Определение № 1783 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 478/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството Р. Й. С. и С. С. С. срещу въззивно решение № 135 от 28.07.2022 г., постановено от Окръжен съд – Разград по в.гр.д. № 152 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 149 от 10.03.2022 г., постановено от Районен съд – Разград по гр.д. № 360 по описа на съда за 2021 г. в неговата част, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Р. Й. С. и С. С. С. срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове, както следва: 1. установителни искове за прогласяване нищожността на чл. 6, ал. 2 и на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34404/07.03.2008 г., както и на чл. 4, т. 2, чл. 6, ал. 2, чл. 6, ал. 3 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34407/07.03.2008 г.; 2. осъдителни искове за заплащане на сумата 569.07 CHF /по 284.54 шв. франка на всеки от тях, недължимо получени от ответника по договор № HL 34404/07.03.2008 г. в периода от 17.08.2008 г. до 17.12.2009 г. лихви над размерите по първоначално договорените анюитетни вноски, ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба до окончателното изплащане; 3. осъдителни искове за заплащане на сумата 7850.38 лв. /по 3925.19 лв. за всеки един от тях/, недължимо получени от ответника по договор № HL 34404/07.03.2008 г. курсови разлики в периода от 04.04.2008 г. до 16.02.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане; 4. осъдителни искове за заплащане на сумата 2738.26 шв. франка /по 1369.13 шв. франка на всеки от тях/, недължимо получени от ответника по договор HL 34407/07.03.2008 г. в периода от 17.08.2008 г. до 16.02.2021 г. лихви, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане; 5. осъдителни искове за заплащане на сумата 13669.09 лв. /по 6834.55 на всеки от тях/, недължимо получени по договор № HL 34407/07.03.2008 г. курсови разлики в периода от 04.04.2008 г. до 16.02.2021 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Критикува се извода на съда, че ищцата Р. С. притежава компетентност над тази на средния потребител по съображение, че същата е била служител на ответната банка. Цитира се в поддържания от касаторите смисъл решение № 147 от 15.06.2021 г. по т.д. № 1965/2019 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. с изведените в него тълкувателни разяснения, базирани на практиката на СЕС /решение по дело С-186/16, определение по дело С-119/17/, относно компетентността на потребителите – ищци и разрешението, че такава компетентност следва да бъде обективно установена, а не да се презумира от полученото образование или от осъществяваната търговска дейност, за което е необходимо банката да ангажира доказателства, от които да се установи достатъчно информираност и опит в областта на банковото кредитиране. Критикуват се изводите на съда и като противоречащи на тълкувателната практика на СЕС – съображение 47 от решение по дело С-186/16, според което средният потребител е определен, като лице, което е относително осведомено и е в разумни граници наблюдателно и съобразително, противно на което разрешение въззивният съд не е изследвал какви са действителните компетенции и осведоменост на ищците.

Поддържа се допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, състоящи се в необсъждането на доводите на касаторите, че макар и банков служител, ищцата С. не е разполагала с информация за носения от нея валутен риск, в каквато насока по делото са представени писмени доказателства.

Претендира се прилагане от въззивния съд в противоположен на вложения от законодателя смисъл и на тълкуването на понятието „потребител“ в решение по дело С-110/14 на СЕС, на разпоредбата на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, с която е транспониран § 2, б. „б“ от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, като се поддържа, че въззивният съд не е изследвал обстоятелството, че Р. С. в качеството ѝ на служител е в подчинено положение спрямо банката, поради което макар и кредиторът да ѝ е направил по негово усмотрение някакви отстъпки по отношение на дължимата от нея лихва, не ѝ е предложил условия по договора, които да я поставят в равностойно положение относно поетия валутен риск и дължимите от нея такси за управление.

Критикува се като неправилен и извода на съда, че икономическата свързаност по смисъла на § 1, т. 5, б. „а“ от ДР на ЗКИ между съпрузите ищци има за правна последица приложимостта спрямо единия съпруг на правилата, изключенията и ограниченията на неравноправността, приложими спрямо другия съпруг, в какъвто смисъл се претендира приложимостта по аналогия на разрешението, изведено с решение № 50/26.06.2020 т. по т.д. № 489/2019 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на Първо т.о. на ВКС, решение № 240/29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г. на Първо т.о. на ВКС. В поддържания смисъл се цитират т. 39 от решение по дело С-348/14 на СЕС, определение по дело С-74/15 на СЕС.

В обобщение се твърди, че двамата ищци нямат познания, надхвърлящи познанията на средния потребител, поради което не са разбрали поетия от тях валутен риск и свързаните с него икономически тежести от повишаването на курса на швейцарския франк спрямо българския лев - валутата, в която те получават своите доходи.

С оглед претендираната основателност на установителните искове, се поддържа основателност на предявените кондикционни такива, като се излагат доводи, че вземанията – предмет на същите не са погасени по давност с оглед задължителните тълкувателни постановления на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19, по съединени дела С-698/18 и С-699/18, и по дело С-485/19.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

1. По какви критерии се установява, че компетентността на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП надвишава компетентността на „средния потребител“ да прецени обхвата на задължението си и икономическите последици от поетия валутен риск? По същия се твърди противоречие с решение № 147 от 15.06.2021 г. по т.д. № 1695/2019 г. на ВКС, Първо т.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. Заеманата от потребител длъжност и вменените му с длъжностната му характеристика задължения изключват ли качеството му на „среден потребител“ в хипотезата, в която задълженията му съобразно трудовата му функция касаят обстоятелства от фактическия състав на неравнопоставеността? В обосновката към въпроса не се заявява изрично при коя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 от ГПК се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по същия, но от твърдяното – че към момента ВКС не е изложил становище по въпроса дали може да има характеристиката на „среден потребител“ лице, което заема длъжност в банката – кредитодател, в която то изпълнява трудовата функция по промотиране и продаване на банкови продукти, в светлината на съображение № 47 от решение по дело С-186/16 на СЕС, и заявената от касаторите необходимост от изясняване на този въпрос, може да се направи извод, че се поддържа наличието на такова основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

3. „Икономическата свързаност“ по смисъла на § 1, т. 5, б. „а“ от ДР на ЗКИ има ли за правна последица приложимостта спрямо единия съпруг на правилата, изключенията и ограниченията на неравноправността, приложими спрямо другия съпруг? Тук се заявява, че отговорът на поставения въпрос ще допринесе за спазване на принципа на правна сигурност, чрез уеднаквяване на съдебната практика по въпроса дали в хипотезите на икономическа свързаност между съпрузи обстоятелствата, които дерогират неравноправността, респ. въз основа на които се установява неравенство в правоотношенията между единия съпруг и кредитора са относими и към другия съпруг, като се претендира по аналогия прилагането на разрешението в решение № 50/26.06.2020 т. по т.д. № 489/2019 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на Първо т.о. на ВКС, решение № 240/29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г. на Първо т.о. на ВКС, с които е съобразена задължителната тълкувателна практика на СЕС по дела С-348/14 и С-74/15. Отново с оглед изложеното може да се направи извод, че се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Евентуално се иска, ако съдът счете, че отговорът на поставения въпрос на практика е изведен с горепосочените решения на СЕС и ВКС, да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради противоречие със същата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.

4. Следва ли въззивният съд да съобрази всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото? Твърди се необсъждане от страна на въззивния съд на доводите на касаторите, че ищцата, макар и да е банков служител, не е разполагала с информация за носения от нея валутен риск. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и безпротиворечивата, и константна практика на ВКС – пр. решение от 06.02.2017 г. по т.д. № 2693/2014 г. на ВКС, Второ т.о., и др., което следва да се квалифицира като заявяване наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Претендира се очевидна неправилност на обжалваното решение, като постановено при грубо нарушение на логическите и опитните правила, доколкото изводът на въззивния съд, че ищците нямат качеството на среден потребител при сключването на договорите за кредит, с оглед на заеманата от Р. С. длъжност, не е обоснован от една страна със съдържанието на придобитите и прилагани професионално от двамата ищци знания, а от друга – с анализ на предоставената им информация, като достоверна и достатъчна, като не е съобразявана и възможността им да преговарят по условията на договора, което предпоставя очевидна неправилност, доколкото правният резултат, извън тази преценка, безспорно би бил различен. Очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава и с неизследване от страна на въззивния съд въобще на обстоятелството, че Р. С. в качеството ѝ на служител е в подчинено положение спрямо банката, поради което, макар че кредиторът ѝ е направил по негово усмотрение някакви отстъпки по отношение на дължимата от нея лихва, не ѝ е предложил условия по договора, които да я поставят в равностойно положение относно поетия валутен риск и дължимите от нея такси за управление.

Като се цитира практика на СЕС и ВКС в изложената насока, се иска допускане на касационно обжалване на решението и в частта му по исковете, цената на които е под прага за такова допускане, установен в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК и разноски за трите съдебни инстанции.

Постъпила е и насрещна касационна жалба с приложено към нея изложение на основания за допускане на касационно обжалване, подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу същото въззивно решение в частта му, с която след частична отмяна на постановеното от Районен съд – Разград първоинстанционно решение, по същество са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договор за кредит № HL 34407/07.03.2008 г. за покупка на недвижим имот, сключен между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД и Р. Й. С., и С. С. С..

Ищците – касатори и ответници по насрещната касационна жалба в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по същата, по същество я намират за неоснователна, претендират разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касаторите искове в отхвърлената им по същество с въззивното решение тяхна част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

В случая, ищцата е била служител на ответната банка към момента на сключване на двата процесни договора за кредит, като от 31.10.2007 г. е заемала длъжността „Експерт ОКП“ („Експерт обслужване на клиенти и продажби“) и ККР („Контрольор касова работа“) в сектор „Обслужване на клиенти и продажби“, а от 26.02.2008 г. „Експерт ЖК“ („Експерт жилищно кредитиране“). Преди това е работила в „ДЗИ Банк“ АД, която е придобита от ответната „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД също преди сключването на процесните договори. Според приложените длъжностни характеристики за длъжностите „Експерт „Жилищно кредитиране“ и „Експерт обслужване на клиенти и продажби“ /л. 324 - 333/, на ищцата са били вменени задължения и отговорности да познава, продава и промотира стандартните банкови продукти и услуги, и да извършва кръстосани продажби, да осведомява клиентите относно продуктите и услугите на банката, да обслужва документооборота между клиентите и ЦУ, да извършва индивидуални сделки при преференциални условия и др. Според съда явно е, че съобразно изискванията на длъжностните характеристики, експертът трябва да бъде компетентен по всички въпроси за кредитиране - изискват се професионални умения и специфични знания за заемане на длъжността, осведоменост за всички налични кредитни продукти. Съобразявайки изложеното, въззивният състав е намерил, че предвид професионалната компетентност на ищцата към момента на сключване на договорите за кредит в чуждестранна валута - швейцарски франкове, тя е разполагала с цялата относима информация, която ѝ е позволявала да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите ѝ задължения от възникващия за нея още със сключването на договора валутен риск, при получаван доход в местна валута, като направи информиран избор дали да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Според съда по смисъла на даденото от СЕС разяснение в т. 50 от решение по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13, липсата на предоставена информация не позволява на средния потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен), да прецени потенциално значимите за него икономически последици при изчисляване на погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк, а банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Отново според съда, в случая ищцата, предвид спецификата на длъжността ѝ да продава и промотира банковите продукти, не може да се счита за „среден потребител“ - тя е разполагала с цялата информация, която е имала банката и е била осведомена какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия да предприеме, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. Въззивният съд е изложил, че не е нарушен принципа на добросъвестност при договарянето, който да създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, поради което и е приел, че клаузата на чл. 23 в двата договора за кредит в конкретния случай не е неравноправна. По същите съображения съдът е приел, че не е неравноправна клаузата на чл. 6, ал. 2 от договорите, която дава право на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по чл. 2, ал. 1 на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата, и наличие на средства на кредитополучателя в лева или в евро по сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро. Отново по същите съображения въззивният състав е формирал извод, че не са неравноправни клаузите на чл. 6, ал. 2 от договора за кредит № HL 34404/07.03.2008 г., и на чл. 4,т. 2 от договор № HL 34407/07.03.2008 г.

Според съда безспорен е фактът на „икономическа свързаност“ между ищците, като съпрузи, според легалното определение на § 1, т. 5, б.“а“ от ДР на ЗКИ, поради което за ищеца се отнасят същите правила, изключения и ограничения, както по отношение на ищцата.

Според въззивния състав по-натам, клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит № HL 34407/07.03.2008 г. предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1,5 пункта, като към момента на сключване на договора БРП е в размер на 4,5 %. В ал. 2 е предвидено, че дължимите лихви се начисляват от датата на усвояването на кредита. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на 6 %. Съдът сочи, че клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не е неравноправна.

По отношение предявените кондикционни искове съдът е изложил, че за да бъдат уважени същите, ищците носят доказателствена тежест да докажат, че са платени от тях повече суми за лихви, отколкото са дължимите. Според заключението на ССЕ, по договор за кредит № HL 34404/07.03.2008 г., разликата между първоначално уговорения погасителен план и при промяна на лихвените нива в периода от 17.08.2008 г. до 17.12.2009 г. е 569,09 швейцарски франка, платени повече за възнаградителна лихва. По договора за кредит № HL 34407/07.03.2008 г. разликата в периода от 17.08.2008 г. до 16.02.2016 г. е 352,07 шв. франка, а за периода от 17.02.2016 г. до 25.10.2019 г. е 2353,28 шв. франка - платена по-малко спрямо първоначално уговорения погасителен план.

Съдът излага, че при нищожност на сделката, поради противоречие на закона, е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Връщане на даденото без основание не представлява периодично плащане, независимо, че даването е било осъществено през определени периоди от време, поради което исковете се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност. С оглед на така изложеното, според съда възражението на ответника, че исковете на ищците за вземанията им, представляващи разлика между платените възнаградителни лихви по договор за кредит № HL 34404/07.03.2008 г. и дължимите такива, получени без основание от ответника за периода от 17.08.2008 г. до 17.12.2009 г., както и за периода от 17.08.2008 г. до 16.02.2016 г. по договор за кредит № HL 34407/07.03.2008 г., са погасени с изтичане на 5- годишния давностен срок е основателно, поради което и предявените искове в тази им част са неоснователни. За периода от 17.02.2016 г. до 25.10.2019 г., според заключението на ССЕ ответникът не е получил недължимо платени суми за лихви по договор за кредит № HL 34407/07.03.2008 г., а са платени 2353,28 шв. франка по-малко спрямо първоначално уговорения погасителен план, поради което и за този период претенцията на ищците е неоснователна.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано и когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай изложените от касаторите в обосноваване твърденията им за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, оплаквания /необоснованост на изводите на съда с оглед конкретните, придобити и професионално упражнявани от ищците, техни знания, липса на обоснован анализ на предоставената им от банката информация, неизследване подчиненото качество на ищцата спрямо нея/, са относими изцяло към неговата правилност и могат да се квалифицират единствено като основания за евентуалното му касиране по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК, които обаче могат да бъдат изследвани едва в последващо производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК с възможен предмет само преценката досежно наличието или липсата на основания за такова допускане. Претендираните пороци на въззивния съдебен акт не са такива, годни да доведат до очевидна негова неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., белези на каквато, при прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК и в светлината на цитираните разрешения относно очевидната неправилност, дадени в практиката на ВКС, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Първият въпрос на касаторите е правен и отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и същият съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на същия въпрос обаче не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, съдът е преценявал именно подлежащите и според касаторите, и според цитираната от тях практика на ВКС, и СЕС, критерии за оценка наличието или липсата на качеството на „среден потребител“ в случаи, като процесния. Противно на предпоставяното от въпроса и на твърденията на касаторите в обосноваването му, съдът е приел в крайна сметка, че процесните договорни клаузи, по отношение на които искът за прогласяване нищожността им е отхвърлен, са формулирани ясно и разбираемо за касаторите – потребители, в съответствие с приложимата практика на СЕС и ВКС досежно пълнотата и достатъчността на предоставената им информация относно валутния риск, и съобразно конкретните обстоятелства по делото, съответно – също конкретно приетата за установена по делото и обсъдена от съда, действителна компетентност на ищцата, и на икономически свързания с нея неин съпруг. Доколкото не е налице отклонение в този смисъл на извършената от въззивния съд преценка досежно действителните критерии за определяне наличието/липсата в лицето на ищците, на качеството „среден потребител“, то в процесния случай не е налице и противоречие на тази дейност на съда с практиката на ВКС, включително цитираната от касаторите. Крайните изводи на съда досежно неоснователността на предявените, конкретни искове от ищците, не е предмет на преценка в производството по чл. 288 от ГПК, а на евентуалната правилност на решението по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК, която е извън възможния предмет на настоящото производство с предмет само селектиране на касационната жалба.

Вторият въпрос на касаторите, доколкото точният му смисъл е ясен, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му изцяло зависи от конкретните обстоятелства по делото и от конкретно приетите от съда за установени по същото, правнорелевантни за съществуването на спорното субективно материално право на ищеца, факти. Поради това въпросът не съставлява принципен такъв по приложението на правна норма, институт или принцип от съдържанието на действащия обективен правов ред – годно общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е изцяло фактологичен, съответно – относим към правилността на въззивното решение по см. на чл. 281, т. 3, предл. 3 от ГПК, но не и към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от с.з. – единствен възможен предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Дори да се приеме обратното – че въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на него не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не всяка липса на произнасяне на ВКС по определен въпрос, пък бил той и правен, разкрива такова наличие, а соченото основание в случая не е обосновано от касаторите с конкретни и обосновани твърдения по смисъла на уреждащата го законова разпоредба, така както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин ст. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Изложеното по-горе относно втория въпрос на касаторите изцяло се отнася и до третия им въпрос. Отговорът на същия от една стана зависи от конкретно установените по делото обстоятелства, поради което и въпросът се явява фактологичен, съответно - не би могъл да бъде приет като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, а при приемане на обратното, по отношение на него важи изложеното досежно липсата на допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба по чл 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен изложеното по начина, по който е обоснован, въпросът предпоставя съдът да е отказал на единия съпруг да му признае качеството потребител, само поради връзката му с другия съпруг, който евентуално няма такова качество, изводи на въззивния съд в каквато насока в мотивите към решението му не се съдържат, напротив – съдът изрично и нарочно е признал и на двамата ищци качеството на потребители, а изводите му за неоснователността на иска се базират на приетите от съда за установени, професионални знания и умения на ищцата, като надхвърлящи тези на средния потребител, и свързаността на двамата.

Четвъртият въпрос на касаторите е правен, а отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, поради което и въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение и на този въпрос обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По въпроса за задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В светлината на изложеното и с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, съобразно и конкретните изявления и процесуални действия на страните, и събраните по делото доказателства, за касационния състав се налага извод, че процесуалната дейност на съда по обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и на събраните по делото доказателства, е не в противоречие, а в съответствие с практиката и задължителната такава на ВКС, включително цитираната от касаторите. Претендираните от касаторите в обосноваването на този им въпрос, да не са обсъдени от въззивния съд техни твърдения и събрани по делото доказателства, в действителност или са обсъдени от съда, или от мотивите му е видно, че са взети предвид от него при постановяване на решението му. На свой ред обосноваността на изводите на съда в изложената насока е от естество да се отрази на правилността на въззивното решение, а не на наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване, преценката относно които обстоятелства е единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

С оглед изхода на производството по чл 288 от ГПК по отношение на касационната жалба, насрещната такава следва да бъде оставена без разглеждане – чл. 284, ал. 4 от ГПК.

При този изход на делото касаторите нямат право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение