Определение № 605 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1692/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. Д. срещу решение № 14 от 19.01.2024 г. по в.гр.д.№ 454 от 2023 г. на Смолянския окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 52 от 06.07.2023 г. по гр.д. № 240 от 2022 г. на Районен съд- Златоград В ЧАСТТА МУ за отхвърляне на предявения от А. А. Д. срещу В. А. Б., Н. А. К., К. А. П., Е. Е. Н., Е. Е. М. и Р. Р. К. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***..*** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-75 от 19.11.2021 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 4 396 кв.м., разположен в землището на [населено място], м. „К.“, собственост по наследство на Р. Р. К. и претендирана от А. Д. като придобита от него на основание давностно владение.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се въпроси за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, както и за приложението на института на придобивната давност и презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между сънаследниците. По тези въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 397 от 2015 г. на ВКС, ГК, І г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Излагат се и доводи за очевидна неправилност на решението.

В писмен отговор от 02.04.2024 г. ответницата по жалбата Р. Р. К. оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото разноски.

Останалите ответници по жалбата В. А. Б., Н. А. К., К. А. П., Е. Е. Н. и Е. Е. М. не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, незавсимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е възприел и препратил по реда на чл.272 ГПК към фактическите и правни мотиви на първата инстанция. От своя страна първоинстанционният съд е приел за установено, че правото на собственост върху процесната нива е било възстановено на наследниците на А. М. Х. с решение № 50 от 06.04.1999 г. на ПК- Н., влязло в законна сила на 21.04.2004 г. От момента на влизане в сила на това решение е настъпил неговия реституционен ефект, тоест правото на собственост върху възстановените имоти е придобито от наследниците на А. Х., починал на 07.12.1990 г., които съгласно удостоверението за наследници от 26.11.2021 г. са двете му дъщери А. А. Д. и Р. А. П.. Дъщерята А. А. Д. е починала на 09.12.2013 г., като е оставила за свои законни наследници петте си деца: сина си А. А. Д. и дъщерите си В. А. Б., Н. А. К., К. А. П. и Е. А. М.. Последната е починала на 27.01.2014 г. и е наследена от двете си дъщери Е. Е. Н. и Е. Е. М.. Другият наследник на общия за страните наследодател- дъщерята Р. А. П. е починала на 07.01.2018 г., като е оставила за свой единствен законен наследник ответницата Р. Р. К..

Във връзка с твърдението на ищеца за придобиване на процесния имот по давност съдът е обсъдил показанията на всички разпитани по делото свидетели. Показанията на тези от тях, които са в родствени връзки със страните, съдът е ценил при условията на чл.172 ГПК. От техните показания е приел за установено, че след смъртта на общия на страните наследодател през 1990 г. двете му наследници А. Д. и Р. П., в чиято полза са възстановени процесният и още 5 бр.земеделски имота, са започнали да спорят за това как да поделят нивите помежду си, като основният предмет на спора е бил процесният имот. Р. П. била склонна да го отстъпи, при условие че поделят всички наследствени ниви по общо съгласие, но до доброволна делба не се стигнало. Затова някъде около 2011- 2012 г. Р. П. отстъпила процесната нива да се ползва от А. Д. /респ. нейните наследници/, докато уредят формално отношенията помежду си. След смъртта на Р. П. ответницата Р. К. отново започнала преговори за доброволно поделяне на наследствените имоти, но до това не се стигнало.

Съдът е приел за доказано, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесната нива за период, по-дълъг от 10 години, считано от 1990 г. - засаждал имота със зеленчуци, а впоследствие ползвал същия за ливада, която коси. Доколкото обаче до 2013 г. имотът е бил съсобствен между майка му А. Д. и леля му Р. П. /в качеството им на наследници на А. М. Х./, съдът е приел, че основанието, на което ищецът е установил фактическа власт върху имота и което продължава и до настоящия момент, е постигнатата между двете сестри устна договорка А. Д. да ползва имота до подялбата на всички 6 бр.наследствени имоти, с което да се ликвидира възникналата съсобственост, и последващото тази уговорка предоставяне на имота за стопанисване от А. Д. на ищеца /неин син/. Във връзка с начина на установяване на фактическа власт на ищеца върху имота съдът е взел предвид не само събраните по делото гласни доказателства, но и дадените в отрито съдебно заседание обяснения на ответницата К. П., която заявява, че процесният имот е бил предоставен от майка им на нейния брат- ищеца А. Д. за ползване като собствен. Въз основа на това е прието, че през периода от 1990 г. до 2013 г. ищецът е бил владелец на притежаваната от майка му 1/2 ид.ч. от имота, но само държател на останалата 1/2 ид.ч., притежавана от леля му Р. П.. И след смъртта на майка му на 09.12.2013 г. ищецът е останал държател на идеалните части на леля си Р. П.. За да придобие по давност правото на собственост върху тези идеални части, той е следвало да превърне държането им във владение с едностранни действия, които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Според съда, конкретният случай не е такъв, тъй като и до настоящия момент през определени интервали от време между наследниците на бившия собственик А. Х. продължават да се водят преговори за подялбата на наследствените имоти, включително процесния. А видно и от твърденията на ищеца в исковата молба, ответниците отказват да се явят пред нотариус, който да обективира в нотариален акт правото му на собственост за процесната нива, което последните оспорват.

По отношение на останалата 1/2 ид.ч. от имота /тази, притежавана от майката на ищеца А. Д./ съдът е посочил, че въпреки установената от ищеца фактическа власт върху тази част от имота още през 1990 г., съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /нова, ДВ бр.107 от 1997 г./ изтеклата придобивна давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането в сила на тази разпоредба от ЗВСОНИ. А в хипотезата, когато към момента на влизане в сила на разпоредбата не е налице завършен фактически състав на земеделската реституция, началният момент, от който може да тече придобивната давност, е възстановяването на собствеността. Доколкото в конкретния случай възстановяването на собствеността е извършето с решение № 50 от 06.04.1999 г. на ПК-Н., влязло в сила на 21.04.2004 г., едва от този момент е започнал да тече срокът за придобиването на имота по давност от страна на ищеца. С изтичането на предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок от този момент /от 21.04.2004 г. до 21.04.2014 г./, ищецът е придобил собствеността върху притежаваната от неговата майка 1/2 ид. ч. от имота, която същият е владял като собствена.

В допълнение към мотивите на първоинстанционния съд, във връзка с изложените пред него твърдения и възражения, въззивният съд е посочил, че е невярно твърдението на ищеца, че на територията на [община] не е имало фактическо отнемане на земеделски земи и всеки е владял и ползвал имота си като свой. Дори и това да било вярно, то било ирелевантно, тъй като между страните не било спорно и се виждало от събраните доказателства, че процесният имот е възстановен с решение на ПК общо на наследниците на А. Х. и то именно по заявление на майката на ищеца А. Д.. Не било установено и тя да е ползвала и владяла имота още преди той да е бил внесен в ТКЗС, макар че това обстоятелство също нямало значение за спора, защото липсвал спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и придобивната давност за имота започвала да тече едва от момента на влизане в сила на реституционното решение. Затова какво обяснение била дала А. Д. по друго дело /гр.д.№ 174 от 1992 г. на Районен съд- Златоград/ относно същия имот било без значение в случая. Не било доказано и че родителите на ищеца държат имота още отпреди 20 г. с намерение за своене, доведено до знанието на всички останали съсобственици.

Доводите, свързани с водене на предходно дело за същия имот, но между други страни, както и приложените едва с въззивната жалба документи, съдът не е обсъждал, тъй като същите не са били заявени и представени пред първата инстанция. По същите съображения не са обсъждани изложените за пръв път във въззивната жалба твърдения, че имотът не следвало да бъде реституиран с площ от 4,396 дка, а с 1 дка, защото общият наследодател декларирал действителна площ от 1 дка, с която е влязъл в ТКЗС; и че площта над 1 дка е придобита в резултат на покриване на дере в източната част от родителите на ищеца.

Не на последно място въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че обстоятелството, че ответницата Р. К. живее в Германия повече от 20 г. и не обработва спорния имот, не е довело до загубване правото й на собственост върху него: защото неупражняването на фактическа власт върху собствен/съсобствен имот само по себе си няма за последица загубването на правото на собственост и защото не били доказани нито промяната на намерението на ищеца да държи идеалната част на своята леля Р. П. /майка на ответницата К./ вече като своя; нито довеждането до знанието на К. на това негово намерение, нито владението на целия имот в продължение на повече от 10 г. след промяната на това негово намерение.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Смолянския окръжен съд по поставените въпроси:

1. По първия поставен правен въпрос за задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, в посоченото от касатора решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, І г.о. е прието, че съдът има това задължение съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК и този въпрос е безспорен в съдебната практика. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с практиката в решението си възивният съд, макар да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, е изложил и собствени мотиви относно събраните по делото доказателства и доводите на страните. Обсъдени са всички възражения на въззивника, като съдът се е аргументирал защо ги приема за неоснователни. Свидетелските показания са обсъдени поотделно, както и съобразно останалия събран по делото доказателствен материал. Съобразена е и евентуалната заинтересованост на свидетелите, които са в близки родствени връзки със страните по делото- св. К. К. и св. Р. К.. Обстоятелството, че свидетелят Р. К. е дал най-подробни показания и първоинстанционният съд е възпроизвел тези негови подробни показания в мотивите на решението си, не води автоматично до извод, че показанията на този свидетел са предпочетени в сравнение с тези на останалите свидетели. Видно от мотивите на решението, съдът е взел предвид и е кредитирал показанията и на останалите разпитани по делото свидетели, а между показанията на тези свидетели и показанията на свидетеля Р. К. няма противоречия: всички свидетели твърдят едно и също по отношение на това кой и през какъв период от време е ползвал процесния имот, а само свидетелят К. свидетелства за обстоятелства, от които може да се направи извод на какво основание ищецът А. Д. е установил фактическа власт върху имота /като държател или като владелец/. Освен това, при обсъждане и кредитиране на показанията на свидетеля К. съдът е съобразил, че те съответстват на изложеното от самия ищец в исковата молба и на представените по делото писмени доказателства за предприети от ответницата Р. К. действия по снабдяването й с документи и скици, необходими за подялбата на наследствените имоти, включително и процесния имот.

2. По въпроса за приложението на института на придобивната давност и презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между сънаследниците в цитираното от касатора решение на ВКС, ГК, I г.о., както и в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, е разяснено, че владението е едновременно проявление на обективен и субективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху вещта, а субективният- в намерението за своене. Понеже последното като психическо състояние е трудно доказуемо, законодателят е установил законова оборима презумпция в чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Презумпцията на чл.69 ЗС се прилага и в отношения между съсобственици, независимо на какво основание е възникнала съсобствеността. В случаите, в които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да се докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е само държател на идеалните части на останалите съсобственици и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена. В решението на ВКС, ГК, I г.о. е възприето, че ако владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защити фактическото си състояние с посесорни искове и не препятства в продължение на 10 г. упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично или с конклудентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията по пристрояване и надстрояване.

Приетото в обжалваното решение не противоречи на горепосочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с нея, съдът е приел, че тъй като по делото е установено, че фактическата власт върху имота е предадена на ищеца от майка му А. Д., която от своя страна е имала устна уговорка с другата наследница на имота и нейна сестра Р. П. да го ползва, докато уредят отношенията си за всички наследствени имоти, ищецът е бил само държател, но не и владелец на притежаваната от леля му Р. П. 1/2 ид.ч. от имота. В съответствие с практиката на ВКС е и приетото от съда, че в този случай, за да установи владение върху притежаваните от Р. П. ид.ч. от имота, ищецът е следвало да демонстрира пред П., а след смъртта й- пред нейната наследница и ответницата по делото Р. К., намерението си да свои целия имот / като извърши действия, които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на Р. П./. Съобразено е, че ищецът не е доказал да е извършил такива действия и от този момент да е владял целия имот в продължение на повече от 10 г. Напротив, доказано било, че и до настоящия момент между наследниците се водят неуспешни преговори за подялба на наследствените имоти.

Не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата Р. К. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 400 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 15.03.2024 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение