Определение № 3098 от 05.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 931/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Ю. М. А. и Ю. М. А., чрез адвокат И. И., обжалват решение № 45 от 14.02.2025 г. по в.т.д. № 546/2024 г. на Апелативен съд - Варна, I състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 158 от 01.08.2024 г. по гр.д. № 352/2023 г. на Окръжен съд – Разград, са отхвърлени предявените от настоящите жалбоподатели против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за суми от по 120 000 лв., представляващи застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени вреди от всеки от двамата пострадали от смъртта на брат им А. М. А., починал на 24.12.2018 г., вследствие на ПТП, настъпило на 18.12.2018 г. и причинено от водач на товарна автокомпозиция, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.06.2023 г. до окончателното плащане. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочат и следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Как следва да се преценява изключителността в отношенията между братя, сестра и пострадалия, починал при ПТП, с оглед установяване материалноправна легитимация на разширения кръг родственици в хипотеза на пряк иск по чл.432 КЗ? – противоречие с решение № 250 от 23.04.2024 г. по гр.д. № 1531/2023 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 50012 от 24.07.2023 г. по т.д. № 2383/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50166 от 15.08.2023 г. по т.д. № 1389/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50042 от 13.07.2023 г. по т.д. № 1010/2022 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50123 от 17.01.2023 г. по т.д. № 1220/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50064 от 04.07.2023 г. по т.д. № 990/2022 г. на ВКС, I т.о.; решение № 49 от 11.04.2024 г. по т.д. № 2536/2022 г. на ВКС, II т.о. „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], чрез адвокат Т. П., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Не е постъпил в срок писмен отговор от Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] – трето лице помагач по делото. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не е било спорно и от представените писмени доказателства се установило, че било налице застрахователно правоотношение между ответното застрахователно дружество „Застрахователна компания Лев Инс“ АД и собственика на седловия влекач, учредено при сключване на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със застрахователна полица със срок на застрахователно покритие по време на инцидента. Нямало спор и че това превозно средство е било управлявано от водача С. Ф. Х., който бил осъден с влязла в сила присъда по НОХД № 308/2020 г. по описа на Окръжен съд - Разград, за престъпно причиняване на смърт на А. М. А. и други лица (престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. "б" и б. „в" вр. с чл. 342, ал. 1 от НК) в резултат на загубен контрол поради неправомерно управление на МПС с несъобразена скорост, довел до сблъсък с л.а. Мазда, рег. [рег.номер на МПС]. Въззивният съд е приел за установено, с оглед представеното удостоверение за наследници, че починалият е бил в родствени връзки с ищците в производството Ю. и Ю. - брат и сестра на пострадалия, като наред с тях в същата степен на родство са били и по-голям брат О., и три сестри от друг брак на майката, а от по-близките по степен възходящи, бащата е починал преди детето си, но майката З. е преживяла смъртта на сина си. Въззивният състав е приел, че пред въззивната инстанция били спорни само обстоятелствата, които определяли причиняването на смъртта като резултат не само от действия на автомобилиста, но и на починалия пътник на задната седалка на лекия автомобил и конкретното съдържание на съществувалата приживе емоционална връзка между родствениците и действителния интензитет, обем и продължителност на страданията, които внезапното прекъсване на тази връзка причинявала на ищците. Въззивният съд, с оглед приетата комплексна съдебно-техническа и медицинска експертиза, е приел, че пострадалият пътник, починалият, е пътувал на задна лява седалка, където е бил инсталиран и триточков диагонално-поясен колан. Макар вещите лица да сочели, че нито от техническите данни, нито от следите по тялото на починалия можело да се направи категоричен извод дали обезопасителният колан е бил поставен, от обстоятелството, че липсвали увреждания, типични за протривания на „коланна травма“, както и от част от механичните увреждания, проявени като кръвонасядания, охлузвания, драскотини, може да се направи извод, че тези увреждания не биха били нанесени при поставен колан, а инерционната