Определение № 559 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2759/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. Б. и Т. И. А. чрез пълномощника им адвокат Б. Г. против решение № 147 от 28.02.2020 г., постановено по гр.д. № 1058 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение № 130 от 11.07.2019 г. по гр.д. № 148/2019 г. на Районен съд-Павликени за отхвърляне на предявения от П. И. Б. и Т. И. А. против Х. Г. Х. и З. В. П. ревандикационен иск по отношение 1/2 ид.ч. на описаните пет земеделски имота. Х. Г. Х. чрез пълномощника си адвокат Н. М. и З. В. П. чрез пълномощника си адвокат С. Д. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират присъждане на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: От фактическа страна въззивният съд е приел, че страните не спорят и по делото е установено, че процесните земеделски земи са били притежавани от Т. К. М., внесени са в ТКЗС и са възстановени на наследниците му с решение № 68 от 24.10.1994 г. на ПК-Павликени. Т. К. М. е починал на 13.06.1973 г. и е наследен от съпругата си П. Т. М., починала на 30.03.1997 г., дъщеря им З. Т. Т. /починала на 20.05.2011 г. и наследена от ответника Х. Г. Х., неин си/ и сина им И. Т. К. /починал на 6.08.2017 г. и наследен от ищците П. И. Б. и Т. И. А., негови дъщери/. С две нотариални сделки от 24.07.2018 г. Х. Г. Х. дарил на ответника З. В. П. 1/50 ид.м. от процесните имоти и му продал 24/50 ид.ч;. С констативен нотариален акт от 7.08.2018 г. ищците П. И. Б. и Т. И. А. са признати за собственици по наследство на 1/2 ид.ч. от процесните имоти. На 18.03.1992 г. З. /З./ Т. Т. е вписала отказ от наследството на Т. К. М.. Съдът е посочил, че спорът по делото е именно във връзка с направения от З. Т. отказ от наследството на Т. М., с оглед на който ищците твърдят, че Х. Х. не е придобил, а съответно и не е прехвърлил на З. П. права от възстановените ниви. Приел е, че приложение следва да намери нормата на чл.91а ЗН, тъй като отказът от наследство е вписан на 18.03.1992 г., а собствеността на имотите е възстановена на 24.10.1994 г., а следователно отказът от наследство няма действие по отношение на имотите, които са възстановени след него и имат статут на „новооткрито наследство“ В. съд е счел за неоснователен довода на ищците, че след като чл.91а ЗН е в сила от 28.07.1992 г. и нормата няма обратно действие, то тя е неприложима за направения преди приемането й на 18.03.1992 г. отказ от наследство. Посочил е, че не се касае до обратно действие на закон, а до приложимост на новосъздадената норма към заварени юридически факти /отказ от наследство след одържавяването/, на които новия закон придава, респ. изключва характерното им правно значение. За неоснователен е приет и довода, че с оглед на приетите към датата на отказа от наследство Конституция от 1991 г. и ЗСПЗЗ, той е направен и по отношение на бъдещото наследство, тъй като тази теза е равнозначна на това да се приеме за действителен отказ от неоткрито наследство с оглед на конститутивното действие на решението на поземлената комисия. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК П. И. Б. и Т. И. А. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставят въпроса: релевантен ли е моментът на отказа от наследство, визиран в чл.91а ЗН. С оглед наведената обосновка – че тълкуването на нормата на чл.91а ЗН и практиката на ВКС следва да бъде допълнена с оглед отчитане дали към момента на отказа от наследство е било възможно частните субекти да притежават имотите, които подлежат на възстановяване /т.е. дали отказващото се лице е наясно с наличната или законово възможна съвкупност от права и задължения, от които се отказва/ и дали е било прието реституционното законодателство, респ. дали е било налице непосредствено правно очакване за възстановяване на одържавените имоти – въпросът следва да бъде уточнен по следния начин: за приложението на нормата на чл.91а ЗН от значение ли е дали към момента на отказа от наследство е бил приет ЗСПЗЗ, дори и правото на собственост все още да не е било възстановено. Отговор на поставеният въпрос е даден в практиката на ВКС по решение № 513 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2009 г., I г. о., ГК, според което отказът от наследство произвежда действие от датата на вписването му в особената книга на съда, а реституираните земеделски земи съставляват новооткрито наследство от датата на възстановяването им и именно от този момент може да се извърши приемане или отказ от наследството на тези имоти. Произнасянето на въззивния съд съответства на тълкуването в практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят направените по повод касационната жалба разноски от Х. Г. Х. в размер на 500.00 лв. /заплатено възнаграждение на адвокат Н. М./ и от З. В. П. в размер на 500.00 лв. /заплатено възнаграждение на адвокат С. Д./. С изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение