Определение № 274 от 22.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4546/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците М. Е. Ч. и Л. И. П., чрез адв.С. Б., срещу определение №14935/07.08.2025г., постановено по ч.гр.д.№6503/2025г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 28.01.2025г., постановено по гр.д. № 32323/2023г. по описа на СРС, с което производството по делото е прекратено. Навеждат се доводи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като се формулира следният въпрос: налице ли е интерес от предявяване на установителен иск за собственост срещу лице, което е придобило спорното право в хода на предходен процес/след вписване на исковата молба/, който е приключил с влязло в законна сила решение, с което е било прието за установено по отношение на неговия праводател, че ищците са собственици на спорния имот, независимо от разпоредбата на чл.299 вр. чл.226, ал.3 от ГПК. Срещу определение №14935/07.08.2025г. е подадена частна касационна жалба и от ответника Б. С. П., чрез процесуалния си представител адв.Г. К..Касаторът навежда доводи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси: 1/Обвързан ли е, на основание чл.226, ал.3 от ГПК, приобретателят на спорното право от силата на пресъдено нещо на решението, постановено срещу неговия праводател, в случай, че в рамките на новия процес приобретателят се позовава на възникнало в неговия патримониум право на собственост по силата на давностно владение. Твърди се, че изводите на въззивния съд са в противоречие с решение №52/23.07.2018г. по гр.д.№1455/2017г. на ВКС, І г.о. и решение №119/15.01.2018г. по гр.д.№5062/2016г. на ВКС, ІІ г.о. 2/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет след като обсъди всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира свои изводи. Навеждат се доводи, че обжалваното въззивно определение и постановено в отклонение на решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №14/03.08.2012г. по гр.д.№218/2010г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №210/23.07.2025г. по гр.д.№4/2024г. 3/Следва ли да намери приложение разпоредбата на чл.226, ал.2 от ГПК в случаите, в които решението срещу праводателя е било обезсилено с влязло в сила определение, поради отказ от иска, преди прехвърлянето на правото, като впоследствие прекратителното определение е било отменено чрез недопустим съдебен акт, по жалба на трето, неучастващо в процеса лице. Касаторът твърди, че касационно обжалване по този въпрос следва да се допусне по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по него няма формирана съдебна практика. Частната касационна жалба на Л. И. П. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба на М. С./починала в хода на делото/ и Л. П. срещу Б. П., с която е предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС за предаване владението на описания в исковата молба недвижим имот.Наведени са твърдения, че всяка една от ищците притежава по наследяване по 1/2 ид.ч. от спорния имот.Производството по делото е било прекратено от първоинстанционния съд, като определението му е било обжалвано само от ищцата М. Ч. и ответника Б. П., т.е. по отношение на Л.П. този акт на съда е влязъл в законна сила. Същата е нямала качеството настрана във въззивното производство и не разполага с правото да обжалва постановеното от въззивния съд определение. Частните касационни жалби на М.Ч. и Б.П. са процесуално допустими, като подадени от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че производството по гр.д.№32323/2023г. по описа на СРС, ГО, е било образувано въз основа на искова молба от М. М. С. и Л. И. П., с която е предявен срещу Б. С. П. осъдителен иск с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване владението на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „П.“, [улица], с площ от 897 кв.м., заедно със сгради с идентификатор ***, с площ от 13 кв.м. и сграда с идентификатор ***. От представените по делото писмени доказателства въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: С решение от 17.02.2016г. по гр.д. № 34070/2013г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, е уважен предявеният от Е. Х. П. срещу Ч. П. П. иск с правно основание чл. 124 от ГПК и ищцата е призната за собственик на поземлен имот с идентификатор ***, който е идентичен с ПИ с пл.№ ***, кв. *** по плана на [населено място], П., [населено място], с площ от 862 кв.м., заедно с построената в него сграда с идентификатор ***, с П., общ. Столична, по кадастралния план и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №РД-18- 24/02.03.2012г. на ИД на АГКК; находяща се в [населено място], [улица].Със същото решение от 17.02.2016г. ответникът П. В. К. е осъден по иск с правно основание чл. 108 ЗС да предаде на Е. Х. П. владението на тези имоти. Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ответника Ч. П., въз основа на която е било образувано в.гр.д. № 9800/2016г. по описа на СГС.С постановеното по същото дело определение от 26.10.2017г. е обезсилено решението на СРС и е прекратено производството по делото, поради отказ от предявения иск. Върху съдебния акт е вписано, че е влязъл в законна сила на 26.11.2017г. Срещу определението на СГС е била подадена частна въззивна жалба от Л. И. П., по която е било образувано ч.гр.д. № 815/2018г. по описа на САС.С определение от 28.05.2018г. САС е отменил определението на СГС и е върнал делото на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С решение от 04.12.2020г. по в.гр.д. № 9800/2016 г. на СГС, ГО, IV-„А“ въззивен състав, е обезсилено решението от 17.02.2016г. по гр.д. № 34070/2013г. по описа на СРС, 49 състав, и е върнато делото за ново разглеждане от друг състав на СРС. След връщане на делото в СРС е образувано гр.д. № 23393/2021г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.С решение от 30.09.2021г., влязло в законна сила на 19.06.2024г., постановено по гр.д. № 23393/2021г. по описа на СРС, е признато за установено по отношение на Ч. П. П. и П. В. К., че М. М. С. и Л. И. П., в качеството им на законни наследници на Е. Х. П., са собственици на поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 898 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване-ниско застрояване, при съседи: ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, който е идентичен с ПИ с пл.№ ***, кв. *** по плана на [населено място], П., [населено място], с площ от 862 кв.м., заедно с построените в него сграда с 4 идентификатор ***и сграда с идентификатор ***. Със същото решение ответникът П. В. К. е осъден по иск с правно основание чл. 108 ЗС да предаде на М. М. С. и Л. И. П., в качеството им на законни наследници на Е. Х. П., владението на същите поземлени имоти - поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 898 кв.метра, заедно с построените в него сгради с идентификатор ***и идентификатор ***. С договор за покупко-продажба от 22.06.2018г., обективиран в нотариален акт № 169, том 3, рег. № 9929, дело № 513/2018г., П. В. К. е прехвърлил правото на собственост върху процесните недвижими имоти на ответника Б. С. П.. Въз основа на горното въззивният съд е приел, че предявенят иск е недопустим. Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 и ал. 2 от ГПК отчитат материалноправната възможност спорното право да бъде прехвърлено по време на висящия процес и урежда правилото, че делото продължава своя ход между първоначалните страни.Налице са процесуалните възможности правоприемникът да встъпи или да бъде привлечен като трето лице, както и да замести своя праводател при изричното съгласие на първоначалните страни.В случаите, когато прехвърлителят запазва качеството си на страна, той действа като процесуален субституент, в защита на едно чуждо вече право.Във всички случаи съгласно чл. 226, ал. 3 от ГПК приобритателят е обвързан от силата на пресъдено вещо на постановеното решение, с изключение действията на вписването /чл. 114 от ЗС/ по отношение на недвижимите имоти. Исковите молби по чл. 124, ал.1 от ГПК и по чл. 108 от ЗС подлежат на вписване, което вписване има само оповестително значение – то цели да даде гласност на съдебния спор за собственост относно имота, но не създава правна защита на лицата, придобили от несобственик, независимо дали са вписали своя акт преди или след вписването на исковата молба.Това вписване няма значение за обвързаността на третото лице - приобретател в хипотезата на чл. 226 ГПК от силата на пресъдено нещо на постановеното решение. Влязлото в сила решение, с което този иск се уважава, установява със сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя на спорното право от ответника, че ищецът, а не ответникът – праводател е собственик на прехвърления имот, независимо дали приобретателят на спорното право е участвал като страна по делото и независимо дали исковата молба е била вписана. В случая исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 23393/2021г. по описа на СРС, ГО, 33 състав /образувано след обезсилване на решението по гр.д. № 34070/2013г. по описа на СРС, ГО, 49 състав/, е била вписана в Служба по вписванията, което обстоятелство не е спорно, а и се установява от изричното удостоверяване върху представения по делото препис от исковата молба.Придобилият спорното право от ответника по време на висящия процес по иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, респективно – иск по чл. 108 от ЗС /т.е. – придобилият права след предявяване на исковата молба/, е адресат на правилото по чл. 226, ал. 3 от ГПК, респективно е адресат на силата на пресъдено нещо на решението. Израз на обвързаността на приобритателя е правилото на чл. 523, ал. 1 от ГПК, според което съдебният изпълнител може да извърши въвод в недвижимия имот срещу него, като трето за изпълнението лице, започнало да владее имота след предявяване на иска по чл. 108 от ЗС.В случая въпросът за собствеността върху недвижимите имоти е бил решен между ищците по настоящото дело и праводателя на ответника с влязло в законна сила на 19.06.2024г. решение.Ответникът Б. П. е частен правоприемник на спорното право /правото на собственост върху процесните имоти/ - придобил е правата си въз основа на деривативно придобивно основание в хода на висящия процес по гр.д. № 23393/2021г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, образуван по иск за собственост срещу неговия праводател, и е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното срещу праводателя му съдебно решение. С оглед изложеното е формиран решаващ извод за недопустимост на процеса поради отвод за сила на пресъдено нещо по чл. 299, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 298, ал. 2 от ГПК.Касае се за абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, като нейната липса обуславя извод за недопустимост на производството. При служебна проверка настоящия съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.Обжалваното определението е валидно и допустимо. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора Б. П. въпрос, както и по този на касатора М. Ч., които са идентични по съдържание. В постоянната си практика ВКС приема, че при прехвърляне на спорното право в хода на производството, постановеното решение във всички случаи съставлява сила на присъдено нещо и спрямо неговия приобретател.Разпростирането на силата пресъдено нещо и спрямо приобретателя на основание чл. 226, ал. 3 ГПК цели да бъде избегнат нов спор за съществуването на същото субективно право между придобилия го от ответника в хода на съдебното производство, но неучаствал в него, и ищеца в това производство. Това означава, че когато решението е постановено във вреда на прехвърлящия, неговият правоприемник не разполага възможността в нов процес срещу противната страна да претендира, че прехвърленото право съществува, ако то е било отречено от съда /решение № 13 от 9.03.2022г. на ВКС по т.д.№1594/2021г., I т. о., решение № 59 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр.д.№4882/2023г., I г. о., решение № 420 от 27.06.2024г. на ВКС по гр.д.№2862/2023г., II г. о. и др./. В този смисъл са и мотивите към т.1 от ТР№3/10.07.2017г. по т.д.№3/2015г. на ОСГТК, според което разпоредбата на чл. 523, ал. 1 ГПК, даваща възможност да се извърши въвод във владение срещу трето лице, различно от посочения в изпълнителния лист длъжник, води до разширяване на субективните предели на листа и по отношение на това лице. По този начин действието на съдебното решение, с което са установени правата на взискателя и въз основа на което е издаден изпълнителния лист, се разпростира и по отношение на това лице. В този случай законът предполага, че взискателят правилно е предявил иска си срещу владеещ ответник, като завареното при въвода в имота трето лице е придобило владението от ответника при вече висящо исково производство и затова е обвързано от постановеното по него решение по силата на правилото на чл. 226, ал. 3 ГПК. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил. Не е налице твърдяното от касатора Б. П. противоречие между изводите на въззивния съд и посочените в изложението на касационните основания решения на тричленни състави на ВКС, тъй като същите в случая са неотносими.С първото решение е разгледан въпросът какво е владението/добросъвестно или недобросъвестно/ на лице, което е придобило собствеността от ответник по предявен срещу него осъдителен иск за собственост, ако исковата молба не е била вписана и приобретателят не е знаел, че праводателят му не е собственик на имота, а по второто е разгледан въпроса дали правилото на чл.266, ал.3 от ГПК намира приложение в хипотезата, когато исковата молба е подлежала на вписване, но не е била вписана.В процесния случай е безспорно, че по водения срещу праводателя на ответника по настоящото дело процес исковата молба е била вписана. Вторият въпрос е неотносим, тъй като въззивният съд не е длъжен да излага мотиви по съществото на спора, когато е формирал преценка/правилна/, че предявеният иск е недопустим, тъй като спорът между страните е разрешен с влязло в законна сила решение. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия поставен въпрос от касатора Б.П., тъй като в съответствие с разпоредбата на чл.299, ал.1 от ГПК въззивният съд е приел, че не може да се произнася по спор, който е разрешен с влязло в законна сила решение на съда. Предвид горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение