Определение № 2617 от 11.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 641/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Б. С. срещу решение № 1468 от 27.11.2023 г., постановено по в.гр.д. № 1866/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, ХІV състав, с което е потвърдено решение № 2259 от 21.05.2023 г. по гр.д. № 119/2021 г. на Пловдивски районен съд, ХХІ състав. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се правния извод на въззивния съд, че вземането на ищеца – поемател по записа на заповед, е погасено по давност. Твърди се, че няма бездействие на кредитора, което да е продължило непрекъснато повече от 3 години с довод, че не може да бъде игнорирано подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист като правно действие, прекъсващо давността. Излагат се фактически и правни съображения, че в случая липсва бездействие, продължило повече от разумното, като се акцентира допълнително и върху проведеното от Е. С. исково производство от по чл. 135 ЗЗД, по което е постановено влязло в сила осъдително решение. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения установителен иск с присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са два правни въпроса, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се противоречие на решението с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС и са изложени съображения за очевидна неправилност на решението. В срока по чл. 287 ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника И. Б., в който се твърди, че касационната жалба е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената на иска е под 20 000 лв. Излагат се доводи, че търговският характер на делото се обуславя от обстоятелството, че предмет на спора е вземане по запис на заповед, който е абсолютна търговска сделка съгласно чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ. Отделно се излагат съображения за липсата на поддържаните от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, както и за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се направените от ответника разноски за касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и на допустимостта на касационната жалба по чл. 280 ал. 3 т. 1 ГПК, приема следното: С потвърденото от въззивния състав на Пловдивски окръжен съд първоинстанционно решение № 2259/21.05.2023 г. по гр.д. № 119/2021 г. на Пловдивски районен съд е отхвърлен иска на Е. С. срещу И. Б. за признаване за установено в отношенията между страните дължимостта на сумата от 9 204 евро по запис на заповед, издаден на 19.02.2020 г. с падеж – 20.12.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 15.12.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 22.12.2016 г. по ч.гр.д. №17384/2016 г. на Пловдивски РС. Въззивният съд е посочил, че процесният запис на заповед, издаден от И. Б., отговаря на изискванията на чл. 535 ТЗ за форма и съдържание. Аналогично на първата инстанция, окръжният съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Обжалваното въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Предметът на спора, очертан в исковата молба, е признаването за установено по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, че ответникът дължи на ищеца по запис на заповед сумата 9 204 евро (левова равностойност от 17 993.82 лв.) и разноски в производството по чл. 417 ГПК в размер на 361 лв. Следователно размерът на цената на предявения установителен иск е под 20 000 лв., определен съобразно правилото по чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (в ред. ДВ бр.86/2017 г.) не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., какъвто е настоящия случай. В мотивите към ТР № 3/23.02.2022 г. по тълк.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС е направено разграничение между гражданските и търговските дела. Посочено е, че понятието „търговско дело“ е с по-широк обхват от понятието „търговски спор“, защото обхваща и споровете, разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес, както и други дела с предмет, обвързан с търговското качество на страните или с търговска сделка. С въззивното решение е разрешен спор за парично вземане по запис на заповед, който е от категорията на абсолютните търговски сделки - чл.1, ал.1, т. 8 ТЗ. В тази връзка и съобразно разясненията в мотивите към ТР № 3/23.02.2022 г. по тълк.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, възникналият между страните правен спор във връзка с издадения запис на заповед носи белезите на търговски по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК и делото, в рамките на което е постановено обжалваното въззивно решение, следва да се квалифицира като търговско. В същия смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в определение №50440/17.12.2022г. по ч.т.д.№2117/2022г. на ІІ т.о.; определение №1707/20.06.2024г. по ч.т.д.№1001/2024г. на ІІ т.о.; определение № 2070/22.07.2024г. по ч.т.д.№1189/2024г. на І т.о. и др. Предвид обстоятелството, че цената на предявения по делото иск е под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг от 20 000 лв. за достъп до касационно обжалване по търговски дела, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, което обуславя процесуалната недопустимост на подадената срещу решението касационна жалба. Ирелевантно за допустимостта на касационната жалба е обстоятелството, че във въззивното решение е отразено, че същото подлежи на касационно обжалване, тъй като необжалваемостта пред ВКС на въззивно решение, постановено по търговско дело с цена на иска под 20 000 лв., произтича от закона. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК касаторът дължи на ответника разноски за касационната инстанция. Такива обаче в случая не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за разходи на ответника по касационното дело. Мотивиран от горното и на основание чл. 280, ал. 3 т. 1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,