Определение № 553 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1947/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 8448/11.03.2020 г. на Р. С. С., подадена чрез процесуалния представител адвокат С. Д., срещу въззивно решение № 143/31.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2073/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Поддържат се оплаквания, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния въпрос: допустимо ли е, с оглед ограниченията на чл. 269 ГПК, въззивният съд да се произнася служебно по правилността на първоинстанционното решение извън доводите, съдържащи се във въззивната жалба, както и по приложението на материалния закон, когато същият е от императивен порядък – сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, и решение № 145 от 01.12.2017 г. по т. д. № 2587/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. Твърди се, че въззивният съд не е приложил императивната разпоредба на чл. 148, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, която изрично посочва личния номер на адвоката като необходим реквизит на адвокатското пълномощно, респ. в процесния случай този номер не е посочен в пълномощното за процесуалния представител на насрещната страна по делото, с което касаторът обосновава извод, че същият не е разполагал с надлежна представителна власт по делото. Ответникът по касационната жалба – С. С. К., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Т. С., изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 144/22.04.2019 г. по гр. д. № 1207/2015 г. на Районен съд – Карлово, с което е уважен предявеният от С. С. К. против Р. С. С. иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС и е допусната делба на следните недвижими имоти: 1./ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-52 от 16.11.2011 година на Изпълнителния директор на АГКК, адрес на поземления имот: [населено място], [улица], площ: 309 кв. м. /подробно описан/, ведно със сградите, които попадат в имота: сграда с идентификатор ****, застроена площ 37 кв. м, брой етажи 1, предназначение: сграда за търговия; сграда с идентификатор ****: застроена площ 22 кв. м, брой етажи 1, предназначение: сграда за търговия; 2./ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18–52 от 16.11.2011 година на Изпълнителния директор на АГКК, адрес на поземления имот: [населено място], ул. Е. Й., площ: 272 кв. м. /подробно описан/; 3./ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-52 от 16.11.2011 година на Изпълнителния директор на АГКК, адрес на поземления имот: [населено място], ул. Е. Й., площ: 352 кв. м. /подробно описан/, ведно със сградата, която попада върху имота: сграда ****: застроена площ 18 кв. м, брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда; 4./ поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-52 от 16.11.2011 година на Изпълнителния директор на АГКК, адрес на поземления имот: [населено място], ул. Е. Й., площ: 326 кв. м, /подробно описан/, ведно със сградата, която попада върху имота: сграда ****, със застроена площ 41 кв. м, брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда, при равни дялове за съделителите С. С. К. и Р. С. С..Отхвърлен е предявеният от Р. С. С. против С. С. К. инцидентен установителен иск за признаване на установено, че ищцата е единствен собственик на процесните недвижими имоти. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията на С. за липса на надлежна представителна власт за адвоката на ищеца – адвокат Т. С., а оттук и за недопустимост на процеса. Посочил е, че в откритото пред първоинстанционния съд производство по чл. 193 ГПК не е установена неавтентичност на подписа на упълномощителя – С. С. К., нито пък са събрани доказателства, които да внасят съмнения относно верността на пълномощното, удостоверяващо представителната власт на адвокат С.. Позовал се е на заключението на съдебно – почерковата експертиза, според която подписът, положен за упълномощител, е изпълнен от С. С. К., както и на справка от МВнР на Република България, Дирекция „Консулски отношения“, според която в регистрите на Консулска служба – Претория е заведено процесното пълномощно с изх. № 512 от 20.08.2015 г. По съществото на спора въззивният съд е възприел по реда на чл.272 ГПК установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Приел е,че С. С. К. и Р. С. С. са брат и сестра, единствени наследници на Н. И. С. и Е. И. С., от които черпят правата си върху делбените имоти. Съгласно приетите писмени доказателства, съдържащи се в гр. д. № 528/1995 г. на РС– Карлово, нотариален акт № 121/1997 г., нотариален акт № 138/1997 г. и реституционна преписка за поземлен имот № * по обезсиления кадастрален план на [населено място], страните са придобили вещни права върху процесните недвижими имоти чрез давностно