Определение № 681 от 20.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 773/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. Д., чрез процесуален представител, против Решение № 1379 от 16.11.2022 г. по в. гр. д. № 872/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 267151 от 30.12.2021г. по гр. д. № 16883/2018 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционния съдебен акт е признато за установено по предявените от „Юробанк България“ АД срещу Д. А. Д. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.432 ТЗ, че ответницата дължи на „Юробанк България“ АД част от непогасени суми по Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит № HL 58311/07.06.2012 г., както следва: главница в размер на 43 459,81 евро; такси в размер на 468,18 евро, застраховки в размер на 187,27 евро и нотариални такси в размер на 405,60 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2018г. до изплащане на вземането, за които вземания на 13.09.2018г. са издадени заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 58262/2018 г. по описа на Софийски районен съд.

В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на извода, че договорът за рефинансиране на ипотечен кредит от 07.06.2012г. е нов договор между страните, а не спогодба по смисъла на чл.365-366 ЗЗД, с която са преуредени отношенията по договор за кредит от 2008г., сключен между същите страни. Иразено е и несъгласие с извода на въззивния съд, че се поддържа нищожност на договор, който не е предмет на повдигнатия спор, без съобразяване, че с въззивната жалба изрично е твърдяна нищожност именно на договора от 07.06.2012г., доколкото посочената в същия главница е определена на база на нищожни клаузи на договора за потребителски кредит от 2008г. Противопоставя се и на приетото от въззивния съд, че не е налице анатоцизъм при преструктурирането на задълженията чрез увеличаване на главницата с размера на договореното възнаграждение на банката / възнаградителната лихва/. Претендира се отмяна на обжалваното решение.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Има ли характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД договорът за рефинансиране на кредит ?“;

2. „Уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ ?“;

3. „Нищожно ли е допълнително споразумение, подписано въз основа на нищожни клаузи съобразно чл.366 ЗЗД ?“;

4. „Прилагат ли се ограниченията по чл.266 ГПК по отношение на възраженията на потребителите за неравноправни клаузи ?“;

5. „Трябва ли съдът служебно да следи за нищожност на договорите и неравноправни клаузи ?“;

По поставените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1: Решение № 65/2018г. по т. д. № 1556/2017г. на ВКС, I т..; Решение № 146/2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 231/2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 60224 от 12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ВКС; по въпрос № 2: Решение от 29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС; по въпрос № 3: Решение № 98 от 25.07.2017 г. т.д. № 535/2016 г. на ВКС; Решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 141 от 27.02.2020 г. по т.д. № 2245/2018 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 150 от 20.03.2020г. по т.д. № 279/2019г. на ВКС, II т.о. и Решение от 20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 4: Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о. и по въпрос № 5: Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о. и Решение № 232 от 05.01.2017 г. по т.д. № 2416/2015г. на ВКС, II т. о. В случай, че по въпрос № 1 не бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, жалбоподателят поддържа допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована с довода, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с оплакването, че Софийският апелативен съд не е изследвал в цялост фактите по делото, довело до осъждане на ответницата Д. Д. да заплати суми, изчислени на базата на главницата по договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит № HL58311/07.06.2012 г., която реално не й е била предоставена, а е изчислена на базата на нищожни клаузи, като по този начин се е достигнало до ситуация, при която след петгодишно плащане по кредита, първоначалната главницата /по предходния договор/ е нараснала със значителна сума.

Ответникът – „Юробанк България“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което се преценява като процесуално допустима.

За да потвърди акта на Софийски градски съд, сезиран с жалба на ответницата Д. А. Д., Апелативен съд – София е приел за установено, че Договор № HL 58311/ 07.06.2012г. за рефинансиране на ипотечен кредит, сключен между „Юробанк България“ АД, Д. Д. и К. С., в качеството им на кредитополучатели, банката предоставила кредит в размер на 54 400 евро за рефинансиране на кредит HL42096, сключен между Д. А. Д. и „Юробанк и Еф Джи България“ АД, за връщането на който кредитополучателите отговаряли солидарно. С чл.2, ал.1 от договора било предвидено, че разрешеният кредит или част от него, в размер на задължението по Договор № HL42096 от 53 642 евро, ще се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя Д. Д.. С допълнителни споразумения от 31.07.2012 г. и от 30.08.2013 г. към договора за кредит кредитополучателят и банката постигнали съгласие за удължаване на срока за усвояване на сумите по кредита до 06.08.2012г. и за въвеждане на период на облекчено погасяване. В чл. 19, ал. 1 от договора било предвидено, че при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора, банката може да направи кредита изцяло предсрочно изискуем. С нотариална покана, лично връчена на Д. Д. на 12.04.2018г., банката уведомила ответницата, че обявява кредита за предсрочно изискуем, след което подала заявление по чл.417, т.2 ГПК, като на 13.09.2018г. била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните суми. Размерът на задължението по процесния договор бил установен въз основа на назначената и приета от първата инстанция съдебно-счетоводно експертиза.

По релевираното за пръв път с въззивната жалба възражение за нищожност на Договора за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит № HL 58311/07.06.2012г., тъй като посочената в същия главница е определена на база на нищожни клаузи на договор за потребителски кредит от 2008г., въззивният съд е приел, че договорът от 2012г. е отделна и самостоятелна правна сделка, сключена между страните. Не е споделен доводът на жалбоподателя, че същият представлява допълнително споразумение към предходен вече сключен договор. Посочено е, че в случай, че страната претендира недължимост поради наличие на неравноправни клаузи в договора от 2008г., пътят й за защита е в отделно производство с приложимост института на неоснователното обогатяване.

Изложено е, че страните са валидно обвързани от клаузите на Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит № HL 58311/07.06.2012г. и подписаните към него допълнителни споразумения, поради което за ответницата Д., в качеството й на солидарен длъжник, се е породило задължението да върне цялото вземането, съобразно договореното. За установени по делото в съответствие със задължителните постановки на т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приети предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост, което в случая е станало на 12.04.2018г. – момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора в този смисъл.

Изхождайки от задължението да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи, доколкото към процесния договор е приложима общата императивна закрила срещу неравноправното договаряне в сила от 10.06.2006г., въззивният съд е приел за неустановено индивидуално договаряне на клаузите относно запазените права на кредитора да изменя първоначално оповестени условия, както по отношение на лихвата, така и по отношение на срока за ползване на кредита. Посочено е също така, че страните не са оспорвали факта, че уговорките относно начина на определяне на компонентите, формиращи годишния лихвен процент, и прилаганите от кредитора такси по кредита не са индивидуално договаряни, съответно и по отношение на тези уговорки е прието, че следва да се приложат критериите за защита на потребителите по смисъла на Директива 93/1З/ЕИО и тълкуването й, възприето в практиката на съда на ЕС /С-415/11, С-226/12, С-453/10 и С-397/11/, както и установената практика по прилагане на ЗЗП- Решение № 236/20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 205/7.11.2016 г. по т. д. № 154/2015 г. на ВКС, Решение № 165/03.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС I т. о./. Според решаващият съд, променливият лихвен процент не изключва добросъвестността в договарянето, при условие, че промяната на фиксираната погасителна вноска се отчита по предвидим и за двете страни начин, още повече, че при дългосрочно кредитиране, поради динамиката на пазара, абсолютното фиксиране на лихвата би поставило едната от страните в положение да понася изцяло риска от обосновано предвидими обективни промени. В тази връзка, съдът е констатирал, че в случая уговорките за възнаградителната лихва и допълнителните такси са обявени ясно и разбираемо и не пораждат неравновесие в правата и задълженията на страните.

Като неоснователно е преценено заявеното от ответника пред въззивната инстанция възражение, че е налице капитализиране на лихви към главницата и договорната лихва, тъй като уговорката, че ще се дължат лихви върху вече изтекли лихви или т. нар. „анатоцизъм“, е забранен с чл.10, ал.3 ЗЗД в отношенията между физически лица, а подобна уговорка е допустима на основание чл.294, ал.1 ТЗ единствено между търговци. В случая, според въззивния съд, преструктурирането на задълженията чрез увеличаване на главницата с размера на договореното възнаграждение на банката, каквото по естеството си представлява договорната лихва, не е сложна лихва. Възнаградителната лихва по същността си е цената за ползването на предоставените парични средства, поради което длъжникът може да изпадне в забава както по издължаването на главницата, така и по отношение на възнаградителната лихва. С оглед на това, решаващият съд е приел, че в тази хипотеза не съществува пречка двете задължения да бъдат обединени и след това олихвени с уговорена в проценти нова лихва, за което е налице съгласието и на двете страни.

Като е достигнал до същите правни изводи като тези на първата инстанция, Апелативен съд – София е потвърдил постановеното от Софийски градски съд решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият от поставените въпроси дали договорът за рефинансиране на кредит има характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД няма характеристиката на правен, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.01.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е относим към конкретния договор и уговорките в него, следователно е по правилността на обжалваното решение, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване. Принципен отговор на такъв въпрос не може да се даде, доколкото изводите могат да бъдат направени единствено при тълкуване, преценка и анализ на конкретния казус. Тъй като въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не подлежат на преценка допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

Третият въпрос изхожда от защитната теза на касатора, че договорът от 2012г. има характер на допълнително споразумение на предходния договор от 2008г., което не съответства на правната воля на решаващия съд, приел, че с договора от 2012г. страните са сключили отделна и самостоятелна правна сделка. Следователно, въпросът не е обусловил решаващ за изхода на спора извод на съда.

Четвъртият и петият въпрос също са предпоставени от тезата на касатора, че в производството по чл.422 ГПК с предмет дължимост на суми по договора за рефинансиране на кредит от 2012г., който като преуреждащ предходен между страните договор задължава съда да следи за неравноправни клаузи и за нищожност на първия договор /въпрос № 5/, съответно за неприложимост на ограниченията по чл.266 от ГПК по отношение на възраженията на потребителите в този смискъл / въпрос № 4/. След като въззивният съд не е споделил довода на касатора досежно правното естество на допълнително споразумение на договора за кредит от 2012г., въпросите няма нужното за изхода на спора правно значение.

В практиката на ВКС няма спор по въпроса, че уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ. С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение е кредитиран вариантът от заключението на съдебносчетоводната експертиза, според който размерът на непогасената главница без капитализираните лихви и такси възлиза на 52 249.24 евро. При този извод не е ясна волята на съда дали прави разлика между капитализирането на лихви и анатоцизъм, което в случая е без значение, доколкото ищцовата банка не е подала въззивна жалба. Същественото е, че въззивният съд не е установил наличие на уговорки в процесния договор от 2012г. и сключените към него допълнителни споразумения, които да представляват анатоцизъм в смисъла, посочен по-горе. И този въпрос е предпоставен от възражението на касатора за неравноправни клаузи в договора от 2008г., довели до анатоцизъм при формиране на дължимата по същия рамер на главницата, предмет на договора от 2012г., неразгледано от въззивния съд по гореизложените съображения. Следователно, както изложените от въззивния съд принципни съображения в тази насока, така и поставеният втори въпрос в изложението са без правно значение за изхода на делото.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281, т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК