Определение № 30 от 06.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2019 г.

Производството е образувано по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез процесуалния представител старши юрисконсулт И. Г. срещу решение от 15.11.2018 г, постановено по гр.дело № 15014/2017 г на СГС, Гражданско отделение, Втори „Б“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 140245 от 8.6.2017 г по гр.дело № 29056/2016 г на Софийски районен съд, ГО, 77 състав като е уважен иск с правно основание 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ, предявен от „Бодо 09” ООД със седалище и адрес на управление в [населено място] р., Бургаска област против Република България, представлявана от Министъра на финансите, [населено място] за сумата 6613,37 лева, съставляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от приход от цена на произведена електрическа енергия в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. В решението е прието за установено, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и собственик на фотоволтанична централа, въведена в експлоатация през 2012 г. Произведената енергия е била продавана на „ЕВН България Електроснабдяване” в изпълнение на договор от 25.06.2012 г. На 04.12.2013 г., Народното събрание на Република България е приело поправка в Закона за държавния бюджет за 2014 г., с която посредством § 6, т. 2 и т. 3 от ЗДБ са били създадени нови текстове в Закона за възобновяеми енергийни източници (ЗЕВИ), съгласно които от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 % върху прихода от енергията – чл. 35а, чл. 35б, чл. 35в и чл. 73 ЗЕВИ. От 01.01.2014 г., така въведената такса е била удържана директно от производителя на вятърна и слънчева енергия. С решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд на Република България, § 6, т. 2 и т. 3 ЗДВ са били обявени за противоконституционни. В периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. от ищцовото дружество е била събрана такса на основание чл. 35а ЗЕВИ в размер на 6613,37 лева. Възникналите от приложението на противоконституционната норма правни последици не са били уредени от Народното събрание в двумесечен срок, съгласно задълженията на органа по чл. 22, ал. 4 Закона за Конституционния съд и чл. 94, ал. 4 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. При така установените факти, в решението на въззивния съд е прието, че е ангажирана деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният орган – Народното събрание. Прието е, че противоправното поведение на длъжностните лица, съставляващия колективния държавен орган – Народното събрание, се изразява както в приемането на противоконституционна разпоредба, така и в проявеното бездействие – неуреждането на възникналите от приемането и правни последици. Прието е, че настъпилата за ищеца вреда от удържаната такса върху произведената електрическа енергия е в пряка причинна връзка с противоправните действия на държавния орган, поради което предявеният срещу Държавата иск с право основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ е уважен като основателен в размер на 6613,37 лева. С определение № 524 от 17.6.2019 г, по гр.дело № 1732/19 г на ВКС, Четвърто ГО е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1/Държавата или Народното събрание са надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност и 2/Отговаря ли държавата за вреди, претендирани от законодателна дейност на Народното събрание, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма. Делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, което е проведено и с определение от 30.01.2020г. е даден ход по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гр.отделение на ГК, намира следното: С определение от 17.09.2019 г. по к.д.№5/2019 г. /присъединено към к.д.№10/2019г. за съвместно решаване/, Конституционният съд на Република България е допуснал за разглеждане по същество искането на Пленума на Върховния административен съд за даване на задължително тълкуване на чл.151, ал.2, изр. трето от Конституцията, във връзка с отговор на три въпроса, първият от които е: „Какво е действието на решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл.151, ал.2, изр. трето от Конституцията на Република България?“. Отговорът на този въпрос е от значение за произнасянето по касационната жалба по настоящото дело. Ето защо и на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК производството по делото следва да бъде спряно до приключване на производството по к.д.№10/2019г. на Конституционния съд /към което е присъединено к.д.№5/2019г. на КС за съвместно решаване и самостоятелното производство по което е прекратено/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гр. отд.