Определение № 3777 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4828/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ касационна жалба от „Буллес груп“ ООД, [населено място], чрез адвокат П. Т., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 4200/11.07.2024 г. по в.гр.д. № 2803/2023 г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба и по не предявен иск. В условие на евентуалност се твърди неправилност на решението, поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Ответниците Г. Д. И. и И. С. И., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Н. В., оспорват жалбата като недопустима и нередовна. Твърдят, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по предявения иск и петитума, с който е бил сезиран. Излагат, че задължение на съдилищата е да определят точната правна квалификация на исковете, като в конкретния случай същите са били надлежно докладвани, при правилно разпределение на доказателствената тежест и събиране на относимите към предмета на делото доказателства. Навеждат довод, че при постановяване на въззивното решение съдът не е излязъл извън предмета на производството, нито е налице нередовност на исковата молба. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените по делото разноски. 2/ касационна жалба от И. К. А. – Н., чрез адв. Д. и адв. Х., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 4200/11.07.2024г. по в.гр.д. № 2803/2023г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението, като постановено по не предявен иск. В условие на евентуалност се твърди, че същото е незаконосъобразно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Ответниците Г. Д. И. и И. С. И., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Г. Д., оспорват жалбата като недопустима. Твърдят, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по формулирания в исковата молба петитум, с който е бил сезиран. Твърдят, че както първостепенния, така и въззивният съд са направили доклад на предявените искове, разпределили са доказателствената тежест и са събрали относимите и допустими доказателства. В условие на евентуалност изразяват становище за нейната неоснователност. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенният Районен съд – София, с което: бил прогласен за нищожен, като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба, сключеният между И. К. А. – Н. и „Буллес Груп” ООД договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 171, том ІІІ, рег. № 8979, дело № 477/15.12.2021г. на нотариус С. Н., на 1/60 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор [№] и административен адрес: [населено място], [улица], целият с площ от 1390 кв.м.; било допуснато изкупуване в полза на Г. Д. И. и И. С. И. на 12/60 ид.ч. от описания недвижим имот, продадени от И. К. А. – Н. на „Буллес Груп” ООД, срещу цена от 50 000 евро, платима на „Буллес груп” ООД, на основание на чл. 33, ал. 2 от ЗС. С решението на Г. Д. И. и И. С. И. било указано, че ако в едномесечен срок от влизането му в сила не заплатят цената, решението ще бъде обезсилено по право на основание на чл. 33, ал. 3 от ЗС. За да постанови този резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че с договор за доброволна делба, сключен с нотариален акт № 168/26.07.2018 г., поправен с нотариален акт № 47/28.09.2018 г., И. К. А. – Н., С. Д. И., Н. Д. М., Г. Д. И., И. С. И., В. С. И. – З. и „Буллес Груп” ООД, сключили договор за доброволна делба на съсобствените им недвижими имоти. Със същия в дял на „Буллес Груп” ООД бил поставен поземлен имот с идентификатор [№], а в общ дял на останалите съделители бил поставен недвижим имот с идентификатор [№], при квоти 3/15 ид.ч. за И. К. А. – Н., 2/15ид.ч. за С. Д. И., 2/15 ид.ч. за Н. Д. М., 2/15 ид. ч. за Г. Д. И., 3/15 ид. ч. за И. С. И., 3/15 ид.ч. за В. С. И. – З.. Съдът констатирал, че с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 171, том ІІІ, рег. № 8979, дело № 477/2021г., И. К. А. – Н. дарила на „Буллес Груп” ООД собствената си 1/60 ид.ч. от недвижим имот с идентификатор [№], административен адрес [населено място], ул. Околовръстен път” и площ от 1390 кв.м. С последващ договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт акт № 172, том ІІІ, рег. № 8980, дело № 477/2021г., на 15.12.2021г. И. К. А. – Н. продала на Буллес Груп” ООД останалите притежавани от нея 11/60 ид.ч. от недвижимия имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица] и площ по скица от 1390 кв.м., за сумата от 50 000 евро, от която 2000 евро платими след изповядване на сделката, но преди вписване на акта в Агенция по вписвания, по банков път. Било уговорено останалата част от продажната цена, в размер на 48 00 евро, да бъде заплатена по банков път, в срок до 01.03.2022г., а владението върху имота да бъде предадено в деня на сключване на сделката. Съдът констатирал, че данъчна оценка на продаваните части била в размер на 14 333,86 лв. Приел за установено и обстоятелството, че на 15.12.2021г. „Буллес Груп” ООД наредило по сметка на И. А. – Н. сумата от 3 911,66лв., с посочено основание за плащането – нотариален акт от 15.12.2021г. за покупка на имот, а на 01.03.2022г. дружеството наредило в полза на ищцата И. Н. и сумата от 93 879,84лв., с посочено основание за плащането – нотариален акт № 172/15.12.2021г. Съдът посочил, че на 19.03.2008г. „Буллес Груп” ООД закупило от В. М. и М. М. поземлен имот с пл. № 115, кв. 4а в [населено място]. Върху него имало наложени през 2013г., 2014г. и 2019г. възбрани по изпълнително дело № 52150000127/2015г., които били отменени с Постановление от 13.01.2022г. поради погасяване на задълженията. Приел, че с нотариални актове от 26.10.2005г. Д. С. дарила на „Буллес 97” ООД, ЕИК[ЕИК] 1/18 ид. ч. от имот № 001069, находящ се в землището на Д., като на същата дата Ц. И. и К. И. продали на „Буллес - 97“ ООД собствените си 2/18 ид.ч. от този имот. Съдът установил, че с платежно нареждане от 01.03.2022г., съгласно което „Мивом” ООД наредило по сметка на Буллес Груп” ООД сумата от 216 000лв. с посочено основание фактура № [№]/01.03.2022г. за покупка на имот. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-техническата експертиза, от което приел за установено, че към месец декември 2021г. средната пазарна цена на 12/60 ид.ч. от процесния недвижим имот [№] била в размер на 38 380 евро. Посочил, че при обосноваване на извода си, вещото лице съобразило местоположението на имота (от северната страна на Околовръстно шосе срещу Ботаническата градина), неговата площ и лице, около 100 м. към околовръстно шосе, обстоятелството, че през имота преминават всички инженерни комуникации (ток, вода и канал), същият е подходящ за ниско застрояване (склад, паркинг и други), както и неговата форма на неправилен четириъгълник. Отчел и обстоятелството, че при изготвяне на заключението, вещото лице съобразило и цените на други пет имота, съпоставими с процесния имот като площ и на други три със значително по-голяма площ, но в същия район (на Околовръстен път). Съдът кредитирал показанията на свидетелката Н. М. (сестра на ищцата Г. И. и първи братовчед на ответника И. Н.), според които свидетелката разбрала от сестра си, че И. е продала своя дял от имота. На въпроса защо го е направила и упрека, че е трябвало да им се обади, ответницата ѝ отговорила, че е допуснала грешка, но им трябвали пари. Продала имота по настояване на дъщеря си и внуците си. Свидетелката посочила още, че след този разговор се свързала с управителя на фирмата/купувач – Г., който ѝ заявил, че иска да изкупи целия имот. Провела разговор за продажбата на имота и със своята сестра Г. И., която също имала готовност да продаде дела си, ако останалите съсобственици откажат да го изкупят, по настояване на нейните деца, които искали да погасяват свои задължения. Свидетелката заявила, че през 2005 г. друг съсобственик направил същото и за тази част от имота също се водели дела. Съдът посочил, че според свидетелката отношенията между И. и Г. били много влошени от години, а отношенията между И. и дружеството „Буллес Груп“ ООД, което от години стопанисвало имота, същата определила като добри. Заявила, че не знае през годините дружеството да е давало средства на И., нито да е строило някакви неща за нея, да ѝ е съдействало за измазване, строене на къща, ограда или да ѝ е помагало по друг начин. Дружеството не плащало наем, защото ползвало своята част от имота. Въззивният съд кредитирал и показанията на свидетелката А. М., от които установил, че същата работела като консултант във фирма за недвижими имоти „Инотека”, когато към нея е обърнал клиент с желание да закупи процесния имот. Същият бил тесен и дълъг, находящ се на Околовръстен път, залепен до магазин „Максмарт“, ограден отпред с ограда, а отзад с бетон. Предвид интереса на клиента, свидетелката издирила неговите собственици, запознала се с Г. и имала среща с дъщерята на И. – А.. Според свидетелката, съсобствениците И. и Г. били готови да продават имота, но били в лоши отношения с другите съсобственици, което наложило провеждане на среща през месец декември 2021г. с А., в ресторант „Чичовци”, в центъра на кв. Д.. По време на срещата А. заявила, че И. е продала своята част от имота на „Буллес Груп” ООД, и разговорът приключил. Била проведена и среща с Г. И., Н. и В., които също казали, че И. е продала частта от имота си на дружеството. Въззивният съд приел за установено от показанията на свидетелите, че имало напрежение в отношенията между дружеството „Буллес Груп” ООД и другите съсобственици, защото имотът се ползвал от дружеството, без да заплаща плаща наем. В него имало натрупани палета, дървени строителни материали, имотът бил блокиран, нямало нищо построено, имал само ограда. Съдът кредитирал и показанията на свидетеля П. С., служител в „Буллес Груп” ООД, който посочил, че познавал И. и нейният съпруг А., както и управителите на дружеството – М. и Л. Г.. Посочил, че И. посещавала офиса на дружеството и се срещала най-вече с управителя М.. Свидетелят заявил, че не е присъствал на разговорите свързани с имота, но поради близостта на работното му място до това на управителя на дружеството, чувал разговорите между И., А. и М. за дарение на имота. Не помнел времето на провеждането им, нито дали дарението било уговаряно за целия имот или за част от него. Посочил, че не чул да се говори за продажба. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод за валидност и допустимост на обжалваното решение. Приел, че надлежно легитимирани да предявят иск за нищожност на сделка са лицата, чиито права са засегнати от нея, като това могат да бъдат както страните по нея, така и трети лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на това правоотношение. Посочил, че когато искането за прогласяване нищожността на сделка на някое от основанията по чл. 26, ал.2 пр. 5 ЗЗД, е предявено от лице, което не е страна по нея, но би могло да се облагодетелства от разкриване на симулация и прилагане на правилата по действителната сделка, то искът е допустим. Развил съображения, че когато съсобственик на имот обосновава правния си интерес от исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 5 и пр. 4 от ЗЗД с правото си на изкупуване по чл. 33 от ЗС, то установителният иск за нищожност на договора за дарение като прикриващ покупко-продажба, евентуално поради липса на основание, е допустим. По същество на предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2 пр. 5 от ЗЗД въззивният съд изложил принципните съображения, че когато страните не желаят настъпване на правните последици на сделката, привидността е абсолютна, а когато искат да постигнат последици различни от тези на сключената сделка, симулацията е относителна. Приел, че и в двете хипотези привидната сделка е нищожна, но в хипотезата на относителна симулация страните ще бъдат обвързани от прикритата сделка, само ако тя отговаря на изискванията за валидност за сключването ѝ. Изложил още, че нотариалният акт, с който е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот обвързва съда с материална доказателствена сила само в частта на удостоверените от нотариуса изявления на страните по сделката (дата и място на съставяне, явили се страни, техните изявления), както и за действията извършени пред и от нотариуса-прочитане, одобряване на нотариалния акт, подписването му. Приел, че нотариалният акт не обвързва съда с материална доказателствена сила относно верността на изявленията на страните, тъй като в тази си част имал характер на частен документ. С оглед на това посочил, че съответствието на изявленията на страните с действителната им воля можело да се установява с всички допустими от ГПК доказателствени средства. Отбелязал, че страните по една сделка можели да създадат привидност във всеки неин елемент, който е източник на права и задължения (основанието, страните, продажната цена като размер и начин на плащане). В хипотеза на разкриване на симулацията и установяване на привидната сделка, съдът е длъжен да приложи в отношенията между страните правилата на действителната сделка, съобразно разпоредбата на чл. 17 от ЗЗД. Съдът приел още, че тежестта за установяване симулативността на процесния договор за дарение, както и за вида на прикритата с него сделка е за ищеца, при условията на пълно и главно доказване. Посочил, че когато оспорването се извършва от трето за сделката лице, допустими са както писмени доказателства, така и свидетелски показания съобразно правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК. Приел, че за да бъде извършено доказване с косвени доказателства, е необходимо по делото да бъде установена система от факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните факти, действително да се е осъществил. Въз основа на тези принципни разсъждения, въззивният съд приел, че по делото е безспорно установено, че страните по делото, заедно с не участващи в производството лица са били съсобственици на процесния недвижим имот въз основа на договор за доброволна делба от 26.07.2018г. С две последователни сделки, сключени в един ден И. Н. дарила 1/60 ид.ч. от процесния имот на „Буллес Груп” ООД, а с втората му продала останалите притежавани от нея 11/60 ид.ч. за сумата от 50 000 евро. Съдът направил извод, че сключеният между ответниците договор за дарение от 15.12.2021г. бил привиден, прикриващ договор за покупко-продажба. Този извод съдът обосновал с установените по делото факти: праводателят по оспорените сделки (дарение и продажба) бил собственик на идеална част от имота, а приобретателят не притежавал такива; разпоредбата на чл. 33 от ЗС допускала продажба на трето за съсобствеността лице, след като имотът е бил предложен на останалите съсобственици, при същите условия като тези предоставени на третото лице; липсвали законови ограничения за прехвърляне на идеална част от съсобствен недвижим имот с договор за дарение, след което да бъде сключен договор за покупко-продажба на друга идеална част от него; двата договора (дарение и продажба) били сключени на една и съща дата, нотариалните актове били с поредни номера, съставени от един нотариус; цената била платена на две вноски – първата (от 3911,66 лв.) в деня на сделката, а остатъка от 93 879,84 лв. на 01.03.2022г. – два месеца и половина след сделката. Позовал се и на показанията на разпитаните по делото свидетели, които разбрали от дъщерята на ответницата/праводател, че същата е продала притежаваната от нея част от имота на дружеството, тъй като внуците ѝ имали нужда от пари. Отбелязал, че показанията на свидетелите били основани на личните им впечатления и разговорите им с Н., и нейната дъщеря; същите били логични и последователни, неопровергани от останалите доказателства по делото. Кредитирал и показанията на свидетелката М., сестра на ищеца, доколкото по делото не била установена заинтересованост на свидетелката от изхода на делото. В тази връзка отбелязал, че свидетелката посочила родствените си отношения с двете страни по делото, изразила недоволство си от поведението на ищцата и на ответницата, както и своите намерения да продаде притежаваната от нея идеална част от имота на дружеството – приобретател. Отбелязал, че нейните показания били подкрепени и от показанията на разпитаните по делото незаинтересованите свидетели. Въззивният съд не кредитирал показанията на свидетелят С. относно дочутите разговори за дарение на имота и за липса на такива за продажбата му. Приел, че същите са откъслечни и не разкриват в пълнота отношенията волята и договорките на ответниците. Посочил, че с оглед сключения между тях договор за дарение, било нормално да обсъждат сделката, но свидетелят не установил контекста, в който били водени разговорите, защото той не е присъствал и не е участвал в тях. Отбелязал, че показанията на свидетеля не установяват действителните отношения между страните по сключената сделка за дарение, доколкото едновременно с нея те сключи и договор за продажба, за който свидетелят твърди, че не е чувал да е бил обсъждан. В допълнение съдът посочил, че договорът за дарение обичайно се сключвал между страни, които имали изградени отношения, които да предпоставят дарственото намерение, доколкото при дарението имало съвпадане на основанието на сделката и мотива, поради който се дарява. Посочил, че по делото не е установено наличие на основание за извършеното от Н. дарение, тъй като нито един от свидетелите не установил наличие на близки отношения между нея и управителя на дружеството или отношения на взаимопомощ. Приел, че показанията на свидетелите за наличието на добри отношения между тях, без конкретни факти, които да обосноват дадената от тях оценка, не могат да бъдат доказателство за наличието на такива. Такива не били установени от писмените доказателства, нито от обстоятелството, че страните по сделката са били съсобственици на имота. Заключил, че тези отношения не могат да бъдат установени и от начина, по който било уговорено плащането на цената по договора за продажба, доколкото тези уговорки били резултат от добрите отношения между ответниците, готовността им за отстъпки при договарянето и съобразяване на финансовото положение на дружеството – очаквания от него приход в по-късен момент, който бил реализиран съгласно приетите по делото платежни нареждания. Въззивният съд направил извод, че причината за сключване на договора за покупко-продажба била необходимостта от получаване на паричната равностойност на прехвърления имот и нуждата от парични средства, като по делото не бил установен друг мотив за изповядване на сделката. Отбелязал още, че установена необходимост от средства у Н. опровергава твърденията за желано дарение на част от имота и продажба на останалата. Съдът намерил за неоснователни възраженията за начина на уговаряне на продажната цена и нейния размер. Приел, че не са налице пречки страните по договор за продажба да договорят размер на продажната цена надхвърлящ пазарната (както е в конкретния случай), доколкото това обстоятелство произтичало от конкретните им отношения: дружеството било собственик на съседния на процесния имот, а складовото помещение, в което осъществявало търговската си дейност се намирало в процесния имот. Намерил за неоснователни и възраженията, че причината за сключването на двата договора – за дарение и за продажба, в едни ден и пред един нотариус, непосредствено една след друга, било продиктувано от съображения за удобство – да не ангажират друг час и място за сключване на продажбата, да не се снабдяват с документи и за втората сделка. Посочил, че това били принципно възможни мотиви, но обсъдени в съвкупност с останалите доказателства, не били от естество да установят факта, че двете сделки нямат общност и че действителната воля на страните по тях е за продажба на 12/60 ид.ч. от имота за цена от 50 000 евро. В заключение съдът приел, че от събраните по делото доказателства, макар и косвени, съобразени в тяхната съвкупност, била установена нищожността на съглашението по договора за дарение като прикриващо договор за покупко-продажба. Посочил, че действителната воля на страните била ответникът Н. да продаде на „Буллес груп” ООД 12/60 ид. ч. от имота за 50 000 евро, като се позовал и на разясненията дадени в ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС. Направил извод за основателност и на иска с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС, доколкото сключената между ответниците сделка била покупко-продажба, а по делото не били наведени твърдения, нито били представени доказателства съсобственикът Н. да е предложила притежаваната от нея част за закупуване от другите съсобственици на имота. Приел, че бил спазен и двуседмичния срок по чл. 33, ал. 2, предл. 2 от ЗС за предявяване на иска от датата на сключване на договора. По изложените съображения въззивният съд потвърдил обжалваното решение на първостепенния Софийски градски съд. Касаторът „Буллес Груп“ ООД, [населено място] направил искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК поради вероятната недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба и плюс петитум, в нарушение на принципа на диспозитивното начало. Трайно установена е практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. Разяснено е още, че предмет на делото е спорното материално субективно право /претендирано или отричано от ищеца/, очертано от основанието и петитума на иска. Задължение на страната е да посочи точно и ясно фактическите твърдения, с които обосновава наличието на твърдяното материално право, въз основа на които съдът определя правната квалификация на искането, без да е обвързан от становищата и квалификацията дадени от страните. Съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по предмета, с който е сезиран в исковата молба /уточнен след дадени указания/ или изменен след надлежно направено искане. Разяснено е още, че неправилната квалификация на предявеното субективно материално право от първата инстанция, сама по себе си не означава, че постановеното решение е недопустимо. То е такова, когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран /страни, петитум или обстоятелства, на които страната не се е позовала/. Когато съдът е разгледал въведените в производството факти, по заявения петитум и по отношение на страните в производството, не е налице произнасяне по непредявен иск, дори правната квалификация на същия да е неправилна. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочените разяснения. В исковата молба, въз основа на която е образувано производството, ищците са навели твърдения за нищожност на сключеното между ответниците дарение като прикриващо договор за покупко-продажба на целия обем от притежаваните от прехвърлителката права върху процесния недвижим имот; формулирали са искане за обявяване действителността на прикритата сделка, както и за изкупуване на прехвърлените идеални части от имота по реда на чл. 33, ал. 2 от ЗС. Въведените в производството правопораждащи юридически факти обуславят правната квалификация на исковете по чл. 26, ал. 2, предл. 5 вр. чл.17, ал.1 от ЗЗД и чл. 33, ал. 2 от ЗС, които са били разгледани от въззивния съд. С оглед на изложеното, не са налице основания за допускане на обжалването поради недопустимост на обжалваното решение. Касаторът „Буллес Груп“ ООД е направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд, след като констатира, че първоинстанционния съд се е произнесъл по не предявен иск по чл.17, ал.1 от ЗЗД, да върне делото за ново разглеждане? Навежда довод за противоречие на решението с ППВС №1/1985г.; 2/ Следва ли съдът да е сезиран изрично с иск по чл.17, ал.1 от ЗЗД за да се произнесе относно действителността и елементите от прикритата сделка?; 3/ В кои случаи съдът следва да се произнесе с отделен диспозитив относно действителността на прикритата сделка? Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 475/14.07.2010г. по гр.д.№ 621/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 420/21.12.2012г. по гр.д.№187/2012г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №403/05.08.2010г. по гр.д.№684/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. Касаторът И. К. А. – Н. е направила искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като е формулирала аналогични на предходните правни въпроси: 1/ Може ли съдът да обяви сделката за привидна по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД, да прогласи нейната действителност и да приложи правилата ѝ без да е сезиран с иск по чл.17, ал.1 от ЗЗД? Твърди противоречие с ППВС №1/1985г. и ТР №1/2001г. на ОСГТК на ВКС. 2/ Искането за разкриване на относителна симулация по своята същност един иск ли представлява или се състои от два отделни, които следва да бъдат кумулативно предявени от ищеца. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 107/23.03.32012г. по гр.д.№ 689/2011г.; решение № 420/31.12.2012г. по гр.д.№ 187/2012г.; решение № 60281/2021г. по гр.д.№ 3512/2020г. на ІV г.о. Поставените въпроси, макар и некоректно формулирани, се свеждат до един по-общ въпрос за връзката между исковете по чл.26 ал.2 от ЗЗД и чл.17 ал.1 от ЗЗД, както и за правомощията на въззивната инстанция при произнасяне на първостепенния съд извън предметните предели на производството. Отговор на същите е даден в практиката на ВКС, включително и задължителната такава. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 5/2012 г. на ОСГК, при сключване между съсобственик и трето лице на договор за дарение на недвижим имот с цел да се избегне приложението на чл. 33, ал.1 ЗС, не е налице заобикаляне на закона и нищожност на договора за дарение на това основание. Ето защо, като основание за осъществяването на правото по чл. 33, ал. 2 ЗС заинтересованите лица могат да сочат различни други основания за нищожност на сключеното между страните дарение с нарочен установителен иск, като преюдициален, съединен с иска за изкупуване, напр. че договорът за дарение е нищожен като привиден и прикрива договор за покупко-продажба. В практиката е разяснен и въпросът за разликата между иска за установяване на привидност по чл. 26 ал.2 ЗЗД, с предмет обявяването на относителна недействителност и иска, с който се претендират последици от прикритата сделка по чл. 17 ал.1 ЗЗД. Последователно е указанието, че по принцип няма пречка всеки един от тях да бъде предявен самостоятелно, но това не може да стане в хипотеза като процесната – при твърдяна относителна симулация, при която нищожният привиден договор прикрива друга сделка. В този случай двата иска следва да се предявят и разгледат заедно, да се установи не само, че волята на страните по симулираната сделка не е такава, каквато е отразена в договора, но и да се установи каква е била действителната им воля и дали са налице изискванията за сключване на прикритото съглашение. Разяснено е още, че въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Съдът, като съд по същество, извежда свои собствени фактически и правни изводи, въз основа на които преценява основателността на иска, поради което може да преквалифицира претенцията. Съгласно разясненията дадени в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Както беше посочено съдът е бил надлежно сезиран с твърдения за симулация на сключения между ответниците договор за дарение на идеални части от процесния недвижим имот, прикриващ действително постигнатото между тях съглашение за покупко-продажба, като е било отправено искане за обявяване действителността на прикритата сделка и за изкупуване на прехвърлените идеални части от имота по реда на чл.33, ал.2 от ЗС. С оглед на това при постановяване на решението въззивният съд не е излязъл извън предмета на исковете, с които е бил сезиран, нито е допуснал нарушение на вменените му задължения за служебна преценка валидността и допустимостта на обжалваното решение. По поставените въпроси не е налице сочената от страните допълнителна предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът „Буллес Груп“ ООД е поставил и въпросът: Следва ли съдът, сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД във връзка с чл.33, ал.2 от ЗС, да бъде сезиран с иск по чл.17, ал.1 от ЗЗД и уважаването на иск по чл.17, ал.1 от ЗЗД обуславя ли допускане на изкупуване по чл.33, ал.2 от ЗС? Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в ТР № 5/2012г. на ОСГК на ВКС; определение № 474/19.11.2019г. по гр.д.№ 1997/2019г. на ІІ г.о.; решение № 184/19.01.2016г. по гр.д.№ 6349/2014г. решение № 988/13.09.2010г. по гр.д.№ 573/2009г. на ВКС. Навел е довод за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за изясняване характера на иска по чл.17, ал.1 от ЗЗД. Този въпрос е некоректно зададен и не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Отговорът му зависи от въведените от страните твърдения и вида на търсената с иска защита, която в определени случаи може да се изчерпва само с предявяване на положителната установеност за съществуването на прикритата сделка като правоотношение, а в други да обуславя произнасяне по осъдителни или конститутивни искове (за изпълнение на уговорки по прикритата сделка, за развалянето ѝ по съдебен ред поради неизпълнение, за изкупуване и др.). Прикритата сделка може да бъде едностранен или двустранен, възмезден или безвъзмезден договор, а симулацията да е свързана с различни негови елементи касаещи правата и задълженията на страните по сделката. С оглед на това, по този въпрос не са налице както общата, така и специалните предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторите са поставили и следните въпроси: „Буллес Груп“ ООД: Върху кого лежи доказателствената тежест по иск с правно основание чл.26, ал.2, прл.5 от ЗЗД? Следва ли да се създаде сигурно убеждение у съда при условията на пълно и главно доказване относно възмездния характер на прикритата сделка или е достатъчно да се създаде съмнение у него относно безвъзмездния характер на прикриващата сделка? Твърди, че въззивното решение е в противоречие с решение № 1405/10.01.2009г. по гр.д.№4689/2007г. на ВКС, ІV г.о.; решение №48/13.03.2012г. по гр.д.№959/2011г. на ВКС, ІІ г.о.; 2/ Кои елементи на прикритата сделка трябва да бъдат установени? Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №475/14.07.2010г. по гр.д.№621/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение №420/21.12.2012г. по гр.д.№187/2012г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №403/05.08.2010г. по гр.д.№684/2009г. на ВКС, ІІІ г.о.; касаторът И. К. А. – Н.: 1/ Върху кого лежи доказателствената тежест при доказване на симулация с наличие на прикрита сделка по чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД? Навежда довод за противоречие на обжалваното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и определение №261/02.03.2011г. по гр.д.№1401/2010г. на ВКС; и 2/ Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест между страните по иск за разкриване на относителна симулация с оглед предмета на съответния иск? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №107/23.03.32012г. по гр.д.№689/2011г.; решение №420/31.12.2012г. по гр.д.№187/2012г.; решение №60281/2021г. по гр.д.№3512/2020г. на ІV г.о. Въпросите се свеждат до тежестта за установяване на относителната симулация на една сделка и съществуването на прикритата с нея действително сключена между страните сделка, както и за възможността доказването да бъде осъществено и с косвени доказателства. По тях е налице трайно установена практика на ВКС, според която при наведени доводи, че една сделка е симулативна прикриваща друго съществуващо между страните правоотношение, следва да бъде установено, че волята на страните не е такава, каквато е отразена в договора, както и каква е била действителната им воля, респ. дали са налице изискванията за сключване на прикритото съглашение. За разкриване на относителната симулацията е необходимо доказване съществуването на прикритата сделка, което следва да се извърши по пътя на пълното и главно доказване. За установяване на относителната симулация и прикритата сделка са допустими както писмени доказателства, така и гласни, при спазване на ограничението по чл.165, ал.2 от ГПК. Няма пречка привидността на сделката да бъде установена от трето, не участващо в нея лице, когато за него е налице правен интерес. Трайно установена е и съдебната практика, според която пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт. Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Симулацията може да бъде разкрита както с преки, така и с косвени доказателства, ако те, разгледани и преценени в своята съвкупност, водят до единствен и несъмнен извод за наличие на такава. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК. Когато искът е предявен от трето за сделката лице, доказателствената тежест за твърдените обстоятелства е за ищеца. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. В същото съдът е разпределил правилно доказателствената тежест между страните в производството и е изградил правните си изводи въз основа на анализ на събраните по делото доказателства. По тези въпроси не е налице соченото от страните допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Последният поставен въпрос от касатора И. К. А. – Н. е: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и всички твърдения на страните. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №218/02.01.2019г. по гр.д.№2033/2018г. на ІІІ г.о.; решение №92/26.06.2020г. по гр.д.№2617/2019г. на ІІІ г.о.; решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ІV г.о.; решение №63/28.06.2019г. по гр.д.№2296/2018г. на ІІ г.о.решение №145/07.01.2019г. по гр.д.№811/2018г. на ІІ г.о. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл.12 и чл.235 от ГПК следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои доказателства, доводи и възражения въведени във въззивното производство, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от въззивния съд. В изложението на касационните основания касаторът И. А. е навела довод, че въпреки формираната и установена трайна практика на ВКС, първостепенният и въззивният съд са приели, че не е налице задължение за съда да обсъди всички доказателства по делото и възражения на страните. В касационната жалба са изложени оплаквания, че при постановяване на решението съдът не се е произнесъл по доводите във въззивната жалба за неправилно разпределение на доказателствената тежест в производството, доколкото първостепенният съд е указал на ответниците, че следва да докажат дарственото си намерение; въззивният съд не е изпълнил задължението си да даде указания за предприемане на пропуснатите пред първостепенния съд процесуални действия. Съдът не е обсъдил всички представени по делото доказателства: нотариален акт №104/2018г., с който „Буллес Груп“ ООД придобил и след това прехвърлил ПИ 115; представените удостоверения, че след закупуване на имота от И., дружеството заличило възбраните върху собствения си имот №115, както и доказателствата за получаване от дружеството на сумата от 216 000лв., с която извършило плащане на продажната цена по процесния договор. В конкретния случай доводите за неправилно разпределение на доказателствената тежест и допуснатите процесуални нарушения от първостепенния съд при изготвяне на доклада не са били въвеждани пред въззивния съд. Напротив, във въззивната жалба страните са се позовали на извършеното от първостепенния съд разпределение на доказателствената тежест и дадените на ищците указания, че следва да установят по пътя на пълното и главно доказване симулативността на сключения между ответниците договор за дарение и прикритото с него действително съглашение за продажба. От това разпределение жалбоподателите извели оплакване за липса на пълно и главно доказване на посочените обстоятелства. Същите направили възражение за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото от първата инстанция при събиране на доказателствата и формулирали искания за събиране на такива пред въззивната инстанция, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, по които съдът се е произнесъл в разпоредителното заседание. Ето защо това оплакване е неотносимо към произнасянето на въззивния съд. Неоснователно е и оплакването, че в обжалваното решение не са обсъдени доказателствата свързани с отложеното плащане на продажната цена по процесната сделка и получените от дружеството – купувач парични средства. Напротив, както беше посочено по-горе, при обосноваване на извода за симулативността на оспорения договор за дарение, въззивният съд се е произнесъл по въведените доводи за начина на уговаряне на цената по продажбеното правоотношение, като приел, че уговореният начин на плащане на цената бил резултат от добрите отношения между ответниците, готовността им за отстъпки при договарянето и съобразяване на финансовото положение на дружеството – очаквания от него приход в по-късен момент, който бил реализиран съгласно приетите по делото платежни нареждания. Неотносими към предмета на производството са доказателствата свързани с друг придобит и отчужден от ответника – купувач недвижим имот и извършените по отношение на него вписвания и отбелязвания. Налице е произнасяне на съда по съществения за предмета на производството факт за съществувалата у купувача необходимост от средства за придобиване на процесния недвижим имот. С оглед на това по така поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК Касаторът И. К. А. – Н. е направила искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението, като необосновано поради несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и обстоятелствата, които се установяват. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане касаторът „Буллес Груп“ ООД следва да бъде осъден да заплати на Г. Д. И. и И. С. И. сумата от 8475лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът И. К. А. – Н. следва да бъде осъдена да заплати на Г. Д. И. и И. С. И. сумата от 8 500лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,