черепно-мозъчна травма (довела до тежкото дифузно мозъчно увреждане като водеща причина за леталния изход) е можело да се прояви в по-малка степен. Вещите лица са определили и посоката на действие на инерционни сили при два последователни челни удара в завиващата композиция с много висока кинетична енергия (първо между автомобила и задна странична дясна част на влекача, последван от отблъскване назад и втори също челен за автомобила удар в защитна мантинела на ремаркето). С оглед уврежданията и действията на посочените инерционни сили, е направен извод, че тялото на пасажера се е насочило напред и нагоре, като употребата на колана би предотвратила преместване напред към седалката, но в по-малка степен можела да предпази главата от удар в тавана. Въззивният съд е преценил, че с така събраните доказателства не бил убедително доказан принос на самия пострадал в причиняването на най-тежкото увреждане, причинило неговата смърт. При липсата на увреждания, съответни на контакт на диагонално разположен колан с тялото, както и каквито и да били технически следи от блокиран при удара задържащ механизъм на изтеглен и закопчан колан, достатъчно убедително индикирали неизпълнено задължение на пътника да се обезопаси при пътуване (чл. 137а от ЗДвП). Прието е, че липсва установявано при условията на пълно и главно доказване, че инерционното увреждане на мозъка не би настъпило, в случай че лицето е било с поставен предпазен колан. Направен е извод, че травмата не била обусловена от понесен външен удар (външните увреждания на главата се свеждали до драскотини под челна линия на окосмяване и кръвонасядане в област на брадичката и ухото), а от високоенергийната двукратна и разнопосочна инерция, пренесена в рязко свободно движение на вътрешния орган. Затова нямало и сигурност, че потенциалното намаляване на разстоянието на придвижване на главата напред и нагоре (при задържане на тялото към седалката от колана) нямало да доведе също до толкова интензивно сътресение, което да провокира дифузното увреждане на мозъка, в същата несъвместима с живота степен. При липса на конкретно доказан сигурен принос именно на посоченото от застрахователя противоправно поведение в общата причинно-следствена верига, който да може да се обособи като ясен резултат на поетия неправомерно риск, възражението за съпричиняване оставало неоснователно. Така е прието, че не е доказано възражението, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въведено от застрахователя. За установяване на изградената приживе емоционална привързаност между починалия брат (на 26 г.) и по-големите негови брат (на 29 г.) и сестра (на 27 г.), е прието, че с оглед свидетелските показания, съдът е приел, че О. А. е брат на ищците, И. М. и А. М. са негови и на ищците лели - сестри на майка им, М. М. е съпруг на ищцата Ю., така и служебно известните и установени чрез справка в ЕПЕП обстоятелства по предявени претенции от всички лица от най-тесен и по-широк кръг родственици, които са обосновавали изключителна степен на привързаност именно с починалия А.: рождената майка З. (гражданско дело № 20233300100113 по описа за 2023 г., обжалвано понастоящем след потвърдено от въззивен съд присъждане на 50 000 лв. по в.т.д. № 289/24); най-големият брат О. (на 30 г.), роден от първия брак на същата майка и същия баща като ищците (гражданско дело № 20233300100118 по описа за 2023 г., без данни за постъпили жалби след присъждане на 100 000 лв.); както и от родени от същата майка, но от следващ брак по-малки сестри Гюлсевен, (гражданско дело №20233300100354 по описа за 2023 г., без данни за подадена жалба след потвърдено отхвърляне на иска по в.т.д. № 526/24); С. и С. (гражданско дело №20233300100355 по описа за 2023 г., без данни за обжалване на отхвърлен иск). Всички свидетели описвали по идентичен начин развитието на семейните отношения в ранните детски години на починалия младеж: до 2005 г. (когато А. е бил 13 г.) всички грижи за четирите деца на майката З., която не е живяла с тях, са били полагани от бабата по майчина линия, а след смъртта ѝ е било учредено настойничество, поето от най-големия и вече пълнолетен брат О., тъй като родният им баща отказал. Прието е, че в свидетелските показания има противоречие относно местожителството на най-малкия брат, като съдът е преценил, че това се дължи на разлика във възприятия за променящите се обстоятелства, съпътстващи израстването му до пълнолетие и последните години от живота му. Според двете лели и брата О., до смъртта на баба им всички деца са живели заедно в [населено място], но поради паричните затруднения и влошеното здраве на бабата, децата били изпратени в интернат в съседни села, където изкарали до седми и осми клас, (т.е. докато навършат 14-15г.). След смъртта ѝ по-големите братя започнали да работят, за да се препитават, а сестрата се оженила на 16 г. и заживяла със съпруга си в друго село. Междувременно тримата братя останали заедно, а по-късно (вероятно при навършване на пълнолетие и на А.) се разделили. Прието е, че А. за известно време около година работел при леля си в [населено място], после в различни животновъдни стопанства до установяването му в [населено място], където си намерил приятелка, подготвял си жилище и планирал сватба. След анализ на свидетелските показания относно тяхната достоверност, въззивният съд е направил извод, че между братята и сестрата са съществували изключително близки отношения. Установено е, че ищците са преживели мъка, изразена в плач и съжаление, самота, депресия, понесена от Ю., за която пиела лекарства, предписани от личния лекар, била дълго време непрекъснатао тъжна и се разплаквала при споменаване на името на брат й. Въззивният съд е намерил за установени фактите досежно противоправното поведение на застрахования водач, причинило непосредствено и пряко смърт на родственика на ищците. Освен вредоносното поведение на застрахования водач е прието, че в тежест на увредените лица било установяването и на вредите като елемент на деликта, покрит като застрахователен риск. За разлика от пряко пострадалите при ПТП лица, правото на справедливо обезщетяване и на косвено засегнати от причинена смърт на родственик увредени лица, изисквало и допълнително окачествяване на конкретните неимуществени вреди като изключителни по своята тежест. Въззивният състав е посочил, че съобразно указанията по приложението на закона, дадени с тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало такава постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, че внезапното ѝ травматично прекъсване да поражда продължителни болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките опечалени. В случая е направен извод ,че са установени традиционни за българското общество трайни семейни отношения в най-близкия родствен и семеен кръг, където връзките между братя и сестри се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. В разглеждания спор, въззивният съд е направил извод, че с оглед установените отношения между ищците и пострадалият, не се били установили нито особени житейски обстоятелства, нито ясно очертани по интензитет и степен негативни емоционални преживявания. Липсата на грижа от биологичните родители в детска и ранна юношеска възраст категорично е била заместена, но не от ищците (които са се възприемали също както най-малкия брат като изоставени от майка си деца), а от бабата по майчина линия и както всички свидетели подчертават, докато тя е била жива и четирите деца са живеели като едно семейство под нейна грижа (независимо, че са се обучавали в интернат). Затова и емоционална връзка, с интензитет, който да замести общуване с възходящ, е можело да се създаде именно с това лице и тя да определи занапред и житейския модел на общуването на подрастващите. Съответно, до навършването на 13г. на починалия А. (респективно 14 г. на ищцата Ю. и 17 г. на ищеца Ю.) водещата роля на бабата изключвала категорично възможността някое от тези лица да наложи своя „родителски“ авторитет и да се очертае като фигура - заместник на майката или бащата, за да изгради в общуването с най-малкия брат по-интензивна емоционална връзка отколкото тези, изградени с другите си братя и сестри. Напротив, едва след смъртта на бабата, отношенията в семейството са изисквали промяна на ролите на децата и тя е била до голяма степен наложена по административен ред на навършилия вече пълнолетие най-голям брат, по повод отказ на изначално незаинтересован биологичен баща. Явно било, че новопридобитият авторитет не е можел да промени вече утвърдения модел на общуване с по-големите деца, които вече са се чувствали самостоятелни - почти пълнолетния Ю. вече е търсил работа в чужбина, а сестрата е насочила житейската си себеизява не към брат си, а към създаване на собствено семейство. Затова и въззивният съд е преценил, че спрямо останалите членове от семейството, отношенията на ищците са останали със заварената интензивност и характеристики, типични именно за общуване между братя и сестри, така както ги характеризирали и всички свидетели. Съответно, само спрямо най-големия брат, който формално е поел отговорност идентична с родителска грижа, отношенията е можело да се променят в изминалите още 13 години, в които младежът е продължил израстването си, без това да се отразява на връзката с вече отсъстващите от ежедневието му други брат и сестра. Затова въззивният съд не можел да приеме довода на въззивниците ищци за еднакво третиране на претенциите на всички членове на това семейство. При уважаването на иска на най-големия брат са били отчетени именно различията в обстоятелствата, настъпили след смъртта на бабата, и затова само по себе си окачествяването на връзката на този брат с починалия като изключителна и особено интензивна не означавало, че такива са и връзките между всички братя и сестри в това семейство. Обобщен е извод, че с оглед анализираните доказателства, между ищците и брат им нямало особена причина за създаване на някаква по-изключителна по интензитет привързаност, която да надхвърля обичайната братска обич и подкрепа. Установено е, че към момента на инцидента всеки от тях е бил самостоятелен, и макар да са контактували често или дори ежедневно, но дистанционно, без да споделяли един и същ дом, не била очертана водеща роля на който и да е от тях, респективно ясно изразено предпочитание в общуването, което да можело да характеризира връзката с починалия като изключителна по интензитет и значимост за личността на страдащия. Напротив, докато сестрата вече е била изградила стабилно свое семейство, грижела се е за свои деца, а по-големият брат е търсил своя собствена професионална реализация, планове за самостоятелно семейство, в различно населено място е имал и самия починал и това изцяло кореспондирало на общуване, в типичен - по-широк - роднински, а не прекия - по-тесен семеен кръг. Затова въззивният съд не намирал за установени специалните предпоставки за пораждане по изключение на право на компенсация на ищците за обичайни по степен страдания поради загубена традиционна привързаност с починалия им брат. Отделно събраните доказателства не индикирали и някаква по-изразена като тежест и интензивност негативна промяна в психо-физическото състояние на ищците. Претенциите за застрахователни обезщетения в такива обичайни случаи на траурна скръб на родственици не били основателни. Поради разминаването на този краен извод с постановеното първоинстанционно решение, въззивният състав е заключил, че предявените от ищците искове следвало да бъдат отхвърлени изцяло, без да е необходимо да се обсъждат доводите за определяне на справедлив размер на каквито и да е било обезщетения. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. По отношение поддържаното наличие на основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че отсъства. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. В случая не може да се приеме, че са налице особено тежки пороци, така както са предвидени в закона. Изводите на въззивния съд, основани на доказателствата и тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, съгласно посоченото Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, налагат проверка, съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, която не може да бъде извършена в производството по селектиране на касационни жалби. Липсва основание позоваване на неприобщени към делото доказателства и съответно очевидна необоснованост на съдебното решение. Констатациите на съда, по отношение на посочените в мотивите дела за присъждане на обезщетение на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за вреди от същото пътно-транспортно произшествие, не представляват доказателства. По отношение на твърдението за липса на мотиви в обжалвания акт, настоящият състав не може да приеме, че соченият порок се установява в случая. Напротив, изложен е анализ на доказателствата, установени са фактите и е посочено правното им значение. Касаторът е посочил, че решението на въззивния съд по формулирания правен въпрос: „Как следва да се преценява изключителността в отношенията между братя, сестрата и пострадалия, починал при ПТП, с оглед установяване материалноправната активна легитимация на разширения кръг родственици в хипотеза на пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ?“ е разрешен в отклонение от практиката на СЕС и трайната практика на ВКС, решение № 250 от 23.04.2024 г. по гр.д. 1531/23 г, ВКС, III ГО, с което твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК Касаторът е поставил материалноправен въпрос, който, съобразно правомощията на касационната инстанция, така както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде уточнен, както следва: относно материалноправната легитимация на лицата, извън кръга на лицата, определени с ППВС 4/61 г. и ППВС 5/69 г., както и какви са конкретните предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този правен въпрос е включен в предмета на делото, при разгледаните обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл.52 от ЗЗД, и разрешен от въззивния съд. Разрешението не е в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение № 1 от 23.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021 г. по т.д. № 291/2020 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021 г. по т.д. № 370/2020 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 372/14.01.2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. и решение № 60133/11.10.2021 г. по т.д. № 1902/2020 г. на ВКС, II т.о., за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка може да се посочи израстването на братята и сестрите сами като деца поради продължителното отсъствие на родителите за работа в чужбина; съвместното съжителство между братя и сестри, които нямат отделни семейства; полагането на грижи за непълнолетни брат или сестра, когато по причина заболяване, смърт или дезинтересиране такива грижи не могат да бъдат предоставени от родители, съпруг или деца. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 23.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, израз, на която са посочените съдебни решения. За да отхвърли предявените искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 52 от ЗЗД, решаващият съдебен състав не е отрекъл близостта в отношенията между ищците и починалия и проявлението на скръб, вследствие загубата на брат им. Отхвърлянето на исковете е обусловено от извода, че съществувалите между Ю. М. А., от една страна, и брат му А. М. А., от друга страна, и съответно Ю. М. А. и брат ѝ, житейски връзки и интензитетът на понесените морални болки и страдания не удовлетворяват изведеното в Тълкувателното решение изискване за наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпени от неговата смърт продължителни болки и страдания. Преценката на събраните по делото доказателства е мотивирала въззивния съд да приеме, че отношенията между всеки от ищците и починалия, са били обичайни и нормални отношения между братя и сестра, както и че ищците са понесли морални болки и страдания по повод смъртта на брат им, които са нормално присъщи за близки. Въззивният съд е взел предвид обичайните отношения в българското общество между братя и сестри, израсли в един дом и поддържащи нормални отношения, съпоставил ги е с възприетите от него факти, за да обуслови извод, че няма данни за изключителност на отношенията. С посочения правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпреки това, не са налице сочените допълнителни основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочената от касатора практика на ВКС е по разрешаване на конкретен правен спор, при различна фактическа обстановка. Съгласно посоченото тълкувателно решение, легитимирани да получат обезщетение от смъртта на лице, с което са били в родствена връзка са лицата, за които е изрично прието наличието на това право, на основание чл. 52 от ЗЗД, така както е посочено в ППВС 4/61 и ППВС 5/69 и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказването на посочените обстоятелства, които дават основание да се заключи, че е налице изключителност на трайната и дълбока емоционална връзка. От значение са конкретните факти, установяващи дълбока привързаност между загиналия и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди, не самият факт на родство. Преценката е конкретна, като от значение са отношенията преди настъпване на произшествието. В константната практика на ВКС е прието, че съдът прави преценка с оглед конкретните доказателства по делото. Така и в настоящия случай въззивният съд е направил конкретна преценка на доказателствата по делото, разгледал е установените отношения и е обусловил извод, че не е налице основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, преценката е конкретна и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. По отношение соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че същото не е конкретизирано, липсват конкретни решения, поради което не може да се прецени наличие на соченото допълнително основание. Поради това поставеният правен въпрос, не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е посочил само формално основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 2 от ГПК и липсват мотиви в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК. Не е налице и соченото допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на задължителна и трайна практика на ВКС изключва наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. По отношение на искането за разноски, настоящият съдебен състав намира, че искането е неоснователно, тъй като ответникът е представляван от адвокат и липсват доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България