Определение № 2949 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1275/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца А. С. С., чрез адв. Е. Ф. и на ответника Прокуратура на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура София, против решение № 1210/22.10.2025 г. по в.гр.д. № 3227/2024г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение, е присъдено на основание чл. 2б ЗОДОВ обезщетение от 10 000 за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г.( преобразувано в ДП № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП 011- 048/1999г.) за периода от образуване на делото през м.януари 1991г. до 27.11.2022г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, отхвърлен е иска за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. както и искането за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 01.07.2020г. до 03.07.2023г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на първоинстанционното решение в частта по присъдените на ищеца разноски. Касаторът – ищец обжалва решението в частта, с която иска по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и искането за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 01.07.2020г. до 03.07.2023г. Заявява и обосновава всички основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС ? В частност има ли значение за определяне на справедливия размер на обезщетението дали ищецът в производството по чл.2б ЗОДОВ има качеството на пострадал по чл.74, ал.1 НПК или такова по чл.74, ал.2 НПК по забавеното наказателно производство? Съответно има ли значение ищецът по иска по чл. 2б ЗОДОВ кога е придобил качеството на пряка жертва на нарушението по чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС като наследник – дали това се е случило в началото на забавеното производство или по –късно ? Допустимо ли е при иск по чл. 2б ЗОДОВ когато правото на разглеждане на делото в разумен срок е продължаващо и релевантният период на това нарушение в съществената си част се развива след смъртта на наследодателя, обезщетението да се определи в общ размер за наследодателя, който се разпределя за всички наследници по наследствени квоти, вместо чрез индивидуална оценка на вредите за самия ищец като „пряка жертва“ за периода след смъртта и като носител на собствен, самостоятелен нематериален интерес от развитието на производството? 2/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и на паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението? 3/ Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им? 4/ Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? 5/ Как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ при установено нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело? 6/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му? 7/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото? 8/ От коя дата се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6 §1 ЕКЗПЧОС? 9/ Кои правила за разноските са приложими по дела за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ във вр. чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС – националните правила или тези, установени в практиката на ЕСПЧ ? По въпроси с №№ 2,3,5,8 и 9 се сочи и допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът – ответник Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е уважен. Поддържа, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в контекста на оплакванията, че присъденото обезщетение е прекомерно, защото не е съобразено, че ищецът е демонстрирал заинтересованост по делото повече от 20 години след образуването му, а с определяне размера на обезщетението съобразно наследствената квота от наследството на баща му реално са обезщетени вреди от престъплението, а не от неразумната продължителност на производството, се поставя въпроса за конкретните обстоятелства от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД; за подлежащите на обезщетяване вреди от неразумната продължителност на производството и за съобразяване размера на обезщетението с присъдените в сходни случаи. За тези въпроси се сочи допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поставят два въпроса: 1/ за началния момент, от който у ищеца по иск по чл. 2в ЗОДОЗ са възникнали очаквания за разглеждане и решаване на делото в разумен срок и как се доказва този момент и 2/ по какъв начин се определя обезщетението за наследниците на първоначалната страна в забавения процес, когато тя почине преди нарушаване на разумния срок за разглеждане на делото ? Съдът намира за допустими касационните жалби, а по исканията за допускане на касационно обжалване, съобрази следното: Решаващите изводи на въззивния съд за дължимостта и размера на претендираното обезщетение са направени при безспорно установена фактическа обстановка, съгласно която: Ищецът е син на С. С., [дата на раждане] и починал на 01.08.1992г. На 05.03.1985 г. Министърът на вътрешните работи е наложил на С. превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция (отм.) принудително установяване в трудово-възпитателно общежитие (ТВО) „Б.“ за три години, защото лицето се е противопоставяло на мероприятията за национално осъзнаване на турчеещите се българи, като е правил негативни коментари; явявал се е подстрекател за оказване на отпор при подмяната на турско-арабските. На 16.10.1986 г. Министърът на вътрешните работи е издал втора заповед за прилагане спрямо С. С. на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ (отм.). Видно от същата по отношение на лицето е прието, че е протурски националист, който въпреки престоя си в Б. е оставал твърдо на националистически и изселнически позиции; не е одобрявал и не е възприемал възродителния процес; с поведението си е влияел отрицателно на местното население. Наложената мярка е принудително установяване за три години в [населено място], В. окръг. Поради влошаването на здравословното състояние мярката не е била приложена, като със заповед от 04.11.1987 г. е била прекратена. С решение от 01.06.1990 г. Народното събрание е обявило политическа и гражданска реабилитация на 517 лица, неоснователно лишени от свобода в Б. във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, като починалият С. е сред тези лица. С постановление от 31.01.1991 г. Прокуратурата е образувала сл. д. 1/1991 г. за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт по сл. д. 1/91 г., по който е било образувано н. о. х. д. 1/94 г. по описа на Върховния съд, Военна колегия. Съдът е установил допуснати съществени процесуални нарушения, прекратил е съдебното производство и е върнал делото на Прокуратурата за доразследване. Констатираните от съда нарушения са: не са индивидуализирани с имена и адреси на някои от пострадалите; не са посочени конкретните правни норми, които е бил нарушил единият от обвиняемите; не са спазени датите за разпит, за които са били уведомени обвиняемите, единият обвиняем е бил разпитан без да присъства адвокатът му, а протоколът за разпит не е бил подписан от прокурора. На 19.02.1996 г. 94 граждани са подали жалба до Прокуратурата, с която са поискали да се потърси наказателна отговорност от бивши държавни ръководители за насилствената промяна на имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на други в Б.. На 19.12.1997 г. прокуратурата е внесла обвинителен акт в съда, по който е било образувано н. о. х. д. 1/98 г. по описа на ВКС, Военна колегия, като с разпореждане от 28.04.1998 г. съдът е констатирал неотстраняване на съществените процесуални нарушения, установени с разпореждането на ВС от 1994 г., както и противоречие в диспозитива на обвинителния акт, поради което е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата за доразследване. На 13.05.1998 г. сл. д. 1/92 г. е изпратено по компетентност на Военно окръжна прокуратура, като същото е образувано като сл. д. 780-11/98 г., а впоследствие като досъдебно производство П-048/99 г. по описа на ВОП-София. След 1997 г. прокуратурата не е внасяла обвинителен акт в съда по досъдебно производство П-048/99 г. С постановление от 04.10.2018 г. е спряно наказателното производство. На 02.07.2002 г. С. Ю. / майка на ищеца и преживяла съпруга да С./ е разпитана по досъдебно производство за възродителния процес. Видно от протокола за разпит на същата са разяснени правата на пострадал по чл. 60-64 от НПК (отм.). Подала е граждански иск от свое име и от името на синовете си А. С. и Е. С.. На 15.01.2022г. А. С. е подал молба до ВОП-София на основание чл. 75 от НПК за участие като пострадал в досъдебното производство П-048/99 г., както и молба за преквалифициране на деянията. С постановление от 18.04.2022г. е възобновено наказателното производство, а с постановление от 31.05.2022 г. ВОП-София е прекратила воденото наказателното производство. А. С. е обжалвал постановлението за прекратяването на наказателното производство. С определение от 20.06.2022г. Софийски градски съд е потвърдил постановлението за прекратяване на наказателното производство по ДП П-048/99 г.по описа на ВОП, а с определение от 22.12.2022г. Софийски апелативен съд е отменил определението на Софийски градски съд от 20.06.2022 г. и постановлението на ВОП- София от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП П-048/1999г. и е върнал делото на ВОП- София за продължаване на процесуално-следствените действия. При тези факти и при липса на спор относно активната легитимация на ищеца в качеството му на „жертва“ / пострадал/ от престъплението, инкриминирано в предмета на обвинението, по спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение въззивният съд е приел следното: При определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Последните, освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на ЕКПЧОС от България и на това основание също не могат да бъдат обезщетени. Налице е оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. По делото категорично не се доказват вреди, по-големи от обичайните спрямо утвърдената практика на ВКС, но те са търпени в един изключително продължителен период от време период, чиито начален момент е образуването на наказателното производство. В сходни случаи са присъдените обезщетения от по 30 000 лв. За ирелевантни за определяне размера на обезщетението са определени твърдения на ищеца относно заинтересоваността и действията на прокурора по делото, както и процесуалните напъни на разследващите с експертиза да доказват „българския етнически генезис на мюсюлманите в България“, за да омаловажат разследваните деяния и въобще т.нар. „възродителен процес“, респ. да оправдаят деянията и техните извършители. За неоснователни са определени доводите на ищеца, че не е отчетена загубата на възможности, вкл. и залога, предвид обстоятелството, че ищецът е завършил висше медицинско образование, т.е. извършеното спрямо неговия баща не е препятствало развитието в образователно и професионално отношение. В обобщение, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението на наследниците на С. С. следва да бъде общо 30 000 лв., от които частта на жалбоподателя А. С., съответна на неговата 1/3 ид. ч. от наследството на наследодателя, била 10 000 лв. За да определи за начален момент на лихвата за забава върху обезщетението от 10000 лева подаването на исковата молба, въззивният съд е изтъкнал деликтния характер на отговорността на държавата в случая, но отчитайки факта, че при предявяване на иска наказателното производство не е приключило, е споделил съществуващата съдебна практика на ВКС, според която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба, защото претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора ищец четвърти, пети и шести въпроси и поставеният от касатора ответник въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД касаят критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД – как се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му – и безспорно са обуславящи изхода на делото. В практиката си ВКС многократно е имал случаи да преутвърди постановките на ППВС № 4/1968г. относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл.52 ЗЗД, приемайки че той се определя от преценката на конкретно установени по съответното дело обстоятелства, които при иск по чл.2б ЗОДОВ са тези, свързани с неизчерпателно изброените в ал.2 критерии - общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус; поведението на страната в производството, вкл. ангажираността й в него; значението на делото за страната, вкл. процесуалното й качество в него, поведението на компетентните органи. От значение за приложението на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД са и икономическите показатели и стандарт в страната към момента на увреждането, както и съдебната практика по сходни случаи. Касационният контрол се налага за проверка дали с обжалваното решение въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, част от която е и цитираната от жалбоподателите. Касаторът ищец дължи държавна такса в размер на 2,56 евро, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 ТДТССГПК. Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Така мотивиран, съдът