Определение № 1713 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4933/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Т. срещу въззивно решение № 262453 от 22.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 7881/2019 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 55699 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 19880/2017 г. на Софийския районен съд в частта, с която по предявения от А. Б. Г., Г. Б. А., Б. А. Н., Е. Г. Н., С. Г. Н., К. С. А., А. Р. А. и С. Р. А. против касатора иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС е признато за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на подробно описана в решението част от недвижим имот, с площ от 1443 кв. м, представляващ нива в землището на [населено място], м. „К.”, цялата с площ от 4300 кв. м, представляваща част от имот с № * по КВС, идентичен с ПИ с идентификатор *** по КККР, с площ от 3720 кв. м, с начин на трайно ползване – нива. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не са налице твърдените от жалбоподателя процесуални нарушения при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, който в определението си по чл. 140 ГПК е възпроизвел искането на ищците за признаване правото им на собственост върху имота на основание чл. 79, ал. 1 ЗС – непрекъснато владение в периода от 1999 г. до сега, като правилно и в съответствие с правната квалификация на иска е разпределена и доказателствената тежест между страните. От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и допълнителната такава е установено, че имотът с площ от 4300 кв. м, описан в диспозитива на решението от 17.06.1999 г. по к. адм. д. № 16/1999г. на СГС, ІІІв с-в, е идентичен с имот пл. № * в кад. лист № Б-8-7-А по неодобрен кадастрален план на [населено място] от 1980 г. с площ от 4300 кв. м, а част от същия имот, с площ от 1443 кв. м се припокрива с част от имот с № * по КВС (по цифри и букви 1-2-3-3а-7-8-9-10-11-12-1 от скицата на вещото лице към заключението на л. 127 от първоинстанционното дело), който е идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по КККР. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че ищците стопанисват необезпокоявано имота от 1999 г. и до сега, като последните 10 години са садили люцерна, а преди това същият е бил зеленчукова градина. Едва през 2017 г. ответникът за първи път е предприел действия, смущаващи владението им. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката Ц. Ц., която има имот в същата местност и знае точно къде се намира процесният имот, както и на свидетеля К. Д., по съображения, че същите са логични, безпротиворечиви и се подкрепят от заключението на вещото лице. Съдът не е дал вяра на свидетелите на ответника – В. П. и П. С., като е посочил, че техните показания са твърде общи, не установяват нито точното местонахождение, нито границите и площта на имота, като и двамата свидетели са заявили, че са посещавали спорадично имота във връзка с извършването на селскостопанска работи и то преди 20-25 години. При така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че в полза на ищците е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, които са придобили процесния имот по давност, осъществявайки явно, непрекъснато и необезпокоявано владение върху него за периода от 1999 г. до 2017 г., респ. че предявеният установителен иск за собственост е основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост; 2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение; 3. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост и/или предубеденост на свидетеля и волята му да каже истината в хипотезата на чл. 172 ГПК; 4. В хода на преценката на снети свидетелски показания, длъжен ли е съдът да обсъди наличието на вътрешни противоречия в тях, както и наличието на противоречия в тях с другите събрани по делото доказателства и доказателствени средства; 5. В какъв обем следва да са извършените от въззивния съд процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно и справедливо съдебно решение и 6. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето по спорния предмет по делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи, възражения и доказателства, както и да изложи мотиви по тях. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците по жалбата са представили писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение, тъй като във връзка с него оплаквания във въззивната жалба не са правени, поради което този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че отговорът на въпроса е даден с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В случая касаторът сочи, че с решение от 07.12.1998 г. му е възстановено правото на собственост върху имота с план за земеразделяне, а на 02.11.2011 г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост въз основа на решението. Според установената съдебна практика от възстановяването на собствеността е могла да тече придобивна давност в полза на ищците, а снабдяването с констативния нотариален акт не води до прекъсване на давността съгласно чл. 116 ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС. Останалите няколко свързани въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. С оглед противоречивите показания на двете групи свидетели, съдът в съответствие с установената практика е посочил и защо дава вяра на едните, а не кредитира показанията на другите свидетели. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само око това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Неоснователно касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с т. 1 и т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящи се до правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК и служебното събиране на доказателства от нея, както и с т. 12 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС /с т. 3 на ТР № 2/2004 г. и на ОСГК на ВКС същата е обявена за загубила сила поради законодателни изменения и диференцирането на необосноваността като отделно касационно основание/, тъй като такова не е налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а изложените от касатора доводи, че с оглед цената на иска делото е подсъдно като първа инстанция на Софийския градски съд не кореспондират на данните по делото, нито неучастието на определения със заповед от 03.02.2020 г. на административния ръководител на СГС младши съдия като член на ІІд състав при разглеждането на делото в съдебно заседание на 23.06.2021 г. и на 10.12.2021 г. води до недопустимост или нищожност на постановеното решение. В допълнение следва да се отбележи, че това се дължи на възприетия в СГС принцип на ротацията при разпределението на младшите съдии в отделенията, респ. между съставите в самите отделения, което обстоятелство е служебно известно на настоящия състав. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя доводи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяване на решението е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,