владение, делба, наследяване по закон и реституция по ЗВСВОНИ. Видно от протокол от 07.10.1998 г. по изп. дело № 397/1998 г. на съдебен изпълнител при РС – Карлово на посочената дата е извършен въвод на С. С. К. и Р. С. С. във владение на процесните имоти на основание влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 528/1995 г. по описа на РС – Карлово. Няма спор, че при извършване на въвода е присъствала единствено Р. С., като от 07.10.1998 г. до настоящия момент същата владее делбените имоти. От приложените ч. гр. д. № 15/1980 г. на РС – Карлово, ч. гр. д. № 1133/2014 г. на РС – Карлово, ч. гр. д. № 1277/2014 г. на РС – Горна Оряховица и ч. гр. д. № 1278/2014 г. на РС – Горна Оряховица, се констатират направени и вписани в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН откази на С. С. К. от наследствата на Н. И. С., Е. И. С., С. С. К. и Д. И. К.. Отказите от наследствата на Е. И. С., С. С. К. и Д. И. К. са направени по молба на ответницата, действаща като пълномощник на своя брат, по силата на пълномощно от 03.11.1965 г. /по ч. гр. д. № 1133/2014 г. – за отказа от наследството на Е. И. С./ и пълномощно от 24.09.1998 г. /по ч. гр. д. № 1277/2014 г. и ч. гр. д. № 1278/2014 г. – за отказа от наследството на С. С. К. и Д. И. К./. Съгласно нотариална покана от 16.04.2010 г. и декларация от 12.04.2010 г. ищецът е оттеглил дадените на своята сестра пълномощия, считано от 16.04.2010 г. Като е констатирал, че пълномощията, дадени на ответницата с пълномощно от 03.11.1965 г., са оттеглени, считано от 2010 г., въззивният съд е приел, че извършеният по ч. гр. д. № 1133/2014 г. отказ от наследството на Е. И. С. не е произвел своето действие – същият е направен от лице без надлежна представителна власт за извършеното действие. С оглед това, че реституцията относно спорните имоти е настъпила след направения от ищеца отказ от наследството на Н. И. С. по ч. гр. д. № 15/1980 г. на РС– Карлово, съдът е намерил за приложима разпоредбата на чл. 91а ЗН. Приел е, че процесните имоти представляват новооткрито имущество по смисъла на цитираната разпоредба и направеният отказ не е породил действие по отношение на тях. След подробен анализ на събраните гласни и писмени доказателства, въззивният съд е намерил за неоснователен предявения от Р. С. С. инцидентен установителен иск за признаване за установено, че същата е изключителен собственик на спорните имоти на основание давностно владение, продължило повече от 17 г., считано от деня на извършения въвод във владение – 07.101998 г. В тази връзка въззивният съд е обсъдил относимите писмени и гласни доказателства, вкл. предвид приложеното гр. д. № 1597/2013 г. на РС – Карлово, образувано по предявен от Р. С. С. против С. С. К. иск за делба на наследствените им имоти, по което С. изрично е посочила, че притежава имотите в съсобственост със своя брат при равни права. Обсъдил е и доводите на С. относно придобивната давност за плащане на данък сгради и такса смет и полагане на грижи по поддръжката на имотите представляват като е приел, че това са обикновени действия по управление на имотите. В обобщение е приел, че ответницата по иска не е доказала да е манифестирала пред другия съсобственик по ясен и недвусмислен начин намерение да владее имотите като свои, респ. не е установено т. нар. преобръщане на държането във владение по смисъла на ТР № 1/2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК, ВКС. С тези мотиви въззивният съд е приел, че страните са съсобственици на процесните имоти при равни квоти. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така поставеният от касатора въпрос не може да се приеме за относим. Съобразно ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения и не събира служебно доказателства, без въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение,от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна.Той може при проверка на първоинстанционното решение да приложи императивна материалноправна норма, дори нарушението и да не е въведено като основание за обжалване. В случая обаче не може да се приеме, че е налице задължение за въззивния съд за прилагане на императивна материалноправна норма, за каквато се сочи нормата на чл.148 ЗА, Глава Ч. – Адвокатски регистри. В предмета на спора пред въззивния съд не е включен въпросът относно личния номер на адвоката на ищеца и не са излагани мотиви в тази посока. Не са въвеждани доводи в тази връзка, не са сочени и събирани доказателства. Отделно от това без правно значение за представителната власт на съответния адвокат е дали личният му номер, вписан в единния регистър на адвокатите, е вписан и в адвокатското пълномощно. Изискванията за съдържанието на последното са посочени в разпоредбата на чл.33 ГПК и липсват доводи, те да не са изпълнени. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.