Определение № 2663 от 17.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 909/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Черита“ ООД и „Лотос - ЛМ“ ЕООД срещу решение № 708 от 04.12.2024 г. по в.т.д. № 784/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №260271 от 02.05.2024г. по гр.д. № 459/2017г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от всеки от касаторите срещу Община Антон искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 13 630,13 лв., с ДДС - главница, незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между Община Антон и „ВЕИ - КОНСОРЦИУМ“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД), и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3 879,59 лв. - обезщетение за забава върху незаплатено възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г.; както и предявените от всеки от касаторите срещу Община Антон искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 38 282,04 лв. с ДДС - главница, незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Благоустрояване на уличната мрежа [населено място]“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между Община Антон и „ВЕИ - КОНСОРЦИУМ“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД) и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумите 9 034,58 лв. - обезщетение за забавено плащане върху незаплатеното възнаграждение по проект „Благоустрояване на уличната мрежа [населено място]“ за периода от 28.11.2013г. до 24.03.2016г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е разгледал претенциите за двата обекта – „Реконструкция на площада на [населено място]“ и „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“, но е направен доказателствен анализ само на документите, свързани с втория обект „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“. Твърдят, че неправилно апелативният съд е приел за безспорно, че възложителят е заплатил на изпълнителя за приетите СМР възнаграждение в размер на 1 084 566, 15 лв. Навеждат доводи, че липсата на одобрение за плащане на сумата от Държавен фонд „Земеделие“ не освобождава възложителя от отговорността за плащане. Твърдят, че въззивният съд не е приложил правилно критериите по чл.20 от ЗЗД и не е изяснил действителната воля на страните относно обстоятелствата в Акт обр. 19 от 02.07.2013 г., Акт обр. 19 от 23.11.2013 г. и Анекс № 3 от 27.05.2013 г. Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и основания, изложени както във въззивната жалба, така и в отговора на въззивната жалба? 2.Относно правомощията и задълженията на въззивния съд и в частност да интерпретира факти и обстоятелства, по начин за който страните не са известени. 3. За предпоставките, при които съдът следва да изясни действителната воля на страните. 4. Относно отговорността на възложителя да плати на изпълнителя по договора за изработка в съответствие в зависимост от изпълнение на задължения към възложителя от страна на трето лице. Твърдят, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 64 от 28.02.2025 г. по т.д. № 1652/2024 г. на ВКС, ТК, І т.о., както и цитираната в него съдебна практика – решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., а също и решение № 573 от 07.10.2024 г. по гр.д. № 4162/2023 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр.д. № 1371/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 13 от 02.02.2021 г. по гр.д. № 1530/2020 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 50271 от 21.02.2023 г. по гр.д. № 4931/2021 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др.; въпросът по т.2 е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение № 30 от 27.01.2025г. по т.д. №2115/2023г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 426 от 20.01.2014 г. по гр.д. №3209/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 477 от 23.01.2013 г. по гр.д. №1648/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр.д. №2060/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 458 от 23.12.2011 г. по гр.д. №73/2011г на ВКС, ГК, I г.о. По въпроса по т.3 касаторът се позовава на отклонение от приетото в решение № 134 от 25.06.2014г. по гр.д №6886/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и цитираните в него решение № 117 от 28.08.2013г. по гр.д. № 215/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 505 от 03.01.2013г. по гр.д. № 1476/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в решение №75 от 23.06.2022г. по гр.д. № 2712/2021г. на ВКС, ГК, III г.о., а по въпроса по т.4 – от приетото в решение № 15 от 22.12.2016г. по т.д. №2404/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. Позовават се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация Община Антон оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмени отговори. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 14.07.2011г. между Община Антон, като възложител и дружество по ЗЗД „ВЕИ- Консорциум“, в което участват „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД, при равни дялове, като изпълнител, е сключен договор за изработка №23/322/00289/23.10.2009г., по силата на който изпълнителят е приел да изпълни строително-монтажни работи /СМР/ на обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“ и СМР на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“. Приел е за безспорно приемането на работата по двата договора, както и че възложителят е заплатил на изпълнителя за приетите СМР възнаграждение в размер на 1 084 566,15 лв. За основно спорно обстоятелство по делото е счел размера на дължимото от ответника възнаграждение по договора, предвид доводите на ищците, че пълната стойност на актуваните и приети за изпълнени СМР е посочена в акт обр.19 от 02.07.2013г., който отразява и изпълнението на допълнителни, невъзложени с договора и описани в Приложение №1 към исковата молба строителни работи, което се е наложило в хода на работата, както и предвид различното становище на ответника, че по силата на анекс №3 към договора, подписан от страните на 27.05.2013г., възнаграждението на изпълнителя е определено в размер на 1 084 566,15 лева - до размера на одобреното от ДФ“Земеделие“ финансиране по договора. Констатирал е, че за приемането на работата са представени акт обр.19, съставен на 23.11.2013г., и акт образец 19, съставен на 02.07.2013г., подписани от представители на изпълнителя и възложителя, заедно със съпътстващите ги 38 броя актове за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване. Позовал се е на данните от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, че в двата акта обр. 19 е налице разлика единствено в крайната стойност на актуваните СМР, както и разлика в количествата на актуваните СМР по 8 позиции. Въззивният съд е приел, че съставянето на двата акта и заплащането на посочената в акт обр.19 от 23.11.2023г. стойност, установява по несъмнен начин изпълнението на описаните в тях строително-монтажни работи. Констатирал е, че с анекс №2 от 15.10.2012г., страните са се съгласили да променят клаузата на чл.3, ал.6 от договора, като се приели, че окончателното плащане ще се извърши след одобрение на Държавен фонд „Земеделие“ и след представяне от страна на изпълнителя на фактура до размера на одобрената от ДФ „Земеделие“ сума. Решаващият съд е аргументирал, че това съглашение не е нищожно, тъй като договорът между страните е сключен след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, като възложителят следва да отчита приетата работа пред ДФ „Земеделие“, който да осъществява контрол за разходването на средствата по Програмата за развитие на селските райони, за периода 2007-2013г. Въззивният съд е приел, че в този случай Община Антон като бенефициент по проекта е обвързана от финансовите условия по проекта, поради което уговорка за осъществяване на плащането след одобрение от Държавен фонд „Земеделие“ и до размера на одобрената сума не е по естеството си поставянето на плащането под отлагателно условие, а поставя допълнителни изисквания към условията за извършване на плащането. Установил е, че с анекс №3 от 27.05.2013г., подписан след подписването на акт обр.19 от 02.07.2013г., страните са се съгласили, че дължимото възнаграждение за изпълнените СМР се определя в общ размер на 1 084 566,15 лв., както и че след това страните са подписали нов акт обр.19 от 23.11.2013г., съгласно който стойността на актуваните видове и количества СМР възлиза на 1084566,15 лв. Решаващият съд е приел, че по - късно съставеният акт обр.19 отменя първоначално съставения, като е отхвърлил аргументите на въззиваемия, че двата акта са напълно равностойни, като вторият е съставен единствено с цел отчитане на възложителя пред ДФ „Земеделие“. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Вторият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „относно правомощията и задълженията на въззивния съд и в частност да интерпретира факти и обстоятелства, по начин за който страните не са известени“ е свързан само с касационните доводи във връзка с претенцията за изпълнените СМР на обект „Реконструкция на площада на [населено място]“, приети с Акт обр.19 от 02.07.2013г. и неправилния извод на съда, че страните не спорят, че за този обект всичко е платено. Неправилната преценка на съда, че дадено обстоятелство е безспорно между страните, е процесуално нарушение, но не е свързано с нарушаването на диспозитивното начало и правомощията на въззивния съд при условията на ограничен въззив. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив. Когато е обсъдил факт, относно който страните са изложили доводи във въззивната жалба и отговора на същата, но неправилно е приел същия за безспорен, въззивният съд не допуска нарушение на чл.269 от ГПК, а извършва неправилна преценка на изразените от страните становища. Поради това и поставеният от касаторите въпрос по приложението на правилото на чл.269 от ГПК не се явява обуславящ за изхода на спора. Третият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК e поставен от касационните жалбоподатели във връзка с оплакването им, че съдът не е тълкувал волята на страните събразно критериите по чл.20 от ЗЗД, в резултат на което неправилно е стигнал до извода, че подписвайки анекс №3/27.05.2013г. дружествата – касатори са се съгласили да им се плати за по – малко от изработеното. Това твърдение на касаторите не съответства на мотивите на въззивния съд. По поставения правен въпрос е формирана последователна практика на ВКС– решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. №420/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №81 от 07.07.2009 г. по т.д. №761/2008г., на ВКС, ТК, І т.о., решение №40 от 13.05.2010 г. по т.д. №566/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №105 от 30.06.2011 г. по т.д. №944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №50 от 30.07.2019г. по т.д. №1883/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №52 от 10.06.2020 г. по т.д. №920/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., и др., съгласно които при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 от ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. В случая много подробно съдът е обсъдил съдържанието на сключения между страните договор от 14.07.2011г., както и на сключените към него анекси №2 и №3, съпоставил ги е и отчел е разликите в постигнатите от тях уговорки. Същевременно е тълкувал съдържанието на уговорките в последния по време анекс №3 от 27.05.2013г., като ги е преценил с оглед общия му смисъл и целта на сключването му. Отчел е и обстоятелствата, при което е сключен този анекс, а именно необходимостта от отчитане на приетата от възложителя работа пред Държавен фонд „Земеделие“, както и установените от заключението на съдебно – техническата експертиза разлики в съдържанието на двата съставени акта обр.19 за обект „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“. Поради това изводите на съда за основателност на предявения иск не са обусловени от неправилно приложение на правилата за тълкуване на съдържанието на представения договор и анексите към него относно поетите от страните задължения, а от преценка на всички сключени между страните споразумения в тяхната последователност и на събраните доказателства във връзка с тяхното изпълнение. По този начин съдът не е допуснал отклонение и от цитираната от касатора практика относно приложението на критериите на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на клаузите на договора. Правилността на изводите, до които е достигнал при извършеното тълкуване, не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Четвъртият поставен от касаторите въпрос също не се явява обуславящ за извода за неоснователност на предявения иск по чл.266 от ЗЗД. Въззивният съд не е обосновал извода си за недължимост на претендираната разлика между изплатеното и действително дължимото според касаторите възнаграждение, с това, че възложителят не е получил финансиране на тези дейности от Държавен фонд „Земеделие“. Действително въззивният съд е обсъждал съдържанието на уговорката между страните, че окончателното плащане ще се извърши след одобрение на възложената работа от Държавен фонд „Земеделие“ - Разплащателна агенция, като е посочил, че това не е уговорка за поставяне на плащането под отлагателно условие, а е допълнително изискване за плащането, предпоставено от естеството на договора, финансиран с европейски средства и сключен след проведена процедура по обществена поръчка. Водещото съображение на апелативния съд за неоснователност на иска обаче е, че с анекс №3 страните са постигнали окончателно съгласие общата стойност на изпълнените СМР да възлиза на сумата от 1 084 566,15 лева, която съдът е приел за изплатена изцяло. Първият въпрос от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно задължението на съда да обоснове фактическите и правни изводи, до които достига и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, е обуславящ за изхода на спора. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в цитираните от касатора решение № 64 от 28.02.2025 г. по т.д. № 1652/2024 г. на ВКС, ТК, І т.о. и цитираната в него съдебна практика – решение № 68 от 24.04.2013г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. №2220/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 11.07.2022г. по т.д. №859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о. Въпросът е поставен от касаторите с оглед на доводите им, че въззивният съд изобщо не е обсъдил в мотивите си твърдението им в отговора на въззивната жалба, че относно обект „Реконструкция на площада на [населено място]“ са актувани с протокол обр.19 от 02.07.2013г. 299 132, 70 лева, а са платени 258 617,57 лева, като разликата е исковата сума от 22 716 лева. Останалите доводи на касаторите относно липса на обсъждане на доводите им, че неодобрението на плащането от ДФ „Земеделие“ не освобождава възложителя от отговорността за плащане, както и относно липса на произнасяне по характера на допълнително извършената работа – че същата е произтекла от договора и е била необходима за неговото изпълнение, не съответстват на съображенията на въззивния съд. При направения от съда извод, че уговорената по съгласие на страните цена е изплатена изцяло, необсъдените от него въпроси се явяват ирелевантни за изхода на производството. Наред с това е обсъден от съда въпросът за необходимостта от одобрение на възложената работа от Държавен фонд „Земеделие“ - Разплащателна агенция, както и доводите на касаторите, че по – късно съставеният акт обр.19 за СМР на обект „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“ не променя постигнатото от страните съгласие за действителния размер на възнаграждението. Поради това поставеният процесуален въпрос не е решен в отклонение от практиката на ВКС по отношение на извода за неоснователност на претенциите за обект „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“ Съответства на мотивите на въззивното решение твърдението на касаторите, че съдът не е обсъдил доводите им за останала неизплатена част от дължимото възнаграждение за изпълнените СМР на обект „Реконструкция на площад [населено място]“, приети с Акт обр.19 от 02.07.2013г. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касация само в частта, с която са отхвърлени исковете на всеки от касаторите срещу Община Антон с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумата 13 630,13 лв. с ДДС - главница, незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между Община Антон и „ВЕИ - КОНСОРЦИУМ“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Черита” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД), и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и исковете с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3 879,59 лв. - обезщетение за забава върху незаплатено възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи, изложени както във въззивната жалба, така и в отговора на въззивната жалба? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, всеки от касаторите следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 350,18 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд