Определение № 60708 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 21/25.02.2021 г. по гр.д. № 317/2020 г., с което Разградски окръжен съд, потвърждавайки решение № 200/29.07.2020 г. по гр.д. № 62/2020 г. на Разградски районен съд, е признал за установено по исковете, предвидени в чл. 422 ГПК, че Л. Б. Н., като кредитополучател, и Г. К. Д., като поръчител, дължат солидарно на „Първа Инвестиционна банка“ АД по договор за банков кредит № 205LD-R-000365/20.02.2013 г. сумите 8 236.12 лв. – главница; 416.45 лв. – възнаградителна лихва за периода 19.09.2017 г. – 19.12.2019 г. и 3 483.44 лв. – наказателна лихва за периода 19.09.2017 г. – 18.08.2019 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение №3434/20.08.2019 г. по гр.д. № 1585/2019 г. на Разградски районен съд. Решението се обжалва от Л. Б. Н. и от Г. К. Д.. Вторият касатор иска да бъде допуснато до касационен контрол по следния материалноправен въпрос: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече шестмесечният срок от чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноса или от настъпване на предсрочната изискуемост? Касаторът Д. счита въпросът включен в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновават с довод, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд, в които се приема, че в тези случаи срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента на настъпилата предсрочна изискуемост. Той счита също, че настоящото производство следва да се спре до приключване на тълк.д. № 5/2019 г. ОСГТК на ВКС. Твърди, че противоречивата практика по въпроса, проведена в други решения на Върховния касационен съд, в които се приема, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска, е причината той да бъде отнесен и поставен на нормативно тълкуване по висящото дело при условията на чл. 292 ГПК. Двамата касатори се позовават и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обосновават с довода, че е очевидно неправилно въззивното решение, с което в противоречие със събраните доказателства се приема липсата на уговорена автоматична предсрочна изискуемост (в случая автоматичната предсрочна изискуемост е в т. 10.3. от Общите условия на Банката), а и решението, с което се приема, че Банката е длъжна да обяви предсрочната изискуемост на длъжника. По същество касаторите се оплакват, че решението е неправилно като постановено в противоречие със събраните доказателства и в нарушение на материалния закон. Претендират разноските по делото. Ответникът по касация „Първа инвестиционна банка“ АД възразява, че жалбата е недопустима поради непостигнатия праг на касационно обжалване от 20 000 лв. по търговското дело (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), евентуално - че липсват сочените основания за допускане на касационния контрол, а решението е правилно. Претендира възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира жалбите с допустим предмет. Делото е търговско – по договор за банков кредит, но исковете са „срещу потребители“ по смисъла на чл. 113 ГПК, но изр. 2 на цитираната разпоредба (приложимата редакция след изменението с ДВ бр. 100/2019 г.) изисква да се разгледа „като гражданско по реда на общия исков процес“. Така за него се прилага ниският праг на касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и този праг е спазен. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че договорът за кредит № 205LD-R-000365/20.02.2013 г. е източник на вземанията (главница и лихви – възнаградителни и наказателни) по издадената заповедта за незабавно изпълнение в полза на Банката, които длъжниците Л. Н. – кредитополучател и Г. Д. – поръчител са оспорили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а по исковете, предвидени в чл. 422 ГПК, се установява съществуването на вземанията по заповедта. Със сключването на договора Банката се е задължила и е предоставила на ответника Л. Н. от 10 000 лв. при възнаградителна годишна лихва 14.7907 %, неустойка (т.нар. „санкционна лихва“) и разноски по обслужването на кредита. Ответникът Г. Д. е поръчител по договора, а ответникът Л. Н. (кредитополучателят) е следвало да върне с 72 равни месечни вноски от 211.17 лв. Към 19.02.2019 г. (крайният срок на кредита), задълженията по договора са: 8 567.71 лв. главница, 3 149.67 лв. – договорна лихва и 4 178.43 лв. – наказателна лихва. Със заявлението за заповед за изпълнение Банката претендира по-малко от дължимото: 8 236.12 лв. – главница, 416.45 лв. – договорни лихви и 3 483.44 лв. – наказателни лихви. За тези суми е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК. Въззивният съд е приел, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е спазен, доколкото има за начало датите на падежиралите неиздължени месечни вноски, а заявлението за заповед за изпълнение е подадено на последната дата от 6-месечния срок. Съобразил е, че в Общите условия на Банката е уговорена т.нар. „автоматична“ предсрочна изискуемост, но доколкото Банката не я е обявила на длъжника, спазените условия, при които би могла да настъпи предсрочната изискуемост, са без значение, както за срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, така и за срока на погасителната давност – 5-годишен за главницата и 3-годишен за лихвите по възражението за това от ответниците, което първата инстанция е уважила частично. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав не намира да е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, на което и двамата касатори се позовават. Въззивният съд не е изключил, а е установил клауза в Общите условия на Банката за т.нар. „автоматична предсрочна изискуемост“, но е приел, че за да настъпи е необходимо: 1) уговорените условия да са осъществени и 2) след това Банката да е обявила предсрочната изискуемост. Възприетата фактическа обстановка съответства, а не противоречи на събраните доказателства – обсъдена е клаузата на т. 10.3 от Общите условия на Банката. Правните изводи на въззивния съд съответстват на нормативното тълкуване, извършено с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС – да не е достатъчно страните по договора за банков кредит да уговорят условия за предсрочна изискуемост и условията да са се осъществили, а е необходимо кредиторът да обяви предсрочната изискуемост. Следователно решението не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Повдигнатият материалноправен въпрос, а с това и обусловеността на настоящото производство от висящото тълк.д. № 5/2019 г. ОСГТК на ВКС, касаторът Г. К. обосновава от позицията на твърденията по своите възражения по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и за погасителна давност, че предсрочната изискуемост на вземанията по обезпечения с поръчителството му договор за кредит е настъпила (с поръчителството си). Предсрочната изискуемост обаче въззивният съд е изключил, базирайки се и на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС. Следователно по повдигнатия въпрос е изключено общото, но и всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол, а висящото тълкувателно дело не осъществява привременна пречка за допустимост на настоящото производство. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят възнаграждение за представителството на ответника по касация от юрисконсулт. Като съобрази ниската степен на фактическа и правна сложност, а и възможността да го определи под минималните размери в чл. 25а от Наредбата за правната помощ, настоящият състав го определя за сумата 30.00 лв. При тези мотиви, съдът