Определение № 3088 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5258/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. К. К., чрез адвокат Д. А., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №4543/17.08.2023г. по в.г.д.№1913/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречие с материалния закон, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещните страни „В.-К“ ЕООД и Н. А. К. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Р. Р., оспорват жалбата. Навеждат довод за нейната частична недопустимост по два от предявените искове с правно основание чл.135 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД за сумата от 450 лв., поради необжалваемост на въззивното решение. По отношение на останалите искове твърдят, че не налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените въпроси. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване на относително недействителен спрямо ищеца на договор за покупко- продажба от 05.09.2020 г., с който „В.-К“ ЕООД е прехвърлило на Н. А. К. 1 бр. машина за печене на кафе и 1 бр. машина за пакетиране на кафе, отразени във фактура № [ЕГН]/05.09.2020 г. за сумата от 2 520лв., както и по иск с правно основание чл.240 от ЗЗД за заплащане на сумата от 450 лв. – неизплатена договорна лихва върху главницата от 25 000лв. (представляваща част от невърнат заем размер на 80 000 лв., съгласно договор за заем от 03.07.2006 г.), за периода от 08.12.2007г. до 07.12.2020г. Цената на тези искове е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване по иска с правно основание чл. 240 и чл.86 от ЗЗД: Въззивният Софийски градски съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от И. К. К. срещу „В.-К“ ЕООД искове за заплащане на сумата от 25 000 лв., представляваща част от невърнат заем размер на 80 000 лв., съгласно договор за заем от 03.07.2006 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2020 г. до окончателното ѝ изплащане, както и на сумата от 7 631,94лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 08.12.2007г. до 07.12.2020г. За да постанови този резултат, съдът приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Посочил, че фактическите и правни констатации на съда съвпадат с направените от районния съд констатации, като в обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Приел, че изводите на съда били обосновани с оглед данните по делото и събраните доказателства. Съдът намерил за неоснователни наведените с въззивната жалба доводи за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение, като приел, че същите са без значение и за законосъобразността на обжалваното решение. Изложил, че въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не контролно-отменителна, поради което процесуалните нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение били ирелевантни. Отбелязал още, че доводите за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на направени от страната доказателствени искания, на основание чл.266 от ГПК, които в процесния случай са оставени без уважение. Направил извод за неоснователност и на твърденията за допуснати нарушения при събиране и ценене на доказателствения материал, довели до нарушение на материалния закон, тъй като изготвената съдебно-счетоводна експертиза била подробна, детайлна и напълно обоснована, съдържаща отговори на всички поставени въпроси, поради което правилно била кредитирана от първостепенния съд. Като неоснователни съдът преценил и доводите за неправилност на обжалваното решение, доколкото изводите на съда били обосновани, с оглед данните по делото и събраните доказателства. Съдът отбелязал, че във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, доколкото същите били свързани единствено с допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения. С оглед на това и при съобразяване на характера на въззивното производство, представляващо ограничен въззив, приел, че въззивният съд няма правомощие да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Допълнително изложил, че въззивна жалба, която не съдържа конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. Предвид изложеното и при извършената служебна проверка, въззивният съд направил извод, че оспореното решение е валидно, допустимо и правилно, без допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. По останалите въпроси съдът препратил към мотивите на СРС, на основание чл.272 ГПК. В заключение съдът намерил предявения иск с правно основание чл.240 от ЗЗД за неоснователен. Предвид неоснователността на иска за заплащане на главницата, направил извод за неоснователност и на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху нея, както и на обезщетение за забавеното ѝ плащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ За приложението на чл.236, ал.2 от ГПК – може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о.; решение №815/15.02.2010г. по г.д.№1713/2009г. на ІV г.о.; решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на І т.о.; решение №222/27.03.2018г. по т.д.№505/2017г. на ІІ т.о.; решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. на І т.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ІІ т.о.; решение №263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г. на І т.о.; решение №111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г. на ІІ т.о.; решение №209/26.09.2014г. по г.д.№212/2014г. на І г.о.; решение №20/09.02.2017г. по г.д.№2885/2016г. на ІV г.о.; решение №156/24.11.2016г. по т.д.№1214/2015г. на ІІ т.о.; решение №127/22.07.2016г. по т.д.№1772/2015г. на І т.о.; решение №202/21.12.2013г. по т.д.№886/2012г. на І т.о.; решение №76/12.06.2012г. по т.д.№377/2011г. на ІІ т.о.; решение №581/30.09.2010г. по г.д.№1019/2009г. на ІІІ г.о.; решение №205/19.01.2018г. по г.д.№896/2017г. на І г.о.; решение №27/02.02.2015г. по г.д.№4265/2014г. на ІV г.о.; решение №217/09.06.2011г. по г.д.№761/2010г. на ІV г.о.; решение №24/28.01.2010г. по г.д.№4744/2008г. на І г.о.; 2/ за приложението на чл.272 от ГПК – следва ли въззивният съд като инстанция по същество да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Навежда довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в с решение №50183/14.07.2023г. по т.д.№2161/2021г. на І т.о. и цитираните в него съдебни актове; решение №346/25.11.2011г. по г.д.№1387/2010г. на ІІІ г.о.; решение №643/12.10.2010г. по г.д.№1246/2009г. на ІV г.о.; решение №239/14.11.2012г. по г.д.№1207/2011г. на ІІ г.о.; решение №10/04.07.2011г. по г.д.№533/2010г. на ІІІ г.о.; решение №94/28.03.2014г. по г.д.№2623/2013г. на ІV г.о.; ППВС №1/1953г.; ППВС №7/1965г.; ППВС №1/1985г. и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №194/18.06.2013г. по г.д.№1100/2012г. на ІV г.о.; решение №24/28.01.2010г. по г.д.№4744/2009г. на І г.о.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 от ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения? Твърди противоречие с решение №7/29.01.2021г. по т.д.№94/2020г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №167/26.10.2017г. по г.д.№209/2017г. на І г.о. на ВКС; решение №306/09.10.2013г. по г.д.№1851/2013г. на ІV г.о. на ВКС; решение №284/21.07.2010г. по г.д.№278/2009г. на ІV г.о. на ВКС; 4/ За задължението на въззивния съд да формулира задачата на експертизата за установяване на обстоятелства от значение за изхода на спора, при въведено оплакване за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Противоречие с решение №50063/12.07.2023г. по г.д.№1766/2022г. на ІІІ г.о.; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.; 5/ Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, но насрещната страна оспорва неговото съществуване с твърдението, че изобщо не е съставен, а страната, която се позовава на него твърди, че същият е бил съставен, но е изгубен или унищожен по причина, която не може да ѝ бъде вменена? Сочи противоречие на обжалваното решение с решение №190/25.01.2021г. по г.д.№4079/2019г. на ІV г.о. на ВКС; решение №64/22.05.2019г. по г.д.№1909/2018г. на І г.о. Съдът намира, че поставените от касатора въпроси: 1/ За приложението на чл.236, ал.2 от ГПК; 2/ Следва ли въззивният съд като инстанция по същество да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран; 3/ за задължението на въззивния съд да допусне, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения и 4/ „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, но насрещната страна оспорва неговото съществуване с твърдението, че изобщо не е съставен, а страната, която се позовава на него твърди, че същият е бил съставен, но е изгубен или унищожен по причина, която не може да ѝ бъде вменена“, са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. По тях е налице формирана съдебна практика, включително и сочената от касатора, на която възизвното решение противоречи, поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставеният въпрос за задължението на въззивния съд да формулира задачата на експертизата при въведено оплакване за допуснати процесуални нарушения не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение, поради което по отношение на него не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правните въпроси, уточнени от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, както следва: 1/ длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран; 2/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните; 3/ длъжен ли е въззивният съд да допусне, по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения и 4/ допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се окаже, че документът е изгубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него. Жалбоподателят И. К. К. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 652,63 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,