Определение № 4163 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3292/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 18 054/12.07.2024 година, подадена по пощата на 11.06.2024 година, от Б. П. В., срещу част от решение № 538/16.05.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 265/2024 година. С касационната жалба въззивното решение на състава на Окръжен съд Варна се оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 3605/09.11.2023 година на Районен съд Варна, 49-ти състав, постановено по гр. д. № 16 860/2022 година, в частта му, с която Б. П. В. е осъден на основание чл. 240, ал. 1, във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на П. Р. П. сумата от 9355.20 лева, представляваща дължима главница по сключен между тях неформален договор за заем от 19.09.2019 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 22.12.2022 година до окончателното плащане, както и сумата от 2011.37 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 09.11.2020 година до датата на предявяване на иска 22.12.2022 година. В подадената от Б. П. В. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Б. П. В. от П. Р. П. искове, с правно основание чл. 240, ал. 1, във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД да бъдат отхвърлени в тази им част. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба П. Р. П. е подал отговор с вх. № 20 938/19.08.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 538/16.05.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 265/2024 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Б. П. В. е бил уведомен за обжалваното решение на 11.06.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 18 054/12.07.2024 година, като е подадена по пощата на 11.06.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че между страните в производството нямало спор, а и от представените писмени доказателства справки за банкови сметки и движения по тях издадени от „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] се установявало, че по банкова сметка с IBAN [банкова сметка] с титуляр Б. П. В. на 19.09.2019 година била постъпила сума в размер на 8770.50 лева с наредител П. Р. П. от банкова сметка с IBAN [банкова сметка]; На 26.09.2019 година била постъпила сума в размер на 584.70 лева от същия наредител и същата банкова сметка, а на 08.11.2019 година– сума в размер на 827.88 лева с наредител ST STANZTECHNIK GMBH от сметка с IBAN [банкова сметка] и основание „Lohn/Gehalt”. На 24.09.2019 година от сметката на Б. П. В. бил извършен банков превод на сума в размер на 9000.00 лева с посочено основание покупка на “И. Д.”. По делото било представено досъдебно производство № 23-Рп/2022 година, прокурорско дело № 62/2022 година на Военно окръжна прокуратура [населено място], образувано по повод подадена жалба от П. Р. П. с вх. № 19218/09.12.2021 година. В дадените по посоченото досъдебно производство на 27.04.2022 година обяснения от Б. П. В. същият бил посочил, че през м.09.2019 година. решил заедно с бившата си приятелка М. К. да закупи камион марка „И.“ за сумата от 19 000.00 лева, за да внасял с него автомобили от Г., които да продавал в България. За целта няколко дни преди закупуването на камиона получил по банковата си сметка в „Райфайзенбанк“ от П. Р. П. сумата от 9000.00 лева. Уговорката била след като започнат да внасят колите, от печалбата от продадените коли П. да си приспада суми и така да възстанови преведената сума. Досъдебното производство било прекратено с постановление на 29.11.2022 година. В хода на първоинстанционното производство били събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите М. Й. К., Д. Д. Д. и К. Н. К.. От показанията на свидетелката К. се установявало, че до края на октомври 2019 година, в продължение на 16 години били живели на съпружески начала с В. и заедно били приятели П. Р. П., който от 2016 година живеел и работел в Г.. През 2019 година Б. П. В. бил заявил желанието си да закупи камион марка „И.“, набелязал такъв, който се продавал в [населено място], но не му били достигали пари, за да заплати цената. Договорената цена с продавача била 14 000.00 лева, а В. разполагал с 5000.00 лева от продажба на овце и агнета, които отглеждал. По тази причина през септември 2019 година чрез интернет приложението „Месинджър“ по видео разговор се били свързали с П. Р. П. и В. му поискал на заем 10 000.00 лева, които не му достигали, за да купел камиончето. П. се съгласил, тъй като били приятели с В. и си имали доверие, като уговорката била сумата от 10 000.00 лева да му бъдела върната след една година. П. Р. П. бил превел първите около 9000.00 лева веднага след разговора по сметка на Б. П. В. в „Райфайзенбанк“, след което на 24.09.2019 година Б. и свидетелката пътували до [населено място] и купили камиона. След няколко дни, на 26.09.2019 година П. бил превел на В. още 300.00 € като част от договорената сума на заема от 10 000.99 лева. Имало и трети превод към В., който бил около 800.00 лева, които били преведени от работодателя на П. в Г. като дължима част от заплатата му. В началото на октомври 2019 година П. Р. П. решил да се прибере от Г. и за целта Б. П. В. и свидетелката пътували за Г. с друг бус, с който били прибрали багажа на П. Р. П. и на съпругата му. Разходите за гориво до Г. били около 350.00 €и били осигурени от майката на свидетелката, а след прибирането на П. от Г., лично той ги възстановил на майката на свидетелката. Свидетелката заявявала, че до момента, в който са били заедно с В. (октомври 2019година) той не бил давал пати на заем на П., тъй като не бил имал финансова нужда. Към датата на даване на показанията били в прекрасни отношения с Б. П. В.. Свидетелят Д. Д. посочвал, че бил приятел на Б. П. В., покрай който познавал и П. Р. П.. Посочвал, че знае, че през 2018 година родителите на В. продали около 70 животни–овце и агнета, от които получили около 10 000.00 лева. Излага, че от Б. П. В. разбрал, че през септември 2018 година П. го помолил да му даде 9000.00 лева, за да можел да се устрои в Г., където заминал да работи. Свидетелят присъствал на среща, на която Б. П. В. дал на П. Р. П. 9000.00 лева, като не били подписвани документи. Между В. и П. се бил провел разговор вторият да не връща парите, а да намери камионче от Г., което да закупели. По-късно обаче В. открил в [населено място] камион, който пожелал да купи. Пътували заедно с М. и го закупили за 15 000.00-16 000.00 лева. Парите имал от продажбата на агнетата и спестени пари, а останалите му ги била дала майка му. Свидетелят посочвал, че Б. П. В. имал личен заем от банка и бил съдлъжник по друг заедно с М.. От показанията на свидетеля К. се установявало, че познавал В. и П. и знаел, че през 2018 година семейството на първия продало отглежданите от тях животни. От получените пари Б. П. В. бил дал 4500.00 € на П., за да му купи камион от Г.. П. Р. П. се бил забавил много с намирането на камион и В. закупил такъв от България, като пътувал заедно с М., за да го вземе от друг град. В. си поискал парите от П. и той му ги бил върнал. Свидетелят бил видял СМС, в който П. бил посочил сумата от 4500.00 € и други техни обяснения. Свидетелят посочвал, че Б. П. В. имал заеми от банка. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намирал, че изложената в исковата молба фактическа обстановка и формулираният въз основа на нея петитум обуславяли извод за предявени от П. Р. П. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на Б. П. В. да заплати на първия дължима сума от 10 183.08 лева предоставена по неформален договор за паричен заем чрез извършени по банкова сметка на В. три броя банкови превода, както следвало: на 19.09.2019 година–сума в размер на 8770.50 лева, на 26.09.2019 година-сума в размер на 584.70 лева и на 08.11.2019 година сума в размер на 827.88 лева, заедно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба в съда-22.12.2022 година. до окончателното заплащане на задължението, както и сума в размер на 2189.45 лева, представляваща лихва за забава начислена върху сумата на заема за периода от 09.11.2020 година. до 22.12.2022 година. Между страните не бил налице спор по въпроса за получаването от В. по банковата му сметка в „Райфайзенбанк България“ АД [населено място] на процесните суми в общ размер на 10 183.08 лева чрез трите превода на посочените дати, а и този факт се установявал от представените по делото разпечатки от движението по банковата му сметка с IBAN [банкова сметка]. Спорът бил по въпроса за основанието на извършеното плащане от П. Р. П. в полза на Б. П. В.. В този смисъл, всяка от двете страни развивала самостоятелна версия за основанието, на което била предала, респективно получила сумата. Твърденията на П. Р. П. били, че чрез трите превода бил предал на В. процесната сума от 10 183.08 лева в изпълнение на сключения между тях през септември 2019 година неформален договор за паричен заем, като първите два банкови превода на суми (от 19.09.2019 година и от 26.09.2019 година) бил направил от личната си банкова сметка в Г. с IBAN [банкова сметка], а преводът от 08.11.2019 година бил постъпил от банкова сметка с IBAN [банкова сметка] и наредител ST STANZTECHNIK GMBH. Сключването на договора се било случило чрез проведен видео разговор по мобилно приложение „Месинджър“, в който В. му поискал сумата от 10 000.00 лева, за да закупел избран от него товарен автомобил в България. След постигнато съгласие от страна на Б. П. В. да предаде поисканата в заем сума, страните договорили връщането й да станело след една година. В. посочвал в писмения си отговор, че сумата по превода от 19.09.2019 година в размер на 8770.50 лева бил получил в изпълнение на задължение на П. за връщане на предоставен му от В. паричен заем в размер на 9000.00 лева сключен през септември 2018 година. Основанието за получаване на сумата от 584.70 лева на 26.09.2019 година пък била постигната договорка с П. той да му заплатял авансово разходите, които В. щял да стори за гориво във връзка с пътуване до Г с товарен бус за прибиране към България на покъщнина на П.. По отношение на сумата от 827.88 лева получена по банковата му сметка с превод от 08.11.2019 година посочвал, че представлява последното дължимо на П. трудово възнаграждение от полагания труд в Г., която сума била преведена по сметка на В., предвид на това, че П. не бил разполагал с такава открита в България. Това обстоятелство (липсата на открита банкова сметка в Република България към ноември 2019 година. не се оспорвало от П. и се признавало по реда на чл. 176 от ГПК в проведеното съдебно заседание на 10.10.2023 година Установения факт на получаване на процесната сума от общо 10 183.08 лева от Б. П. В. чрез трите банкови превода не освобождавало П. Р. П. от задължението да докажел основанието на своя иск, а именно, че същата му била предадена именно в изпълнение на сключен договор за паричен заем. Доколкото Б. П. В. оспорвал основанието, тежестта да установи заемното правоотношение и изправността си по него се носела от П.. За установяване на твърденията си всяка от страните била ангажирала гласни доказателства чрез разпита на трима свидетели. Фактите, за чието установяване П. Р. П. бил поискал допускането на свидетели още с исковата молба били за установяване предаването на процесната сума в заем на Б. П. В. и уговорките за връщането й. Съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, свидетелските показания не били допустими, когато с тях се искало установяване на договори на стойност по-голяма от 5000.00 лева. Изключение от правилото за недопустимост на свидетелските показания в посочената хипотеза било уредено в чл. 164, ал. 2 от ГПК, като те се допускали при изрично съгласие на страните. В случая в отговора на исковата молба, част III–По Доказателствата, Б. П. В. изрично бил заявил в т.3, че не се противопоставял на искането на П. за допускане на гласни доказателства, поради което такива били допуснати чрез разпита на свидетелката К.. От друга страна съдебната практика чрез произнасяния на ВКС трайно и непротиворечиво приемала, че забраната за допустимост на свидетелски показания в хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК не била приложима, когато с тях се целяло не установяване наличието на договорно правоотношение, а установяване на смисъла на постигнатите договорености, за установяване на обстоятелствата, при които бил сключен договора, за установяване на действителната обща воля на страните при спор относно значението на отделни или на всички договорки и други. Касаело се за хипотеза, при която нямало спор (налице били писмени доказателства) за предаване на паричната сума, което в случая с оглед реалния характер на договор за заем означавало установяване на съществен елемент на договора, поради което за останалите елементи на договора нямало забрана за установяването им със свидетелски показания. Съобразно посоченото въззивният съдебен състав намирал, че кредитирането на показанията на свидетелката К., относно договореностите, които били постигнали П. Р. П. и Б. П. В. през септември 2019 година и въз основа на които П. бил предал на В. паричните суми не съставлявало допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. От една страна се касаело за обстоятелства, за изясняването на които чрез гласни доказателства насрещната страна била дала съгласие, а от друга целели изясняване на действителните уговорки между страните, което при наличие на доказано плащане по постигнато съглашение не било недопустимо (и двете страни твърдели, че били в договорни отношения по повод предоставени парични заеми). Показанията на свидетелката К. се подкрепяли от останалия събран доказателствен материал, произхождали от лице с преки и непосредствени впечатления от взаимоотношенията между страните, което ги правело информативни по релевантните факти и не било налице основание същите да се третират като заинтересовани или недостоверни предвид възраженията на В., че тя не била в добри отношения с бившия си партньор. Данни за отношенията между свидетелката и Б. П. В. липсват, а самата свидетелка посочвала, че била в „прекрасни отношения с Б.“. В показанията си свидетелката К. била категорична, че през септември 2019 година В., в нейно присъствие бил потърсил П., който по това време работел в Г. и бил финансово обезпечен, за да му поиска паричен заем от 10 000.00 лева, с който да финансира сделката по закупуването на товарен автомобил марка „И.“. Свидетелката в качеството си на фактически съжителстващо с Б. П. В. лице била очевидец на взаимоотношенията предхождащи постигането на договорката за паричния заем и мотивацията, с която В. бил встъпил е нея. Показанията й изяснявали уговорките между страните, а именно че П. ще предостави поисканата в заем сума, която В. следвало да му върне в рамките на срок от една година, както и че именно с получената първоначално сума по заема в размер на 9000.00 лева (с паричния превод от 19.09.2019 година), В., заедно със свидетелката, бил закупил избраният товарен автомобил, плащайки част от продажната цена в размер на 9000.00 лева на продавача по банков път на 24.09.2019 година Защитните възражения на В. относно сумата по паричния превод от 19.09.2019 година били, че превеждането му от П. по сметка на В. било в изпълнение на негово задължение по по-рано сключен между тях, през 2018 година, договор за паричен заем в размер на 9000.00 лева. За установяването на това заемно правоотношение Б. П. В. бил ангажирал единствено гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Д. и К.. Както било посочено по-горе, установяването на договори на стойност над 5000.00 лева с гласни доказателства било принципно недопустимо. Липсвало както надлежно писмено доказателство удостоверяващо реалното предаване на сума от В. в полза на П. през 2018 година, така и съгласие от последния по смисъла на чл. 164, ал. 2 от ГПК за установяване на това обстоятелство чрез разпита на свидетелите (в протокола от съдебното заседание проведено на 06.06.2023 година било вписано изричното становище на П. чрез процесуалния му представител за недопустимостта на поисканите гласни доказателства). Това обуславяло извод за недопустимост на показанията на посочените свидетели, в частта с която се целяло да установяват наличие на заемно правоотношение между страните датиращо от 2018 година със страни–заемодател Б. П. В. и заемател П. Р. П.. В допълнение следвало да се посочи, че дори да се приемело, че посочените показания можели да бъдат третирани като част от допустимо събрания доказателствен материал, по същество същите не установявали защитната теза на ответника. Не се установявало към 2018 година П. да бил имал нужда от паричен заем, предвид че от 2016 година работел и живеел в чужбина, нито такъв да му бил предоставян от В.. В този смисъл били и показанията на свидетелката К.–„П. нямаше финансова нужда, той разполагаше с пари….на нас ни трябваха“, както и „Категорично заявявам, че Б. никога не е давал пари на заем на П.“. Отделно от това самият В. в дадените от него писмени изявления пред орган на досъдебното производство № 23-Рп/2022 година пр. пр № 62/2022 година на Военно-окръжна прокуратура [населено място] бил посочил, че през септември 2019 година, заедно с бившата си приятелка М. К. бил закупил камион марка „И.“ за сумата от 19 000.00 лева, като П. Р. П. му бил превел 9000.00 лева по банков път преди да го купи. Посочвал, че уговорката с П. Р. П. била „да си приспада и вземе преведената сума от печалбата на продадените коли“. Въззивният съдебен състав намирал, че изложеното в писмените обяснения на В. пред орган на досъдебно производство по същество представлявало извънсъдебно признание на страната за неизгодни за нея факти касаещи правоотношението с П., поради което същото можело и следвало да бъде ценено като доказателство наред с останалите. Анализът на доказателствата, в това число извънсъдебното признание направено от Б. П. В. пред органа на досъдебното производство, че парите, които е получил от П. Р. П. подлежат на връщане, мотивирало въззивния съд да приеме за доказан твърденият от П. Р. П. факт на наличие на заемно правоотношение с В. по неформален договор за паричен заем от септември 2019 година, както и предоставянето по него на сумата от 8770.50 лева с банковия превод от 19.09.2019 година По отношение на сумата по втория превод (от 26.09.2019 година) в размер на 584.70 лева свидетелката К. изрично посочвала, че нареждането й от П. по сметка на В. било отново в изпълнение на постигнатата уговорка за предоставяне на паричен заем в размер на 10 000.00 лева. Показанията й опровергавали твърденията на В., че сумата била преведена от П. като авансово плащане на разходите, които първият щял да стори във връзка с пътуването му до Германия за прибиране на багажа на втория. Нямало спор, че такова пътуване действително било предприето, но според показанията на свидетелката .К. то било било финансирано със средства (около 350.00 €) предоставени от нейната майка, които П. бил възстановил незабавно след неговото прибиране в България през октомври 2019г. Сумата по превода от 26.09.2019 година прибавена към тази по превода от 19.09.2019 година била в рамките на договорения размер на заема от 10 000.00 лева, като липсвало успешно проведено доказване от В., че сумата по втория превод била с основание различно от установения паричен заем. На това основание въззивният съд приемал, че и сумата от 584.70 лева била предоставена от П. Р. П. в полза на Б. П. В. в изпълнение на задължението на заемодателя по сключения договор за заем от септември 2019 година. Третият банков превод–от 08.11.2019 година в размер на 827.88 лева бил извършен не от П. Р. П., а от трето лице-ST STANZTECHNIK GMBH от сметка с IBAN [банкова сметка], чието титулярство не принадлежало на П. П., а посоченото основание на превода било в превод „заплата октомври 2019 година.“ Очевидно ставало дума за дължимо и заплатено на П. Р. П. възнаграждение по посочена от него банкова сметка–тази на В., доколкото както сам признавал в съдебно заседание, към този момент П. не разполагал с открита банкова сметка в Република България. В този смисъл били и твърденията на Б. П. В. относно процесната сума постъпила по неговата сметка на 08.11.2019 година. Липсвали каквито и да било доказателства, които да установявали нещо различно от това, че сумата била постъпила по сметката на В. не като дадена в заем от П., а като плащане по трудово правоотношение между втория и работодателя му в Германия. Преводът бил направен в сравнително отдалечен във времето момент-ноември 2019 година, около месец и половина след сключване на договора за заем и очевидно не във връзка с повода на паричния заем–закупуването на камиона от Б. П. В., което се било случило още през септември 2019 година. При това положение, въззивният съдебен състав приемал, че сумата от 827.88 лева не била предадена от П. Р. П. в полза на Б. П. В. по сключения между тях неформален договор за заем от септември 2019 година, поради което исковата претенция за връщането й била неоснователна на това основание. С оглед на това, въззивният съд приемал за доказани твърденията на П. за сключен с В. неформален договор за паричен заем през септември 2019 година, по които заемодателят П. бил предоставил реално на заемателя В. сума в размер на 9355.20 лева, чрез банкови преводи по неговата сметка както следва: на 19.09.2019 година–сума в размер на 8770.50 лева и на 26.09.2019 година–сума в размер на 584.70 лева. По делото не били събрани доказателства за извършени плащания от страна на Б. П. В. изцяло или отчасти на задължението му по договора за заем с П.. Твърденията на В. дадени в хода на досъдебното производство, че бил връщал на П. части от предоставената му сума „общо 2600.00“ лева представлявали изявления за изгодни за страната факти, не се подкрепяли от никакви доказателства, поради което въззивният съд не ги приемал за доказани. При това положение, искът на П. Р. П. с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явявал основателен за сумата от 9355.20 лева, а за разликата до пълния претендиран размер от 10 183.08 лева исковата претенция била неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Съобразно направеното искане сумата следвало да бъде присъдена заедно със законната лихва считано от датата на подаването на исковата молба в съда-22.12.2022 година до окончателното плащане на задължението. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на мораторна лихва за забава върху вземането по договора за заем, въззивният съд намирал същия за частично основателен. Лихва за забава се дължала при неизпълнение на парично задължение на падежа, който в случая съдът приема, че бил настъпил една година след сключване на договора за заем–в този смисъл били показанията на свидетелката К., която посочвала, че договорката между страните била предоставеният заем да бъде върнат след една година. Установеното последно плащане по договора за заем от страна на П. Р. П. било от 26.09.2019 година, което означавало, че Б. П. В. бил изпаднал в забава по задължението си да върне заетата сума считано от 27.09.2020 година. В случая П. бил претендирал за присъждане на закъснителната лихва считано от по-късен момент, а именно от 09.11.2020 година до датата на подаване на исковата молба в съда 22.12.2022 година, от който момент се дължала и законната лихва. Размерът на лихвата за забава определен за посочения период с помощен продукт „А. Финанси“ при главница от 9355.20 лева бил в размер на 2011.37 лева. До този размер искът за присъждане на мораторна лихва следвало да бъде уважен, а над него до пълния претендиран размер от 2189.54 лева бил неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. Предвид частично съвпадащите крайни изводи на въззивния съдебен състав с тези на първоинстанционния съд, обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде потвърдено в частите, с които били уважени исковете на П. Р. П. за сумите от 9355.20 лева-дължима главница по иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД, заедно със законната лихва върху нея считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане и за сумата от 2011.37 лева дължима мораторна лихва по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В останалата част първоинстанционното решение следвало да бъде отменено, исковете за разликите до пълните претендирани размери да бъдат отхвърлени и да бъдат преизчислени дължимите съдебно-деловодни разноски на всяка от двете страни. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това: (1.) Кои елементи от заемното правоотношение следва да бъдат доказани в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД? и (2.) Постъпването на средства по банковата сметка доказва ли заемно правоотношение, неговото основание и размер или всички елементи от заемното правоотношение подлежат на самостоятелно доказване? Твърди се, че по така поставените въпроси съставът на Окръжен съд Варна се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика, обективирана в решение № 37/25.06.1969 година, постановено по гр. д. № 32/1969 година на ОСГК на ВС, решение № 218/14.02.2003 година, постановено по гр. д. № 2451/2002 година по описа на ВКС, ГК, V г. о. и решение № 390/20.05.2010 година, постановено по гр. д. № 134/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В първото от посочените решение е прието, че не може да се презумира, че предаването суми или вещи от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях. Необходимо е този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на заем, да установи това с допустими от закона доказателства. С второто е прието, че признанието на ответника за дължимост на определена сума при липса на други доказателства по делото не представлява договор за кредит между страните, а третото, че не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор (напр. парична вноска по договор за гражданско дружество) и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. С оглед на така мотивите на въззивното решение и посочената от Б. П. В. съдебна практика горепосочените въпроси са включени в предмета на спора, били са обсъждани от решаващия съд, като са обусловили правните му изводи при постановяване на решението. Същите обаче не обосновават допускане на исканото касационно обжалване, тъй като при постановяване на решението въззивният съд е съобразил установената практика, доколкото не е приемал съществуването на правоотношение по сключен между страните договор за заем само въз основа на документите за извършени банкови преводи. Тези документи са били обсъдени заедно с останалите събрани в производството доказателства, като въз основа на съвкупната им преценка решаващия съд е приел, че между страните е било постигнато съгласие за сключване на договор за заем, параметрите и условията на същия, като е прието за доказано и реалното предаване на сумата по договора., което е станало с две от представените три платежни нареждания. С оглед на това не се установява твърдяното от Б. П. В. допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като същевременно не са изложени твърдения и не са представени доказателства, които биха обусловили допускането на обжалването по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Освен по тези въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите: (1.) За задължението на съда да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви за това? и (2.) За това обвързан ли е въззивният съд от оплакванията на страните във въззивните жалби, в случаите когато трябва да бъде приложена императивна правна норма? Изложени са съображения, че по първия от така формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика, обективирана в ППВС 1/13.07.1953 година, ППВС № 7/27.12.1965 година, ППВС 1/10.11.1985 година, решение № 3/15.04.2016 година, постановено по гр. д. № 2526/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 445/02.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1733/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 65/30.07.1014 година, постановено по т. д. № 1656/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., а по втория с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Вторият от така поставените въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване, тъй като не е бил разглеждан и преценяван от решаващия съд при постановяване на решението му, поради което не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, в какъвто смисъл са указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Що се касае до първия въпрос и той, както и вторият от тях, не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване, доколкото при постановяване на решението си съдът по същество не се е отклонил от посочената от самия Б. П. В. съдебна практика. При постановяване на решението си съдът първо е обсъдил всички събрани по делото доказателства както поотделно така и в тяхната съвкупност, като е извършил преценка дали част от тях противоречат на други и е посочил на кои от тях дава вяра, а на кои не. След извършването на тази преценка решаващият съд е преценил всички твърдения, доводи и възражения на страните по делото, като е посочил каква фактическа обстановка приема за установена въз основа на тях, като е определил и приложимата към тях правна норма. Затова не представлява нарушение обстоятелството, че съдът не е изградил решението си въз основа на доказателства, на които не е дал вяра, а само въз основа на тези, на които е дал такава, при положение, че е изложил и мотиви в тази насока. С оглед на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване, като същевременно не са изложени твърдения и представени доказателства въз основа, на които да може да се направи извод за наличието на обстоятелствата по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на обжалването. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. В. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Б. П. В. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Варна. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 538/16.05.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 265/2024 година, по подадената срещу него от Б. П. В., касационна жалба с вх. № 18 054/12.07.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение