Определение № 976 от 24.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1689/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от главния изпълнителен директор В. С. и изпълнителния директор М. В., чрез юрисконсулт Т. П., против въззивното решение № 4399 от 1 ноември 2013 г., постановено по в.гр.д. № 579 по описа на окръжния съд в гр. Благоевград за 2013 г. в частта му, с която е прогласен за нищожен сключеният между банката и М. Г. Т. от [населено място], обл. Б., договор за поръчителство без дата по договор за кредит между банката и Д. М. Б.-Г., поради невъзможен предмет. В касационната жалба се заявява неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва се правилността на извода на въззивния съд за невъзможност да се установи на коя дата е сключен договорът за поръчителство, тъй като поради физическата връзка между двата договора е налице определеност и яснота относно съществените елементи от договора за кредит, независимо липсата на изричното им отразяване в договора за поръчителство. Поддържа се, че предметът и обемът на главния дълг определят предмета и обема на задължението на поръчителя. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява изрично искане за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но в изложението се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В отговор на касационната жалба ответницата М. Г. Т. от [населено място], обл. Б., чрез процесуалния си представител адв. С. Т., поддържа липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е обезсилено решение № 191 от 15 май 2013 г., постановено по гр.д. № 56 по описа на районния съд в гр. Петрич за 2013 г. в частта, с която предявения от М. Т. против банката иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД за заплащане на сумата 6043 лева плащане чрез удръжки по наложен запор на трудовото възнаграждение на Т., е уважен, и производството по делото е прекратено като недопустимо, както и в частта на разноските. В касационната жалба се поддържа наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Заявено е, че са извършени плащания по изпълнителния лист срещу ищцата на основание нищожния договор за поръчителство, като плащанията са осъществени при начална липса на основание, налице е неоснователно обогатяване на банката. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от главния изпълнителен директор В. С. и изпълнителния директор А. Н., чрез юрисконсулт Т. П., в отговор сочи доводи за неоснователността на жалбата. К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК. В обжалваното решение по исковете с правно основание по чл. 26, ал. 2, пр. първо, второ и трето ЗЗД съдът не е споделил извода на първоинстанционния съд за нищожност на договора за поръчителство поради липса на предписаната писмена форма и липса на съгласие, но е приел нищожността му поради невъзможен предмет, тъй като страните по него не са постигнали съгласие относно размера на кредита, срока и размера на вноските и договора за кредит, по който се поръчителства, а не е възможно да се обезпечи неопределяем главен дълг. Посочено е, че независимо кога е сключен договорът за поръчителство – преди или след сключване на договора за кредит, е необходимо да се постигне съгласие за размера на обезпечаваното задължение. Прието е, че независимо от обективирането на двата договора един след друг на един и същ хартиен носител, не се променя същността им на два отделни договора, договорът за поръчителство не препраща към договора за кредит и в него не е упоменато кой договор за кредит на кредитополучателя обезпечава, а договорът за кредит не е подписан от поръчителите. По иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД е прието, че до момента на установяване със сила на пресъдено нещо на нищожността на договора за поръчителство не е налице изначална липса на основание за имуществено разместване, поради което искът е преждевременно предявен, поради което е недопустим. К. съд приема, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по поставения от касаторката Т. правен въпрос преждевременно ли е предявен искът по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД преди с влязло в сила решение да е прогласена нищожността на договора, който е обусловил разрешаването на спора от въззивния съд по този иск. Тъй като на настоящия съдебен състав не е известна обвързваща съдебна практика по посочения въпрос, а касаторката не е представила влязла в сила такава на съдилищата, то касационното обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационното обжалване не следва да се допуска по поставения от банката правен въпрос с невъзможен предмет ли е договорът за поръчителство по договор за банков кредит, който е с непълен или незавършен фактически състав. Поставеният правен въпрос не адресира изложените в решението по съответния иск мотиви на въззивния съд – предвид липсата на съгласие относно това кой договор за кредит се поръчителства, какъв е размерът му, срока на кредита и размера на вноските, главният дълг е неопределяем, поради което не е възможно да бъде обезпечен чрез съответния договор за поръчителство. Всъщност правният въпрос е насочен към изложените в исковата молба съображения – ищцата Т. е твърдяла, че е налице незавършен фактически състав на сделката (поради липса на съгласие по основни елементи от договора за поръчителство), но тези доводи не са станали предмет на разглеждане от въззивния съд в обжалваното решение. След като касаторът в случая не е поставил правен въпрос по посочените по горе, както и по останалите, обосновали изхода на спора по конкретния иск изводи на въззивния съд, касационното обжалване не може да се допусне. За касационното обжалване касаторката Т. дължи държавна такса от 120,86 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение