Определение № 2242 от 14.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 482/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Медия Интер Груп“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 630 от 30.10.2024 г. по в. т. д. № 600/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 639 от 30.04.2024 г. по т. д. № 1400/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-9 състав, с което касаторът е осъден да заплати на „Бърлога“ ООД, [населено място], Русенска област на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 47521,51 лв., представляваща разликата между авансово получената сума по договор за строителство от 01.07.2021 г. и стойността на действително извършените СМР, съобразно протокол от 20.05.2022 г., получена на отпаднало основание във връзка с развалянето на договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 27.07.2022 г. до окончателното й изплащане. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Излага доводи, че дадената от въззивния съд правна квалификация на иска /по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ГПК/ е неправилна. Твърди, че изпълнението на строителните работи от ответника не е осъществено по силата на процесния договор, а във връзка с подписване преди сключването на договора на протокол за откриване на строителна линия и по възлагане от страна на Н. К.. Поддържа, че договорът не е надлежно развален, че липсва основание за развалянето му, както и че няма данни претендираната сума да е изплатена на основание договора. Оспорва извода на съда, че не следва да му бъде заплатена сумата за закупената от него арматура. Релевира доводи за неправилност на заключението на въззивния съд, че ищецът не е бил в забава, тъй като по делото се установява, че той не е приел закупените за обекта материали. Моли атакуваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Следва ли съдът да съобрази освен твърденията на страните и фактите, които изхождат от доказателствата по делото, определяйки правната квалификация на иска?; 2. Следва ли съдът да обоснове защо игнорира заложените договорни условия и с какво същите противоречат на повелителните норми на закона или на добрите нрави?; 3. В случай, че съдът е сезиран с искане по доказателствата, направено от една от страните, следва ли да има нарочно произнасяне по това искане?; 4. Към кой момент е било прекратено действието на договора?“ Касационният жалбоподател сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Бърлога“ ООД е депозирал отговор на касационната жалба, в който я оспорва. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В обжалваното въззивно решение, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, съставът на Софийски апелативен съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. В последните е посочено, че между страните е безспорно, че: на 01.07.2021 г. между тях е сключен договор с предмет строителство на винарска изба в [населено място], [община] в частта „строителни конструкции“ с подобекти: метален навес с подпорна стена, укрепване масов изкоп и подпорни стени, външни стълби и настилки по одобрен инвестиционен проект с цена 518 574, 05 лв. с ДДС; на 05.07.2021 г. ответникът е получил от ищеца сумата от 155 572, 21 лв. с ДДС, представляваща аванс в размер на 30 % от договорената цена; 3. на 20.05.2022 г. е съставен протокол за извършени СМР на обекта, съгласно който изпълнените работи са на стойност 108 050, 70 лв. с ДДС. Прието е, че с подписването от страните на договора от 01.07.2021 г. между тях е възникнала валидна облигационна връзка по договор за изработка, като към момента на съставяне на протокола за извършени СМР на обекта от 20.05.2022 г., тоест след изтичане на срока по договора от 10 месеца, изпълнените СМР са били на стойност 108 050, 70 лв. с ДДС, тоест ответникът не е изработил в цялост възложеното му, включително възложеното в рамките на предоставения му аванс. Първоинстанционният съд е счел за недоказани възраженията на ответника, че причините за неизпълнението са липсата на съдействие от страна на възложителя и наличието на обективни фактори, в това число и обстоятелства, освобождаващи изпълнителя от отговорност, като е изтъкнал, че с оглед момента на сключване на договора не може да се говори за непредвидимост, обоснована с пандемията от Ковид-19, нито за непредвидимост на занижените и високите температури съответно през зимните и летните месеци в периода на строителството; че е неоснователно възражението, че работата е спряна поради незаплащането на следваща авансова вноска от страна на възложителя, доколкото според договора за такова плащане е необходимо искане от изпълнителя, за каквото по делото липсват данни. Посочено е, че представените по делото уведомления, изходящи от ответника, носят дати, след изпращане на предизвестието по чл. 87 ЗЗД и същите касаят закупуването на арматура, чието предназначение, количество и доставка на обекта на възложителя също не се установява по делото, като е прието, че към момента на изявлението по чл. 87 ЗЗД доставка не е била реализирана. Отхвърлена е тезата на ответника, че възложителят не е осигурил изпълнението на другите части от проекта, които не са предмет на процесния договор, но технологично е следвало да бъдат изпълнени преди и едновременно с изпълнението на дейностите, възложени на ответника, с оглед заключението на съдебно-техническата експертиза, че изпълнението на ВиК дейностите по поставяне на стоманобетонен кожух не е пречка за изпълнение на кофражни, армировъчни и бетонни работи, както и за всички фундаменти, предвидени за сградата. Съдът е заключил, че неизпълнението на процесния договор се дължи на субективни причини в поведението на изпълнителя и доколкото в производството не се спори, че с уведомлението на ищеца на ответника изпълнител по сделката е предоставен допълнителен срок за изпълнение, ведно с предупреждение за последиците от неспазването му, както и не се установява неизправност в поведението на възложителя, то последният валидно е упражнил правната възможност да прекъсне облигационната връзка с ответника в хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, поради което сумата от 47 521, 51 лв. се явява получена на отпаднало основание - надлежно развален договор, поради което подлежи на възстановяване. В решението на въззивния съд, след самостоятелна преценка на уговорките на страните по процесния договор, е споделено становището, че 10-месечният срок за изпълнение на възложените СМР е започнал да тече от датата на сключване на договора, а не от подписването на протокол за откриване на строителната площадка и определянето на строителната линия и ниво, тъй като последното е сторено на 11.03.2021 г., преди сключване на договора. Съставът на Софийски апелативен съд е намерил, че в случая е налице неизпълнение от страна на ответника на процесния договор, като ответникът не е доказал наличието на обстоятелства, изключващи отговорността му – обективна невъзможност за изпълнение поради пандемията от Ковид-19 и климатични условия и забава на кредитора. Във въззивния акт е аргументирано, че ответникът не установява да е отправил искане до възложителя за заплащане на следващата авансова сума, така както предвижда договора, за да се приеме, че с изтичането на предвидения в договора срок възложителят е изпаднал в забава за плащане. Във връзка с възражението относно необходимостта от предварително изграждане на предвидената по проекта ВиК инсталация, съдът изцяло е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза, че неизпълнението на ВиК дейности не е пречка за изпълнение на дължимите от ответника СМР с оглед предвижданията по проекта и кофражните планове. В атакуваното решение са изложени подробни съображения, че ищецът е упражнил надлежно правото си по чл. 87, ал. 1 ЗЗД да развали процесния двустранен договор поради неизпълнението му от ответника. Решаващият състав е изтъкнал, че предупреждението за разваляне, изпратено до ответното дружество на 06.07.2022 г., е връчено на 07.07.2022 г. на лицето Н., като в срока за отговор на исковата молба ответникът не е оспорил получаването му, нито представителната власт на получателката. Подчертал е, че едва с въззивната си жалба ответникът е направил възражения за нередовното връчване на предупреждението за разваляне на договора от 06.07.2022 г., както и на същото предупреждение, изпратено чрез ЧСИ Р. М. и получено на 16.08.2022 г., като съдът е намерил тези възражения за преклудирани. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед доводите на касатора за недопустимо произнасяне на въззивния съд, оплакванията, че съдът неправилно е квалифицирал спорното материално право, поставеният първи въпрос досежно определянето на правната квалификация на иска и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о. и др./, се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В практиката на ВКС е направено ясно разграничение между недопустимост и неправилност на решението с оглед дадена правна квалификация. Утвърдено е разбирането, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т. е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на спора и обхвата на търсената защита. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба, а именно за заплащане на претендираната сума на основание развален поради неизпълнението му договор, обвързващ страните. Определената от съда правна квалификация на спорното право се основава на твърденията на ищеца и заявения петитум. Доводите на касатора, въведени във връзка с твърденията за погрешна правна квалификация на иска, са, че въззивният съд неправилно е приел, че процесните СМР са осъществени в изпълнение на сключения от страните договор за строителство от 01.07.2021 г., както и че процесното авансово плащане е извършено по този договор, поради което исковата сума подлежи на връщане на отпаднало основание /разваления поради неизпълнението му договор/. Посочените доводи нямат отношение към допустимостта на произнасянето на съда, нито към дължимата от съда правна квалификация на иска, а касаят правилността на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. По изложените съображения не би могло да се приеме, че обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо, както и постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС относно определянето на правната квалификация на иска, поради което не е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, така и това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия формулиран въпрос. Вторият въпрос на касатора „Следва ли съдът да обоснове защо игнорира изложените договорни условия и с какво същите противоречат на повелителни норми на закона или добрите нрави?“ не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въззивният съд не е игнорирал клаузите на обвързващия страните договор относно предпоставките за прекратяването и развалянето му и не е отказал приложението им поради нищожност, а е приел, че за ищеца се е породило потестативното право по чл. 87, ал. 1 ЗЗД да развали сключения между страните договор поради неизпълнението му от ответника. Третият процесуален въпрос, въведен с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, относно задължението на съда да се произнесе по искане на страната по доказателствата също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за конкретния спор, доколкото във въззивното производство касаторът въззивник не е направил искания по доказателствата и не е релевирал оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с негови искания за събиране на доказателства. Доколкото въпросът се обосновава с отказ на съда за произнасяне по молба на касатора ответник за допускане на свидетел относно отправените от него към възложителя по договора искания за допълнителни авансови вноски, следва да се подчертае, че в откритото съдебно заседание на 21.06.2021 г. Софийски градски съд е отхвърлил искането на ответника за разпит на свидетел за посочените обстоятелства. Последният въпрос на касатора няма характера на въпрос по тълкуване и приложение на относима към спора материалноправна или процесуалноправна норма, а налага преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, поради което не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на доводи на касатора, че в случая не е настъпил ефектът на развалянето на договора поради неизпълнението му, а е налице прекратяване на договора поради изтичане на срока му, което има действие само за в бъдеще и не може да се окачестви като основание за връщане на полученото по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този смисъл въпросът насочва към оспорване правилността на изводите на въззивния съд. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не мотивира хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от доводите си за неправилна правна квалификация на иска и поставените въпроси. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е независимо от поставените правни въпроси и следва да бъде ясно обосновано. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по въззивната жалба „Бърлога“ ООД следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1800 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение