Определение № 1010 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2601/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на Е. С. ЕГН: [ЕГН], В. В. К. ЕГН7 [ЕГН] и Л. В. К. ЕГН: [ЕГН] и тримата-наследници по закон на починалия в хода на първоинстанционното производство В. В. К. ЕГН [ЕГН] е обжалвано решение №129 от 21.07.2022 г. по гр.д. №186/2022 на ПАС,2- ри гр. състав, В ЧАСТТА, с която е потвърдено Решение № 68/ 16.01.2019 г., постановено по гр.д. № 1847/2016 г. по описа на ПОС, с което, по предявен иск с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК от Национална агенция за приходите, чрез Главен публичен изпълнител при ТД на НАЛ П., против „ТКС“ООД, ЕИК[ЕИК] и В. В. К. ЕГН [ЕГН], е обявен за недействителен по отношение на Държавата договор за за цесия, сключен на 02.03.2015 г. между „ТКС“ООД -цедент и В. В. К.-цесионер, по силата на който цедентът прехвърля на цесионера вземането си към „Техмаш БГ“ООД, в размер на 624 000.00 лева, произтичащо от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот: ПИ 56784.539.524 и построената в този ПИ промишлена сграда с идентификатор 56784.539.524.1, срещу сумата от 624 000.00 лева, като вместо плащането и страните се споразумяват, че с подписване на договора за цесия се погасява задължение на ТКС ООД към цесинера К. в същия размер, произтичащо от договор за заем от 23.03.2001 г., с падеж след анексиране на 23.03.2014 г., по който договор дружеството е заемополучател, а В. К.- заемател. В КЖ се навеждат оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение и се иска от ВКС отмяната му и пререшаване на спора. Ответникът по жалбата не изпраща писмен отговор на КЖ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.З ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.3,т.1 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следните съображения: От представените копия от съответните ревизионни актове/РА/, според съда, се установява, че към 02.03.2015 г. (датата на сключване на договора за цесия), „ТКС “ ООД е имало установени публични задължения по ревизионен акт №160902147/22.02.2010, към 22.02.2010 г., с който са установени за довнасяне от „ТКС “ ООД данъчни задължения в размер на общо 50 419.10 лева, от които: 37 326.67 лева - главници, съставляващи ДДФЛ за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2008 г. и вноски за ДОО, за здравно осигуряване /НЗОК/, за ДЗПО за универсален и за професионален пенсионен фонд и вноски за фонд гарантирани вземания на работници и служители по несъстоятелност /ФГВРС/ - всички за периода 01.01.2005 г. - 31.07.2009 г.; 13 092.43 лева - лихви за просрочил върху същите главници. Този РА е бил връчен на ответника, няма твърдения или данни за неговото обжалване. Същият е влязъл в сила на 12.03.2010 г. По ревизионен акт №211103016/30.08.2011 г., към 30.08.2011 г., са установени за довнасяне от „ТКС“ ООД данъчни задължения в размер на общо 35 694.14 лева, от които: 29 272.60 лева - главници, съставляващи ДДФЛ за периода 01.01.2009 г. - 31.12.2010 г. и вноски за ДОО, за здравно осигуряване /НЗОК/, за ДЗПО за универсален и за професионален пенсионен фонд и вноски за фонд гарантирани вземания на работници и служители по несъстоятелност /Ф ГВРС/ - всички за периода 01.08.2009 г. - 31.12.2010 г.; 6 421.54 лева - лихви за просрочил върху същите главници. Този РА е бил връчен на ответника, няма твърдения или данни за неговото обжалване. Същият е влязъл в сила на 22.09.2011 г. Предмет на спора е договор за цесия, сключен на 02.03.2015 г. между „ТКС “ ООД (цедент) и В. В. К.-ответник по иска по чл.216 ал.1,т.4 ДОПК (цесионер), по силата на който цедентът прехвърля на цесионера вземането си към „Техмаш Б Г“ ООД, в размер на 624 000.00 лева, като вместо плащането страните се споразумяват, че с подписване на договора за цесия се погасява задължение на „ТКС “ ООД към цесионера В. К. в същия размер, произтичащо от договор за заем от 23.03.2001 г., с падеж след анексиране на 23.03.2014 г., по който договор дружеството е заемополучател, а К. е заемател. Съгласно съдържанието на договора за заем от 23.03.2001 г, сключен между „Т. - К. и син“ ООД и В. К. последният в качеството на заемодател е предоставил на дружеството сумата от 624 000.00 лева за срок от 120 месеца. Според отразеното в в Търговския регистър, и от съдържанието на представените регистърни решения се установява, че „ТКС“ ООД е правоприемник на СД „ Т. - К. и син. Към момента на сключването на договор за заем от 23.03.2001 г. дружеството е съществувало с фирма „Т.-К. и син“ ООД (решение № 1056/07.02.2001 г., постановено по ф. д. № 407/2001 г. по описа на ОС - Пловзив). Едва с решение № 244/05.04.2001 г., постановено по ф. д. № 407/2001 г. по описа на ОС - Пловдив фирмата на дружеството е променена на „ТКС“ ООД. По делото няма доказателства договорът за заем от 23.03.2001 г. и анексът към него от 08.01.2011 г./23.03.2011 г., да са били официално заверени или съдържанието им да е възпроизведено в официален документ. Следователно, според съда, договорът за заем от 23.03.2001 г. и анексът към него нямат достоверна дата за ищеца преди представянето им в производството по настоящото дело: на 15.11.2016 г., когато са постъпили отговорите на исковите молби от двамата ответници, към които са били приложени договорът за заем от 23.03.2001 г. и анексът към него. По отношение на договорът за цесия от 02.03.2015 г. съдът е приел, че има достоверна дата за ищеца от 04.03.2015 г., на която от оригинала му е бил снет официално заверен препис от нотариус. Въззивният съд се е основал и на данните заключението на счетоводната експертиза, според които, представените от страните документи съдържат идентични балансови данни, като изключение прави единствено балансът за 2008 г. Балансите, представени от „ТКС“ ООД за 2000 г., 2002 г. и 2014 г. са непълни (представени са само части от тях), поради което данни за първите две години се черпят от балансите за 2001 г. и за 2003 г., а за 2014 г. - от баланса, представен от ТД на НАП, тъй като липсва страница на документа, представен от „ТКС“ ООД. На база налични по делото и писмени доказателства, извън коментираните по-горе балансови данни, а именно - оборотни ведомости, главни книги, аналитични обороти по сметки и др, представени от ищеца с исковата молба и в тях за годините 2009 г. и 2010 г. съдържащи аналитична информация за отразените по сметка 499 задължения, съдът приема, че в балансите на „ТКС“ ООД са отразени следните задължения на дружеството към съдружника В. К., а именно: за сумата от 842 430.94 лева - към 31.12.2008 г.; за сумата от 775 430.94 лева - към 31.12.2009 г.; за сумата от 770 090.46 лева - към 31.12.2010 г., както и че няма данни за задължения на дружеството към други съдружници към посочените дати. В заключението не се съдържа отговор на въпроса за наличието на данни за източника на задължението на дружеството към В. К., отразено в аналитичните обороти за 2009 г. и 2010 г., но от записите в същите документи, които вещото лице е коментирало в заключението, съдът е заключил, че за сумата от 185 423.78 лева, която фигурира и в двата оборота без промяна, като основание е посочен договор W 08044. Ето защо, според съда това задължение на дружеството към съдружника К. със сигурност не произтича от договора за заем от 23.03.2001 г., сключен между двамата ответници. Следователно, приема съдът, не са събрани доказателства, които да установят, че се касае до задължения, произтичащи от представения по делото договор за заем от 23.03.2001 г. Съгласно чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, сделката следва да е сключена с намерение да се увредят публичните взискатели. Според съда, намерението не се предполага, а подлежи на самостоятелно доказване. В конкретния случай увреждащата сделка/договорът за цесия/ е сключен между едно дружество-цедент с двама управители, единият, от които е ответникът - В. К., в чиято полза е прехвърлено и процесното вземане в качеството му на цесионер. Ето защо и доколкото, според изложеното от съда, намерението за увреждане съставлява субективно отношение на длъжника, целта, която преследва със сключената сделка, то за него, поради естеството му, обичайно се съди от съвкупната преценка на действията и/или бездействията на задълженото лице във времето, което предшества, съпътства или следва сключването на сделката. С оглед гореизложените качества на В. К. към датата на сключването на договора за цесия, съдът е счел, че обективно няма как и двете страни по цесията да не са знаели, разбирали и осъзнавали увреждането на публичния взискател. Към датата на сделката длъжникът е имал установени публични задължения в размер малко над 100 000 лева. Според приетото от страна на въззивния съд, с прехвърляне на вземането за остатъка от продажната цена на недвижимия имот, с който се е разпоредил на 18.09.2014 г., длъжникът на практика е лишил публичния изпълнител от възможността да събере установените и непогасени към тази дата негови задължения, доколкото цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори и всяко намаляване на това имущество поставя под съмнение реализирането на правата на кредиторите. Според изложеното в мотивите на въззивния акт, прехвърлянето на вземането по процесния договор е възмездно и формално, извършено е при наличие на пълна еквивалентност на насрещните престации, но длъжникът не е получил реално равностойността на прехвърлените на цесионера свои вземания, а вместо това се е съгласил те да се считат за погасени до пълния им размер с насрещните негови задължения към цесионера по договор за заем от 23.03.2001 г., за които не се доказва да са съществуващи и счетоводно проследими, в което се изразява и намерението за увреждане. С оглед всичко гореизложено, съдът е приел, че са налице всички положителни предпоставки от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, а именно - атакуваната сделка е сключена след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, в резултат на която са установени публични задължения на проверяваното лице, което е отчуждило свое имущество, което може да послужи на публичния взискател за удовлетворяване на вземането му, с намерение да увреди кредитора си. Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1, т.1 съотв. т.З на чл.280 ГПК са поставени множество въпроси, които обобщено и групирани се свеждат до три такива: 1. За задължението на съда да изложи да прецени всички доводи и доказателства заедно и поотделно в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по това, кои кредитира и кои не, във връзка с установяване на намерението за увреждане на публичния взискател като елемент от фактическия състав по чл.216 ал.1,т.4 ДОПК и дали това намерение се предполага или следва бъде доказано; 2. Следва ли съдът да уважи иск по чл.216 ал.1,т.4 ДОПК при положение, че публичното вземане на Държавата е погасено по давност; 3. Дали наличието на висящо административно производство по отписване на погасени по давност публични задължения се явява преюдициялно по отношение на спора по чл.216 ал.1,т.4 ДОПК и следва ли в този случай да бъде приложена разпоредбата на чл.229 ал. 1,т.4 ГПК-исковото производство да бъде спряно; От така посочените въпроси първият обобщен въпрос цели да предизвика нова преценка на доказателствата относно намерението за увреждане във връзка с конкретните факти и доказателства по конкретния спор, което по естеството си касае правилността на решението и не е правен такъв т.е. по тълкуването и приложението на правна разпоредба, а такъв по правилността, още повече, че съдът не е допуснал процесуалните пропуски, на които се основава този въпрос-т.е. изложил е достатъчно детайлни мотиви и е обсъдил всички доказателства. Вторият формулиран въпрос не е обусловил изобщо правораздавателната воля на съда, тъй като възражение за погасяване по давност на публичните вземания на Държавата срещу ответника „ТКС“ООД не е обсъждано от съда и последният не е бил сезиран с такова. В хода на производството пред въззивната инстанция е било направено искане за спиране на производството на основание чл.229 т.4 ГПК, с оглед иницииране от страна на „ТКС“ООД-в ликвидация на административно производство пред Директора на ТД на НАП-П. по чл. 171 ДОПК по отписване на погасени по давност публични задължения, което искане не е уважено от съда с мотива, че висящото административно производство не е основание за спиране по чл.229 т.4 ГПК, тъй като последната разпоредба се отнася до висящи пред съдебен орган преюдициялни спорове, а не административни такива. В случая, цитираната разпоредбата на процесуалния закон е ясна и недвусмислена по своето съдържание и в съответствие с приложението й от страна на въззивния съд, поради което и не е налице основание за допускане до касационно обжалване по този въпрос на основание чл.280 ал.1,т.З ГПК- с оглед изясняване точното съдържание на закона и за развитие на правото. От изложеното следва, че от страна на подалите КЖ лица не е обосновано основание за допускане до касация. С оглед изложеното, съдът