Определение № 625 от 18.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2892/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД /като правоприемник на СИБАНК ЕАД/, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 82/24.07.2019 г. по в. т. д. № 162/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 108/21.03.2019 г. по т. д. № 202/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд в частта за отхвърляне на иска на банката по чл.422 ГПК за да бъде прието за установено, че лицата: Е. Д. Н., ЕГН [ЕГН], М. И. Н., ЕГН [ЕГН], Ю. С. А., ЕГН [ЕГН], ПРЕДЕЛАГРО ООД, ЕИК[ЕИК] и ПРЕДЕЛ ЕКСПОРТ ЕООД /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК], солидарно дължат заплащането на главница в размер над 15 117,38 лв. до 75 586,90 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.11.2017 г., наказателна лихва в размер на 2 397,85 лв., както и разноски за заповедното и исковото производство над сумата от 847,67 лв. по договор за банков кредит от 13.03.2014 г. “Европодкрепа 3”, с възможност за финансиране от ЕИБ, и анекс от 01.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 5276/2017 г. на БРС. В жалбата се съдържат доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се моли за неговата отмяна в обжалваната му част. Оспорват се решаващите изводи на съда, че получената от ОББ АД гаранционна сума от “Национален гаранционен фонд” ЕАД погасява дълга по договора за кредит до размера на платената част, че уговорката в противен смисъл между кредитора и длъжника в договора за кредит не произвежда действие и е нищожна, както и че договорът за портфейлна гаранция между банката и фонда представлява договор за поръчителство. Твърди се също, че съдът е извършил неправилно тълкуване на волята на страните по сключените договори и не е обсъдил всички доводи на касатора относно съдържанието на облигационната връзка с фонда, вкл. клаузата на чл.19 ал.2 от договора за услуга, според която банката няма право да погасява задължението на кредитополучателя с получената от фонда сума до определен момент. Искането за достъп до касация се основава на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК. Моли се да бъде допуснато касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Следва ли при разглеждане на претенция по конкретно кредитно правоотношение, попадащо под портфейлна гаранция, предоставена от НАЦИОНАЛЕН ГАРАНЦИОНЕН ФОНД ЕАД въз основа на сключен с банката договор, правата и задълженията на страните задължително да се подвеждат под уредените от закона последици от сключване на договор за поръчителство или съдът трябва да изследва в пълнота уговорените от страните конкретни права и задължения, които са съществено различни от уредените в чл.138 и сл. ЗЗД и да постанови решението си въз основа на зачитане на договора и съобразно чл.9 и чл.20а ЗЗД; 2/ Следва ли при определяне на носителя на едно материално право – вземане съдът да се съобрази с уговореното в договорите от страните отлагателно условие за възникване на правото на първоначалния кредитор да се удовлетвори от представена от трето лице в реален залог парична сума, като до настъпване на това отлагателно условие съдът следва да определя като носител на правото на вземане неудовлетворения все още от предоставената дума първоначален кредитор, а едва след настъпване на отлагателното условие и удовлетворяването на първоначалния кредитор като титуляр на съответното вземане може да бъде определяно третото лице, което се суброгира по реда на чл.74 ЗЗД; 3/ Законосъобразно ли е договарящите страни свободно да посочват конкретни начини за погасяване на кредитно задължение с предоставена като гаранция/реален залог парична сума, вкл. да включат модалитети за момента на възникване на правото на кредитора да се удовлетвори от представена като гаранция/реален залог парична сума. Тезата на касатора е, че договорът за портфейлна гаранция не може автоматично да бъде подведен под нормите на чл.138 и сл. ЗЗД относно поръчителството и предвид липсата на нормативна уредба и константна съдебна практика във връзка с него, то разрешаването на поставените въпроси има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от изложеното твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като от една страна съдът приема, че кредитополучателят не е върнал дължимите към банката суми, както и че тя не е погасила задълженията по кредита с предоставената от НГФ ЕАД сума, а я държи като реално обезпечение, съгласно сключения договор с фонда, а от друга страна – че солидарните длъжници по договора за кредит не дължат връщането на исковата сума. Допълнителното основание за допускане на касационно обжлване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се сочи, но не се обосновава от касатора – в изложението по чл.284 ал.3 ГПК липсват доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС. Против подадената касационна жалба не са постъпили писмени отговори от насрещните страни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите във връзка с чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: На 13.03.2014 г. между СИБАНК ЕАД, от една страна, и от друга страна ПРЕДЕЛ ООД, като кредитополучател и физическите лица, като съдлъжници, е сключен договор за банков кредит “Европодкрепа 3” с възможност за финансиране от ЕИБ, по силата на който на кредитополучателя е предоставен банков кредит в размер на 367 000 лв. Уговорено било, че за ползвания кредит кредитополучателят ще заплаща лихва в определен размер (чл. 4.1); че при неспазване на погасителния план непогасената част от главницата ще се олихвява с годишна наказателна лихва, формирана от договорения лихвен процент плюс 10 пункта; че за управлението и обслужването на кредита банката събира такси и комисиони в размерите по чл. 4.6; че крайният срок за издължаване на кредита е 20.11.2017 г. (чл. 5.1); че кредитът ще се издължава на равни вноски в размер на по 18 350 лв. с падежи, посочени в чл. 5.2; че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неизпълнение. Наред с другите обезпечения в чл. 6.5 било предвидено, че за обезпечаване на вземанията на банката служи портфейлна гаранция, издадена по силата на споразумение от 17.03.2011 г., сключено между НГФ ЕАД и СИБАНК ЕАД. Става ясно от текста на чл. 9 от договора за кредит, че между банката и НГФ е бил сключен отделен договор за услуга от 14.01.2013 г., по силата на който НГФ обезпечава кредита частично в размер на 80 % от неиздължената редовна и просрочена главница към момента на подаване на искане към НГФ за плащане на гаранцията. Съгласно чл. 9.8, в случай че НГФ извърши плащане на банката за удовлетворяване на вземането й към кредитополучателя, дългът на кредитополучателя не се счита за намален с размера на платеното от НГФ. Кредитополучателят остава задължен за целия непогасен от него дълг, който банката събира принудително. Съдът освен горното е обсъдил сключените анекси, заключението по назначената ССЕ, както и доказателствата относно обавявянето на кредита за предсрочно изискуем. Установил е, че на 23.08.2017 г. /т.е. след датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ по искане на банката е извършено плащане от страна на фонда на сумата 60 469,52 лв., на основание договора за услуга. От правна страна въззивният съд е приел, че въпреки липсата на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита към април-май 2017 г., задълженията са станали изискуеми на 20.11.2017 г., поради настъпване на крайният срок на договора за банков кредит. Това е станало преди датата на формиране на СПН и на осн. чл.235 ал.3 ГПК този факт следва да се съобрази. Следва да бъде съобразено също и полученото от кредитора плащане от страна на НГФ ЕАД. По същество договорът за портфейлна гаранция е договор за поръчителство, тъй като гарантът поема задължение към кредитора да отговаря за неизпълнението на неговия длъжник. Ако гарантът удовлетвори кредитора изцяло или отчасти, той се суброгира в правата му на осн. чл. 74 ЗЗД. С извършеното от НГФ на 23.08.2017 г. плащане на сумата 60 469,52 лв., която се равнява на 80 % от неплатената главница в размер на 75 586,90 лв., задължението на длъжниците по договора за кредит е частично погасено (чл. 73 ЗЗД) и те остава да дължат главница в размер на 15 117,38 лв. Уговорките между банката и НГФ за това, че при плащане от страна на фонда дългът не се счита за намален, както и че кредитополучателят остава задължен за целия непогасен от него дълг не произвеждат действие и са нищожни, тъй като противоречат на повелителни правни норми - чл. 73 и чл. 74 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по следните съображения: Въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във връзка с аргументите на касатора в тази връзка е необходимо да се посочи, че в атакуваното решение изобщо не са направени изводи, че банката не е погасила задълженията на длъжниците по договора за кредит, заради това, че платената от фонда сума е задържана от нея като гаранция – реален залог, поради което и не е налице твърдяното противоречие в изложените от въззивния съд мотиви. Изрично формулираните в изложението по чл.284 ал.3 ГПК въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК за правен въпрос. Същите са неясно поставени и изцяло казуистични, поради което са относими към правилността на съдебното решение, с оглед залегналите в тях конкретни факти и съображения, считани от касатора за доказани и основателни. Съгласно указанията, дадени в т.1 на ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Дори да се приеме, че въпросите могат да бъдат преформулирани и уточнени от страна на касационния съдебен състав, съобразно правомощията му, по въпроси № 2 и № 3 въобще липсва произнасяне от страна на въззивния съд, поради което те не са обусловили решаващата му воля и не могат да се приемат като значими за изхода от спора по конкретното дело. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, съответстващ на законовите критерии за достъп до касация по чл.280 ал.1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, без да е нужно извършване на преценка за допълнителните селективни предпоставки, на които касаторът се позовава. Същевременно следва да се отбележи, че споразумението от 2011 г. и договорът за услуга между банката и фонда не са били представени и приети като доказателства по делото, поради което е невъзможно същите да бъдат преценявани с цел изясняване естеството на правоотношението между страните, в какъвто смисъл е поставеният от касатора въпрос № 1. Освен това като е приел, че договорът за портфейлна гаранция притежава характеристики на договор за поръчителство, съдът е постановил решението си в съответствие с практика на ВКС по чл.290 ГПК - решение № 135 от 21.09.2017 г. по т.д.№ 565/2016 г. на I т.о., според която по отношение на посочения договор и отговорността на гаранта следва да се имат предвид както разпоредбите на чл.138 и сл. ЗЗД, така и конкретните договорни клаузи. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение