Определение № 1148 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4721/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Е. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 1634 от 28.06.2022г. по в.гр.д. № 6425 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 4.03.2021г. по гр.д.№ 75612/2019г. на СРС като е отхвърлен предявения от нея иск срещу „Топлофикация София“ЕАД за сумата 5 837.73лв., получена без основание по изп.д.№ 20138440404307 по описа на ЧСИ Я., поради погасяване по давност на вземанията по изпълнителен лист от 17.09.2013г., издаден ч.гр.д.№ 9122/2013г.на СРС и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Топлофикация София“ЕАД, чрез процесулания представител юрисконсулт Петрова, с който се оспорват нейната допустимост и основателност, като излага доводите си по съществото на спора. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за неоснователен с решаващ мотив за наличие на основание за плащане, като е съобразил следното: Издаден е изпълнителен лист от 17.09.2013г., въз основа на влязла на 10.08.2013г. в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумата 2 606.66лв., главница за доставена топлинна енергия за периода м.05.2008г.-м.10.2012г., ведно със законната лихва, както и 732.30лв. мораторна лихва за периода 1.07.2008г.-11.04.2013г. и 306.95лв., разноски. Въз основа на издаденият изпълнителен лист е образувано изп.д.№ 20138440404307 по описа на ЧСИ Я.. По него са извършвани изпълнителния действия на 21.01.2014г./наложена възбрана/ и на 8.08.2017г., когато е наложен запор върху банкови сметки на длъжника в три банки. На 28.08.2017г. трето задължено лице е превело сума по сметка на длъжника и на 30.08.2017г. съдебният изпълнител я е превел на взискателя. С постановление от 26.09.2017г. образуваното изпълнително производство е прекратено. Въззивният съд е приел, че след като - след 21.01.2014г., в продължение на повече от две години не са искани и не са предприемани изпълнителни действия, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, на 21.01.2016г. изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона. Счел е, че доколкото заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание и след като - при липса на подадено възражение /както е в случая/ и при влязла в сила заповед за изпълнение, за която единствената процесуална възможност е за отмяна по реда на чл.424 ГПК /при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства/, спорът относно съществуването на вземането е бил разрешен окончателно, то тогава е приложима нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД. В мотивите си въззивният съд изрично е посочил, че сега действащият режим е различен от регламентираният в ГПК/отм./ за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, доколкото последният предвиждаше възможност да предявяване на искове /по отменените чл.252 и чл.254/, които не се преклудират със специални срокове /за разлика от действащия ГПК/. Именно изтичането на предвиденият преклузимен срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение води до крайният ефект – на окончателно разрешен спор относно съществуването на вземането. Приложимата давност за вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение е пет годишна и започва да тече от влизането й в сила / в случая 10.08.2013г./. Тя е била прекъсната с налагане на възбраната на 21.01.2014г., от когато е започнала да тече нова петгодишна давност, а тя към датата на събиране на сумата /30.08.2017г./ не е изтекла, поради което плащането не е без основание. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя следният въпрос: С каква давност се ползва вземането срещу длъжника по издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК – три годишна или пет годишна? Счита, че въззивният акт противоречи на решенията по гр.д.№ 3152/2018г. на ІІІ гр.о., по гр.д.№ 1812/2015г.на ІV г.о. и по т.д.№ 9432/2009г.на І т.о. Позовава се и на очевидна неправилност, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на посочените от касатора специални основания за допустимост. Съображенията: Съгласно т.2 от ТР №1 /19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС „ основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС“ или… „с решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК“. Следователно, за да е налице посоченото специално основание следва да има идентичност между поставеният от касатора въпрос от значение за изхода на спора и въпросът, който е разрешен в решението на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, на което той се позова и именно на този въпрос да е дадено разрешение, което противоречи на даденото по него във въззивния акт, който се обжалва. В случая това не е така, защото в нито едно от посочените от касатора три решения не е даден отговор на сега поставеният въпрос, касаещ срока на давност, с която се ползва вземането срещу длъжник по издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от него. Поставените въпроси в постановеното решение по гр.д.№ 3152/2018г. на ІІІ гр.о.са: дали подаването на молба по чл.404, т.1 и чл.405 ГПК прекъсва давността за вземане, признато със съдебно решение, от кой момент и с кои действия тя се счита за прекъсната, тече ли давност за вземането през времето, през което е висящо производството по издаване на изпълнителен лист по чл.404, т.1 ГПК. Поставените въпроси в постановеното решение по гр.д.№ 1812/2015г.на ІV г.о. са: необходимо ли е съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване, за да настъпят последиците по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и от кога тече нова давност, а по т.д.№ 9432/2009г.на І т.о. въпросите касаят давността, когато кредиторът се е снабдил и изпълнителен лист по реда на чл.237 ГПК/отм./, т.е. хипотеза, която въззивният съд изрично е посочил в мотивите за неприложима, пред вид различната правна уредба, уреждаща понастоящем въпроса за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание. Не е налице и второто специално основание за допустимост, посочено от касатора, по чл.280, ал.2 ГПК. В практиката се приема, че въззивен акт е „очевидно неправилен“, когато е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства. Случаят не е такъв. Настоящият съдебен състав споделя установена практика /вж.напр. решение по гр.д.№ 4063/2021г.на ІІІ г.о. и посочените в него решения/, съгласно която изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Изводът е изведен след анализ на действащите норми във връзка със заповедта за изпълнение, която след взлизането й в сила установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. /Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание/. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжникът остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК -отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /вж. решение по т. д. № 1562/2015 г. на І т. о., по гр. д. № 1722/2021 г. на ІV г. о. / Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд