Определение № 3328 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3343/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. А. Е., чрез адвокат В. С., срещу решение № 2030 от 04.04.2025 г. по в.гр.д.№ 9884/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 17213 от 23.10.2023 г. по гр.д.№ 19184/2022 г. на Софийския районен съд, с което С. А. Е. е осъден да заплати на В. С. Ю., на основание чл. 31, ал.2 ЗС, сумата 7429.55 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването, в периода 06.08.2019г. - 06.04.2022 г., на 1/2 идеална част от семейното жилище – апартамент № 1, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08. 04. 2022 г. (подаване на исковата молба) до окончателното й плащане. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Депозиран е отговор на касационната жалба от ищцата В. С. Ю., чрез адвокат Й. Й., с който се изразява становище за липса на предпоставки по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Производството е образувано по предявен от В. С. Ю. срещу С. А. Е. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на сумата 7429.55 лева, представляваща обезщетение за лишаване на ищцата, в периода 06.08.2019 - 06.04.2022 г., от ползването на 1/2 част от семейното жилище - апартамент № 1, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес], ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ответникът е оспорил иска по съображения, че ищцата има ключ от апартамента и може да го ползва, че по делбено производство е отхвърлено искане по чл. 344, ал. 2 ГПК, че ответникът по иска живее предимно в провинцията и от време на време посещава имот, за да го наглежда, че многократно е правил опити за връчване чрез нотариус на ключ от имота на ищцата, но тя умишлено крие настоящия си адрес. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че С. А. Е. и В. С. Ю. са сключили граждански брак на 18.04.1987 г., както и че по време на брака си са придобили, на основание договор за покупко-продажба, в режим на съпружеска имуществена общност, процесния апартамент. С решение № 137168 от 05.06.2017 по гр. дело № 13503/2016 г. на СРС, 84 състав, на основание чл. 50 СК е одобрено постигнатото между страните споразумение и е прекратен сключеният между тях брак. С решението семейното жилище, находящо се на адрес [населено място],[жк], вх.Г, ет.1, ап.1 (процесният апартамент), е предоставено за ползване на С. А. Е. без определен срок на ползване и без определен размер на дължимия месечен наем, но и без да е посочено, че предоставянето на ползването е безвъзмездно. В мотивите към решението е посочено, че В. С. Ю. е напуснала семейното жилище, както и че от брака няма ненавършили пълнолетие деца. С влизане в сила на решението за прекратяване на брака е прекратена и съпружеската имуществена общност между страните ( чл. 27, ал. 1 СК ) при равни (по 1/2 идеална част) дялове за съпрузите – арг. от чл. 28 СК. От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 56, ал. 1 СК, при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация - не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права. При регламентиране на ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването (като при заем за послужване), би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя ( чл. 249 ЗЗД ). Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тази отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК или чл. 50 СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на утвърдено от съда споразумение. Законодателят не е възприел разрешение, при което съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер. Предоставил е възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е определил срок в който същото може да бъде направено. Такова искане може да бъде направено както в бракоразводния процес, така и след неговото приключване с отделен иск. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище до настъпването на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставянето на достъп на другия съпруг (преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване) или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг – съсобственик има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Когато имотът е съсобствен, в т. ч. придобит по време на брака, но въпросът за ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака, както е в настоящия случай, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не намира приложение, а се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението се съизмеримо със средния пазарен наем, т. е. обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с наема по чл. 57, ал. 2 СК. В този случай отправянето на покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена. Посочените изводи са направени след обобщаване на практиката на ВКС във връзка с прилагането на чл. 57 СК, цитирана във въззивното решение. Прието е, че в случая, след влизане в сила на решението по бракоразводното дело, с което ответникът е получил ползването на целия жилищен имот, притежаван в съсобственост с ищцата, той й дължи обезщетение за ползването на нейната идеална част от общата вещ в размер на средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на решението, като не е нужно да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е било за лични нужди. Относно довода във въззивната жалба, че ищецът не ползва имота и че е отправял покани до ищцата да й предаде ключ от жилището, въззивният съд е приел, че посочените обстоятелства биха имали значение само за период след прекратяване на правото на ползване - поради изтичане на срока или настъпването на други обстоятелства. В този случай в тежест на ищеца е да докаже осъществяването на тези обстоятелства, както и че не ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността. По делото нито се твърди, нито се установява настъпването на обстоятелства, които да са довели до погасяване на възникналото по силата на решение № 137168 от 05.06.2017 по гр. дело № 13503/2016, СРС, 84 състав право на ползване. В допълнение е посочено, че по делото не са представени доказателства ищцата да е ползвала процесния недвижим имот, каквито твърдения са наведени от ответника. От показанията на свидетелката Ю. С., които въззивният съд изцяло е кредитирал като логични, последователни и безпристрастно дадени, е установено, че ответникът живее в процесния апартамент, като до м. октомври – ноември 2022 г. свидетелката е виждала ответника в апартамента. От показанията на свидетелката е установено също, че през 2016 г. ищцата излязла на квартира и оттогава не живее в имота, както и че в края на 2016 г. ответникът бил сменил патрона на бравата на входната врата на апартамента. Относно довода на ответника за неоснователност на иска поради отхвърляне на искането на В. С. Ю. по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на С. А. Е. да заплаща месечно обезщетение в размер на 300 лв. за ползването на процесния недвижим имот с решението по гр. дело № 74053/2017 г. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, въззивният съд е приел, че решението в посочената част има характер на определение (за допускане на привременни мерки) и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като с него не се разрешава материалноправен спор между страните. Въз основа на заключението на изготвената СТЕ е прието за установено, че пазарният наем за процесния апартамент е 14 859 лева за периода от 06.08.2019 до 06.04.2022 г., като ищцата, в качеството си на собственик на 1/2 идеална част от имота, има право на обезщетение в размер на половината от общата пазарна цена, т. е. в размер на 7429.55 лева. В изложение към касационната жалба се съдържа позоваване на основанията по чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не е формулиран правен въпрос – материалноправен или процесуално правен, обусловил решаващите изводи на въззивния съд и от значение за изхода на конкретното дело. Изложението съдържа само оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се неправилност поради постановяването му в противоречие с решение по гр. д. № 75053/2017 г. на СРС, 156 състав, с което процесният имот е изнесен на публична продан, което пораждало неоснователност на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС. Твърди се и неправилност поради неотчитане на факта, че от години ищцата умишлено крие от бившия си съпруг настоящия си адрес с цел да не получи официално нотариална покана и ключ от жилището, както и че същата имала ключ от апартамента и го владеела. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира формулиран въпрос, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, във връзка с оплакванията на касатора, че наличието на влязло в сила съдебно решение за изнасяне на процесния съсобствен имот, представлявал семейното жилище на страните и предоставен за ползване при развода на съпруга, на публична продан не е обстоятелство, пораждащо, само по себе си, неоснователност на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като няма за правна последица нито прекратяване на съсобствеността, нито прекратяване на предоставено на касатора право на ползване на семейното жилище. Няма твърдения и данни публична продан да е проведена и съсобствеността върху имота да е ликвидирана. На следващо място, по делото няма никакви доказателства в подкрепа на твърденията на касатора, че ищцата има ключ от апартамента и го владее, както и че препятства възможността за връчване чрез нотариус на ключ от жилището. Напротив, установено е, че същата от 2016 г. живее под наем. Отношенията между страните са влошени, срещу ответника е имало и издадена заповед за незабавна защита, което води до невъзможност за съвместно ползване на жилището и поради което с бракоразводното решение цялото жилище е предоставено за ползване само на съпруга. В този смисъл, дали и ищцата има ключ от жилището е без значение при преценка основателността на иска. А и от събраните по делото доказателства е установено, че още в края на 2016 г. ответникът е сменил патрона на входната врата на апартамента. С оглед изхода на делото С. А. Е. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на В. С. Ю. сумата 398, 81 евро (равностойността на 780 лв.) разноски за касационната инстанция, направени за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение