Определение № 226 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1626/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдика на Кредитно-спестовна кооперация „ Русенска популярна каса „ / в несъстоятелност / против решение № 71/01.04.2021 г. по т.д.№ 421/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260043/26.10.2020 г. по т.д.№ 354/2019 г. на Окръжен съд – Русе. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от синдика против Кредитно-спестовна кооперация „ Русенска популярна каса „ /н./, М. Р. и Д. Р. искове: 1 / с правно основание чл.647 ал.1 т.6 ТЗ, за обявяване недействителността, спрямо кредиторите на несъстоятелния длъжник - Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса„, увреждащата ги сделка, обективирана в нот. акт № 10, том ІІ, рег. № 4451, дело № 178/13.04.2018 г. на Нотариус Г.Г., с район на действие – Русенски районен съд и 2 / с правно основание чл.135 ЗЗД, за прогласяване относителната недействителност на същата сделка, спрямо кредиторите на несъстоятелността - евентуално съединен с първия иск. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и като необосновано. Според него, не са обсъдени релевантни за решаването на спора доказателства: 1/ справка относно актуалното имуществено състояние на несъстоятелния търговец, към момента на сключената разпоредителна сделка, от която би се установило, че имуществото на дружеството е крайно недостатъчно за удовлетворяване на кредиторите му, от което следва, че всяко разпореждане с него се явява увреждащо ги; 2/ протоколите от проведени Общи събрания на член-кооператори на Касата, в периода 2016 г. - 2018 г. – свидетелстващи за знание на член-кооператорите относно влошеното състояние на Касата и невъзможността да се удовлетворят вземанията на всички кредитори / основно на кооператори от дължими им суми по направени допълнителни вноски / чрез способа даване вместо изпълнение / чл.65 ал.2 ЗЗД /, поради което страната намира несъстоятелно съображението на съда, че всеки от тях е имал възможността да се възползва от този погасителен способ. Несъстоятелно касаторът намира съображението, че способът „даване вместо изпълнение „ не може има увреждащо за кредиторите действие, след като наред с погасяването на съществуващ дълг има за последица излизане на актив от патримониума на несъстоятелния длъжник. Намира същото и немотивирано. Намаляването на пасива, според касатора, следва да бъде ценено през призмата на производството по несъстоятелност, а именно: ако би останал в патримониума на несъстоятелния длъжник, този актив щеше да участва в удовлетворяването на кредиторите, вкл. настоящия ответник, съответно би послужил за намаляване на пасива с погасяването на задължения, но не погасяването на всички чрез плащане, а и при условията на чл. 739 ал. 2 ТЗ – погасяване на неудовлетворените вземания в производството по несъстоятелност. Страната се позовава на уеднаквената концепция относно „увреждането„ при П. иск / чл.135 ЗЗД / и исковете по чл. 647 ТЗ в практиката на касационна инстанция, акцентирайки на решение № 201/31.01.2018 г. по гр.д.№ 1036/2018 г. на ІV г.о. на ВКС. Ако разпореденият имот би послужил за удовлетворяване на всички хирографарни кредитори, то би се получил преферентен ефект и в този случай, но в рамките на един и същ ред – чл. 722 ал. 1 т. 8 ТЗ. Така, според касатора, не би се проявила вътрешната преференция в рамките на класа на хирографарните кредитори. Като признава, че „свързаност” в хипотезите на пар.1 ал.1 от ДР на ТЗ действително не би могла да се обоснове в конкретния случай, касаторът акцентира на „свързаност”, изводима от ал.2 на разпоредбата, но не въз основа на реалното уговаряне на условия по сделката, отклоняващи се от обичайните - от което изхожда въззивния съд и каквито отклонения действително не са налице, а като се изхожда от потенциалната възможност свързаните лица да договорят помежду си условия, съществено отклоняващи се от обичайните. Така, наличието на законова възможност за участие в - и/или упражняване на контрол - върху управлението на несъстоятелния търговец от всеки член-кооператор / какъвто е и ответника М. Р. – приобретател по сделката в условия на СИО с втория ответник – нейн съпруг / според касатора е достатъчно да обоснове „свързаност” по смисъла на пар.1 ал.2 от ДР на ТЗ между член-кооператора и кооперацията, в която членува. Досежно евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД страната оспорва съображението на въззивния съд, за недоказано знание за увреждането у несъстоятелния длъжник, разпоредил се с имуществото си, доколкото сделката е извършена в изпълнение на взето решение от ОС на Кооперацията, въз основа на предварително утвърдени ред и критерии / на търг / и с единствената цел - да стабилизира финансовото състояние на търговеца. Според касатора, увреждането е обективен факт, достатъчно за който е намаляване на имуществото, независимо от субективните намерения на разпореждащия се длъжник. Същият винаги е наясно, че с отчуждаване на свои активи намалява общото обезпечение на кредиторите по смисъла на чл.133 ЗЗД. Началната дата на неплатежоспособността спрямо датата на разпореждането страната не намира за относимо обстоятелство. Ответната страна - КСК „ Русенска популярна каса „ / н./ - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Обосновава действителен правен интерес на синдика от предявяване на иск по чл. 646 ал.2 т.3 ТЗ, срокът за предявяване на какъвто иск е изтекъл, като с настоящия главен иск се цели постигане на правния резултат от същия, ако би бил надлежно предявен. Изложени са съображения по същество относно правилността на приетото от въззивния съд. Ответните страни – М. Р. и Д. Р. – не са депозирали становище. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен главния иск по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ, въззивният състав е приел, че не е налице увреждане, предвид вида на сделката и конкретното й съдържание, доколкото с извършването й е погасено изискуемо и ликвидно задължение на КСК към купувача М. Р., в хипотезата на „ даване вместо изпълнение „ / чл. 65 ал. 2 ЗЗД /. Съдът е отрекъл страните по атакуваната сделка да са свързани лица, защото не е налице никоя от визираните в § 1 от ДР на ТЗ хипотези. Не е споделил тезата на жалбоподателя, че отношенията между кооперацията и ответницата, в качеството й на член-кооператор, попадат в хипотезата на пар. 1 ал. 2 ДР на ТЗ, тъй като липсват доказателства сделката да е сключена при условия, различни от обичайните. За да отхвърли евентуалния иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, въззивният съд се е мотивирал аналогично на приетото по главния иск, досежно наличието на „увреждане” – предвид погасяването на задължение към член-кооператора купувач не е налице намаляване на имуществото. Извод за знание за увреждане на кредиторите съдът не счита, че е изводим само от факта, че на ОС от 23.07.2016 г., приело решенията за способите за удовлетворяване на член-кооператорите, е било известно финансовото състояние на дружеството и нуждата от стабилизирането му. Позовал се е и на факта, че правото да се придобие собственост срещу вземането от направени в полза на КСК парични вноски е било предоставено равностойно на всички член-кооператори. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Кога е налице увреждане на кредиторите на длъжника, по смисъла на чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ / относно главния иск / и по чл. 135 ал. 1 ЗЗД / относно евентуалния иск / ? – въпросът обосноваван поради противоречие на въззивното решение с решенията по т.д.№ 1538/2017 г. на І т.о. и т.д.№ 2529/2018 г. на І т.о. на ВКС / досежно иска по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ / и решенията по гр.д.№ 754/2009 г. ,гр.д. № 1036/2018 г., гр.д.№ 2301/2014 г., гр.д.№ 3396/2014 г., гр.д.№ 5981/2014 г. – всички на ІV г.о., т.д. № 638/2016г. на ІІ т.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. на ВКС; 2/ Възможно ли е увреждане на кредиторите, по смисъла на чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ или чл. 135 ал. 1 ЗЗД, да се извърши чрез сделка „даване вместо изпълнение „ / чл. 65 ал. 2 ЗЗД /, когато длъжникът отчуждава свой актив в изпълнение на свое задължение към третото лице ? В спецификата на производството по несъстоятелност, формалното балансиране между редуциращия ефект на отчуждаването, спрямо актива и намаляването на пасива на длъжниковото имущество / при относителна равностойност на даденото и погасеното / изключва ли по правило увреждането на кредиторите ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика в отговор на същите; 3/ Кога е налице знание за увреждане у длъжника ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решенията по гр.д.№ 754/2009 г. на и гр..д.№ 1036/2018 г. на ІV г.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о. на ВКС ;4/ Необходимо ли е за наличието на „свързаност”, по пар.1 ал.2 от ДР на ТЗ, лицето участващо пряко или косвено в управлението, контрола или капитала реално да е уговорило условия, различни от обичайните или е достатъчно към момента на сделката да е съществувала подобна възможност ?; 5/ Може ли свързаност между кооперация и член-кооператор, в контекста на отменителния иск по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ, респ. на иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, предявен в производството по несъстоятелност на длъжника, с оглед позоваването на презумпцията на чл. 649 ал. 4 ТЗ вр. с чл. 135 ал. 2 ЗЗД, да бъде обосновавана по критерии, различни от използваните от законодателя в пар. 1 ал. 1 и ал. 2 от ДР на ТЗ ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК; 6/ Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 64/2020 г. на ІV г.о., т.д.№ 2156/2019 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2624/2016 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 811/2018 г. на ІІ г.о. на ВКС. Страната се позовава и на очевидна неправилност, съгласно чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, без самостоятелна аргументация на хипотезата. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване, в поддържаните от касатора хипотези на по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид следното: Първият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, съгласно приетото в ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС ,тъй като отговор на същия, дори в противен на приетото от въззивния съд и в съответствие с цитираната практика на ВКС / за ирелевантност на конкретното съдържание на разпореждането /, не би бил от естество самостоятелно да обоснове различен от настоящия правен резултат, доколкото не е обосновано основание за допускане на касационното обжалване и по въпросите, свързани с кумулативно изискуеми за основателност на всеки от исковете предпоставки - сключване на сделката между „свързани лица „, по смисъла на пар.1 т.1 и т.2 от ДР на ТЗ / по иска по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ /, съответно „ знание за увреждането” у всяка от страните по атакуваната сделка / по иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД /. Релевантни спрямо тези решаващи мотиви въпроси не са формулирани и обосновани с допълнителен селективен критерий, съображения за което настоящият състав излага при коментара на 3, 4 и пети въпроси по-долу. Първият от въпросите в п.2 на изложението не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивният съд не е отрекъл сделка, чрез която се постига удовлетворяване на изискуемо вземане чрез способа „ даване вместо изпълнение ”, да би могла да е увреждаща за кредиторите на несъстоятелността на разпореждащия се длъжник. Вторият от въпросите в п.2 по същество дублира първия / п.1 от изложението /, доколкото се основава на тезата на касатора, че достатъчно за увреждането е само факта на разпореждане с имущество на длъжника, в съответствие с цитираната практика на състави на ВКС по искове, с правно основание чл. 135 ал. 1 ЗЗД и чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ. Поради това и тук важат изложените във връзка с първия формулиран въпрос съображения. Третият от въпросите, по начало относим само към евентуалния иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, е фактологичен, а не правен, тъй като не предпоставя еднозначен и независим от спецификата по всяко отделно дело отговор, извън конкретните обстоятелства по същото. Значимия за конкретното дело въпрос, досежно обосноваване знание за увреждането у всяка от страните по сделката, предвид решаващите мотиви на съда, е: знанието на факта за влошено финансово състояние на КСК / във връзка с преодоляване на което са предприети и поредицата от сделки за прехвърляне имущество на Кооперацията, в полза на член-кооператори, срещу погасяване задължения на кооперацията към същите / изводим от протокола на ОС от 23.07.2016 г., равносилно ли е на знание за факта на увреждане на кредиторите на несъстоятелността на КСК със същите сделки, още повече при начална дата на неплатежоспособността – 30.04.2018 г. – следваща датата на разпореждането. Въпрос, относим към този решаващ мотив, не е формулиран. Дори да биха удовлетворили общия селективен критерий, въпросите не удовлетворяват допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно цитираната практика на състави на ВКС. В решението по гр.д.№ 754/2009 г. на ІV г.о. на ВКС е обсъждано знание на длъжника, но не и на приобретателя / при значимост на знание у всеки от двамата за настоящия спор /, а правният спор е преквалифициран на друго, различно от чл.135 ЗЗД основание, поради което и аргументи в подкрепа на отговор на поставените въпроси не могат да се изведат и от каузалната му част. В решенията по гр.д.№ 1036/2018 г. на І. г.о. и т.д.№ 731/2016 г. на І т.о., в хипотезата на възмездна сделка, е посочено, че знанието на длъжника / разпореждащия се / за увреждане на кредитора е доказано с промяната на патримониума му, вследствие на разпоредителния акт, както и че за знанието на приобретателя / третото лице / не е необходимо да се докаже, че то знае всичко за дълга, а само доказване на знание за фактите и обстоятелствата, от които произтича дълга. Въззивният съд не е формирал правни изводи в противоречие с така приетото, досежно знанието на третото лице, кумулативно необходимо за прогласяване на относителната недействителност по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, при възмездна сделка, каквато е процесната. Четвъртият от формулираните въпроси не удовлетворява изискването за правен, тъй като изхожда от предпоставка - купувачът по сделката да е лице с качество, позволяващо му да управлява и контролира продавача / хипотезата на възможност да влияе върху формиране решенията на търговеца, с оглед размера на участие в капитала му, в случая е неприложима по аналогия / - която не е приета за установена с въззивното решение. С качеството си на обикновен член - кооператор ответницата – купувач действително не е могла да въздейства върху формирането на волята на КСК, чрез някоя от предвидените в пар. 1 ал. 2 ДР на ТЗ възможности – осъществявайки управление или упражнявайки контрол. Петият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като е правно несъстоятелен. Разпоредбата на пар.1 ал.2 от ДР на ТЗ е дефиниция на правното понятие „свързани лица ”, а нормите - дефиниции са средства за тълкуване на правните разпоредби, в които са използвани и не подлежат на самостоятелно разширително тълкуване, извън конкретния фактически състав, който обслужват. Дори да би могло, касаторът не е мотивирал конкретни способи на тълкуването, вкл. в относимост към други разпоредби на същия или други закони или принципи на правото, обосноваващи основание за разширяване понятието „ свързано лице „ по смисъла на чл. 1 пар. 2 от ДР на ТЗ и по отношение връзката кооперация – член кооператор. Шестият от въпросите е предпоставен от съображението на касатора, че въззивният съд е оставил без обсъждане доказателства и доводи по делото и конкретно – справка относно актуалното имуществено състояние на несъстоятелния търговец, към момента на сключената разпоредителна сделка, от която се установява, че имуществото на дружеството е крайно недостатъчно за удовлетворяване на кредиторите му, от което пък следвало, че всяко разпореждане с него се явява увреждащо ги, както и протоколите от проведени Общи събрания на член-кооператори на Касата, в периода 2016 г. - 2018 г. – свидетелстващи за знание на член-кооператорите относно влошеното състояние на Касата и невъзможността да се удовлетворят вземанията на всички кредитори. Липсата на коментар на така посочените доказателства би предпоставила правен характер на въпроса само и доколкото рефлектира в съществено процесуално нарушение - от естество да обоснове различен правен резултат по спора. Фактът, за установяването на който се сочат доказателствата, не е отречен от въззивния съд, а изрично признат, като обусловил волята на ответната кооперация за сключване на атакуваната сделка – влошено финансово състояние. Следователно, релевантно е не необсъждането на доказателствата, а значимостта на факта за влошено финансово състояние, приравнен от касатора на „ невъзможност да се изплатят всички задължения „ / по начало преценим към момента на сключването на сделката, а не и за последващия период до 2018 г. /, за основателността на исковете по чл. 647 ал. 1 т. 6 ТЗ и чл.135 ал.1 ЗЗД - очевидно отречена от съда. Този правен извод, обаче, предпоставя различен правен въпрос, какъвто не е зададен. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не може „prima facie“, т.е. без извършване на същинска проверка, присъща на касационния контрол, да се приемат за неправилни и необосновани решаващите изводи на съда, че с конкретната сделка, сключена при хипотезата на чл.65, ал.2 ЗЗД (datio in solutum), не е налице увреждане на кредиторите на несъстоятелността, по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ. Отделен е въпросът, че касаторът не излага аргументи за очевидна неправилност на решението, различни от съображенията в касационната жалба за неправилност на акта, като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение