Определение № 213 от 25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3060/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 15/11.02.2015 г., постановено по в. гр. дело № 130/2014 г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 309 от 29.11.2013 г., постановено по гр. д. № 494/2012 г. по описа на Шуменския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Г. Й. Й. (заместен в хода на въззивното производство от наследниците си по закон И. А. Й., П. Г. К. и Й. Г. Й.), Д. Й. Й., С. Г. К. и Л. В. В. искове по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР / първоначална редакция/ за признаване за установено, че са налице непълноти и грешки в одобрените кадастрална карта и регистри на [населено място], по силата на заповед с № РД-18-52 от 25.11.2005 г. на изп. директор на АГКК, влязла в сила на 27.01.2006 г. в частта, касаеща поземлен имот с идентификатор № 83510.8.14 с адрес [населено място], м. ”К. Д.”, целият с площ от 22.534 дка, трайно предназначение на територията: земеделска територия, начин на трайно ползване: ниви /орна земя/, които непълноти и грешки са по отношение на реална част от горния имот, с площ от 12.864 дка, оцветен в лилав цвят на скица – приложение 6 /стр. 664 от делото/ от съдебно-техническа експертиза от 23.10.2013 г., която е приподписана от съда, като бъде признато, че към момента на одобряване на действащите кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място] по силата на заповед № РД-18-52 от 25.11.2005 г. на изп. директор на АГКК ищецът е притежавал правото на собственост върху тази реална част от имота на основание договор за покупко-продажба, евентуално продобивна давност, както и че неправилно в ККР като собственици на същата са отразени ответниците, както и искането за отмяна на нот. акт № 109/1994 г. на основание чл. 537, ал. 3 ГПК. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за изхода на спора са следните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК, а именно: 1. към кой момент следва да се изследва правото на собственост в предявения иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция/ – дали към момента на издаване на съответната заповед за одобряване на кадастралната карта и кадастрални регистри или към момента на влизането й в сила; 2. следва ли гражданският съд да осъществи косвен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на индивидуални административни актове за възстановяване на собствеността и 3. има ли поземлената комисия правно основание да издаде ново възстановително решение по реда на ЗСПЗЗ в полза на правоимащо лице, след приключило с влязло в сила съдебно решение съдебно производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в което съдът е проверил законосъобразността на предходното решение на ПК, не е извършил реституция и не е отменил обжалваното решение и какъв би бил характерът на такова решение. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, а произнасянето на касационната инстанция по третия въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците Д. Й. Й., И. А. Й., П. Г. К. и Й. Г. Й. са депозирали писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за недопустимост на касационното обжалване. Останалите ответници С. Г. К. и Л. В. В. не вземат становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че през 1994 г. с договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 167/94 г. касаторът е закупил недвижим имот от 14,600 дка. Прехвърлителят И. Ч. се е легитимирал като собственик на земята с договор за покупко-продажба, сключен с продавача Г. Н. на 22.07.1993 г. с нот. акт № 36/93 г., а Г. Н. – с констативен нот. акт № 52 от 15.04.1993 г., том II, дело № 1003/1993 г., за собственост на земеделски земи, възстановени с решение на общинската поземлена комисия 10А/10.09.1992 г. Имотът не е нанесен като самостоятелен имот в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед от 25.11.2005 г. на изпълнителния директор на АГКК, като реална част от него в размер на 12,864 дка, попадала в имот с идентификатор № 83510.8.14 с площ от 22,534 дка, нанесен като имот на ответниците по касация. Последните се легитимирали като собственици по земеделска реституция с решение на Поземлена комисия – Ш. № 10АРС от 21.05.2001 г. по чл. 14, ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ /чл. 18 ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ/ за възстановяване на имота, принадлежал на наследодателя им Г. П. Д., в стари реални граници, издадено след успешно проведен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на ответниците по настоящото дело срещу Г. Н. и Н. Н., уважен с решение от 28.02.1997 г. по гр. д. № 701/1996 г. на Шуменски окръжен съд. Преди това имотът е бил възстановен на наследниците на Г. Д. и с решение на ПК от 07.09.94г. и тъй кто към този момент са били налице два позитивни акта на поземлената комисия за възстановвяване на процесната земеделска земя в полза на различни лица, същите са предявили иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че доколкото по иска с правна кварификация чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първаначална редакция/, ищецът следва да установи правото си на собственост на твърдяното придобивно основание към момента на одобряването на кадастралната карта, а той не е станал собственик по силата на договора за продажба, тъй като и праводателят му не е бил такъв, то и възраженията му за незаконосъобразност на административното производство и на актовете, с които са възстановени правата на собственост на ответниците върху земеделския имот, не следва да бъдат разглеждани. Формиран е и извод за неоснователност на твърдението на ищеца за придобиване на имота по давностно владение. От момента на закупуването на имота на 28.06.1994 г., ищецът е установил фактическата си власт върху него, като преди това – от 22.07.1993 г. такава е установил и праводателят му. Договорът е сключен в предвидената от закона форма, без дружеството да знае, че праводателя му не е собственик като ищецът има правата на добросъвестен владелец по чл. 70 ЗС и може да придобие имота по давностно владение с изтичането на кратката петгодишна давност. Прието е, че датата, от която това владение може да бъде противопоставено на собствениците по земеделска реституция и ответници по делото е влизане в сила на решението на поземлената комисия, с което им е възстановена собствеността върху имота след успешното провеждане на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е 11.05.2001 г., а крайният срок, до който следва да се прецени изтеклата придобивна давност, с оглед характера на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, е одобряването на кадастралната карта на [населено място] със заповед № РД -18-52 от 25.11.2005 г. на изпълнителния директор на АГКК, което е довело до извода, че от 11.05.2001 г. до 25.11.2005 г. петгодишния давностен срок не е изтекъл и ищецът не е придобил собствеността по давностно владение. Предвид това, че фактическият състав на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР/първоначална редакция/ не е установен, същият е отхвърлен. С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи мотиви настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по формулираните от касатора правни въпроси. Първият поставен въпрос, а именно към кой момент следва да се изследва правото на собственост в предявения иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В хипотезата на положителния установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР спорното право се установява към един минал момент. В конкретния случай е правно ирелевантно за решаващия извод на въззивния съд, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на придобивна давност, дали този минал момент е датата на одобряването на кадастралната карта на [населено място] със заповед № РД -18-52 от 25.11.2005 г. на изпълнителния директор на АГКК или влизането и в сила на 27.01.2006 г., тъй като най-ранният момент, от който тече петгодишният давностен срок е влизане в сила на решението на поземлената комисия, с което е възстановена на ответниците собствеността върху имота след успешното провеждане на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а именно - 11.05.2001 г., респ. същия не е изтекъл нито към 25.11.2005 г., нито към 27.01.2006 г. и ищецът не се легитимира като собственик на имота и на това основание, поради което и искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоночална редакция/ се явява неоснователен. С оглед липсата на общо основание за допускане на касационното обжалване, не следва да се проверява и наличието на сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК Предвид основното съображение на въззивния съд за отхвърлянето на иска останалите формулирани от касатора правни въпроси не са обсъждани от въззивния съд и също не обуславят изхода на спора и като такива не представляват основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване при евентуална недопустимост на въззивното решение съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения. В тази връзка следва де се отбележи, че при предявен иск за защита на вещно право произнасяне по непредявен иск е налице при разглеждане на основание за придобиване на спорното право, различно от заявеното, но не и относно заявените предели на търсената защита. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски по делото в полза на ответниците по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.