при направено възражение от насрещната страна в срок, може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 ЗАдв.От значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор. Съгласно чл. 68 от ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. Посоченото определение на ВКС, ІІ г.о. не е постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК и с него съдът не се е произнесъл по поставения от касатора процесуалноправен спор.Същото се отнася и за посоченото решение на СЕС, в което е разгледан въпроса за обвързаността на съда при определяне на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, с размера на възнагражденията, които са посочени в Наредба №1 за МРАВ. Налице са основания за допускане на касационно обжалване по втория от поставените въпроси, тъй като въззивното определение не е съобразено със съдебната практика, която посочва неизчерпателно критериите съобразно които следва да се преценява фактическата и правна сложност на конкретното дело.Прието е, че между страните не е съществувал спор относно фактите, а се е спорило относно: налице ли са били основанията за прекратяване на образуваното срещу ищеца изпълнително производство по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК; проведената публична продан по отношение на процесния имот била ли е извършено по прекратено поради перемпция изпълнително производство.Въззивният съд не е съобразил, че с отговора на исковата молба е било направено възражение от ответника за право на задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения, вследствие на което са били предприети процесуални действия за доказване твърдението за извършени в имота подобрения – разпит на свидетели и приемане на заключение по оценителна експертиза.Представени са голям по обем документи, които установяват направени разходи за осъществените в имота СМР. Налице са основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по третия поставен въпрос, тъй като по него няма формирана съдебна практика/чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/. Искът по чл.108 от ЗС е вещен осъдителен иск на притежателя на собствеността и на съдържащото се в нея право на владение, който няма фактическа власт върху собствената си вещ, срещу лицето, което я владее или държи без основание. Защитата на ответника по иск с правно основание чл.108 от ЗС, може да бъде насочена и срещу двата елемента на ревандикацията: възражения срещу претендираното от ищеца право на собственост; възражения срещу правото на ищеца да иска предаване на вещта в натура.Втората категория възражения могат да произтичат от вещноправни или облигационноправни отношения. Типичен пример на такова облигационно възражение срещу иска по чл.108 от ЗС, е налице в случая, в който ответникът-владелец е извършил необходими разноски и подобрения в имота на собственика, като в тази връзка е предявил възражение за право на задържане, което се упражнява във връзка с вземането за подобрения и разноски. Разпоредбата на чл.298, ал.4 от ГПК предвижда, че „решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане“.Това е единственото изключение, когато две насрещни права на ответника, предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение, са станали предмет на формираната по делото сила на присъдено нещо. Въпреки това, че тези възражения се ползват със сила на присъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от насрещния иск. Затова те зависят изцяло от съдбата на решението по първоначалния иск/т.1В от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК/. Поради изцяло защитния и несамостоятелен характер на възражението за право на задържане, упражнено във връзка с вземането за подобрения, следва да се приеме, че ответникът не дължи отделно възражение на упълномощения му адвокат за предоставеното от него процесуално представителство по това насрещно възражение, което да се формира на база стойността на предявеното вземане за подобрения.Този извод следва и от Наредба №1 за МРАВ, според която единствената хипотеза, при която доверителят дължи адвокатско възнаграждение за съдебно предявено възражение, е чл.7, ал.3, изр.2 – „ за изготвяне на възражение против предявено или прието вземане в производство по несъстоятелност, както и за участие в производство по разглеждане на възраженията“. Предвид отговорите на поставените по делото правни въпроси, неправилен се явява извода на въззивния съд, че в полза на касатора следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, които да бъдат съобразени с минималния размер на адвокатските възнаграждения, който е посочен в Наредба №1 за МРАВ.Не е съобразена процесуалната активност по установяване вида и размера на извършените в процесния имот подобрения с оглед направеното възражение за право на задържане.Предвид обема на извършените пред първоинстанционния съд процесуални действия, касационната инстанция намира, че на касатора-ответник следва да се присъдят допълнително разноски за адвокат от още 2 000лв. Следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, което да бъде отменено като неправилно в частта, в която е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, за разликата от 4 301.4лв до 6 301.4лв.В останалата част следва да бъде потвърдено. Предвид горното, Върховният касационен съд