Определение № 3133 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3593/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. П. П. срещу въззивно решение № 253 от 17.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 235/2022 г. на Ямболския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 25 от 14.04.2022 г. по гр. д. № 105/2021 г. на Елховския районен съд в частта, с която по предявения от Г. С. Г. против касаторката иск с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищецът е собственик на част от ПИ № * с площ от 366 кв. м, която попада в кв. 11 по дворищнорегулационния план на [населено място] поляна от 1942 г., като участваща в УПИ *-* в кв.11, при посочени в решението граници, и ответницата е осъдена да му предаде владението на тази част от имота. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 125/2018 г., ищецът в първоинстанционното производство Г. С. Г. се легитимира като собственик на ПИ с пл.№ * в кв.*, с площ 430 кв. м по дворищнорегулационния план на [населено място] поляна, при граници: улица, ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, а с нот. акт № 191/05.11.2014 г. ответницата Т. П. П. е закупила от родителите си дворно място, съставляващо УПИ *-* с площ от 1453 кв. м /по нот. акт с площ от 1370 кв. м/, в кв. * по плана на същото село, заедно с построената в него жилищна сграда с РЗП от 120 кв. м, второстепенна постройка със застроена площ от 25 кв. м и всички останали подобрения в мястото, при граници по скица: улица, УПИ *-*, улица, УПИ *-* и УПИ *-*. Бащата на ответницата е закупил имота с нот. акт № 32/2014 г., в който като негова граница е посочен ПИ № * в кв.*, като праводателите му /наследници на М. С. Д./ са се легитимирали като негови собственици с нот. акт 52/1991 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка. При покупко-продажбата от 05.11.2014 г. е представена скица № 107 от 26.09.2014 г. на община Болярово, в която имотът е посочен като УПИ *-* в кв. * с площ от 1370 кв.м. при граници: УПИ *-*, улица, УПИ *-* и УПИ *-*. От назначените по делото основна и допълнителна съдебно-технически експертизи е установено, че процесният имот представлява дворно място – поземлен имот с пл. № * в кв. * по кадастрално-регулационен план на [населено място] поляна, одобрен за уличната регулация със заповед № 6451 от 30.06.1942 г., а за дворищната регулация със заповед № 12097 от 21.09.1942 г. В разписния лист към плана имотът е записан последователно на Ж. Д. И., на Р. Д. Ц., на Е. И. Ц. и на Г. С. Г., като за последния е посочено, че е придобил 430 кв. м. Имот с пл. № * е записан последователно на С. П. К., на М. С. Д., на П. П. П. и на Т. П. П.. Съгласно този план поземлен имот № * се дели на две части - северна и южна, като на разделителната линия между двете части е поставен знак „z“, според който ПИ № * принадлежи към ПИ *-* в кв.10. Част от ПИ № * попада и в кв.* и граничи с ПИ *-*. Тази граница, според заключението отразява, че „долната“, т. е. южната част от имота е с площ от 430 кв. м. Налице е проектирана улица - сегашната [улица], която разделя ПИ № * на два имота - северен, за който е отреден УПИ *-* в кв. *, и южен, който попада в УПИ *-* в кв. *. Част от северния ПИ № * попада в УПИ *-* и УПИ *-* в кв. *. Част от южния ПИ № * попада в УПИ *-*, УПИ *-* в кв. * и в новопроектираната улица, която е изградена на място. По нот акт. № 125/2018г. ПИ № * в кв.* има обща граница с ПИ *-* по ДРП на селото. По нот. акт № 191/2014г. ПИ № * по площ и граници е описан като УПИ, като общата граница с имот ПИ *-* в кв.* липсва, а вместо нея е отразена за нова граница [улица]. При извършените справки в община Болярово вещото лице не е установило преписка по § 6 ПР на ЗУТ и данни да е премината процедура по урегулиране на УПИ *-*. Част от закупения от ищеца имот с площ от 366 кв. м попада в УПИ *-* в кв. *, * кв. м попадат в УПИ *-* в кв. *, а * кв. м попадат в [улица]. Границите на имот с пл. № * в кв.* са: УПИ *-*; УПИ *-* и [улица]. След извършените справки вещото лице е установило, че част от имот с пл. № *, в кв. * с площ от 430 кв. м и собственик Г. С. Г. се води на [улица]. По отношение на ПИ * в кв. *, част от който е и процесният имот ПИ * в кв. *, както и по отношение на ПИ *-* в кв. * не е извършена процедура по прилагане на регулацията. По делото са разпитани и четирима свидетели, чиито показания съдът е обсъдил поробно в решението си. С оглед установените по делото факти въззивният съд е приел, че съгласно § 6, ал. 2 ПР на ЗУТ действащите към деня на влизане в сила на ЗУТ /31.03.2001г./ дворищнорегулационни планове могат да бъдат приложени по реда на ЗТСУ в 6-месечен срок от деня на влизане в сила на закона, т. е. до 30.09.2001г. След изтичане на този срок отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти се прекратява - § 8 ПР на ЗУТ. По силата на закона парцелът с неприложена регулация става урегулиран поземлен имот по ЗУТ, а придадените части се връщат към имота, от който са били отнети. Планът за регулация се счита за приложен, когато парцелните граници по дворищнорегулационния план са се трансформирали в имотни. Позовавайки се дадените с ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС разяснения съдът е приел, че дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл.33, ал.1 и 2 ЗТСУ, т. е. когато са уредени имуществените отношения между собствениците чрез заплащане на дължимо обезщетение, както и че съгласно чл. 110, ал. 1 ЗТСУ /отм./ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други физически или юридически лица, като това разместване на собственост настъпва още от деня на влизането му в сила. Собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, тъй като дотогава при евентуалното й изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ. Това означава, че отчужденията по регулацията отпадат с обратна сила и се счита, че към парцела не се е придавал имот на друго лице, т. е. действието й е подчинено на условие от прекратителен характер. В сега действащия ЗУТ за придаването на части от един парцел към друг е предвиден друг ред - чл. 15, ал. 3 ЗУТ, според който границите на урегулирани поземлени имоти могат да се променят с план за регулация само със съгласието на собствениците им, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, каквато процедура по делото липсват данни да е проведена. С оглед липсата на данни за уредени имуществени отношения между страните във връзка с плащане на обезщетение за придадената част от имота, съгласно ЗТСУ и в сроковете по § 6, ал. 2 ПР на ЗУТ, въззивният съд е приел, че дворищнорегулационният план на [населено място] поляна от 1942 г. не е приложен между собствениците на ПИ *-* в кв. * и ПИ № * в кв. *, който представлява част от ПИ *-* в кв. * и че ответницата владее част от ПИ с пл. № * в кв. * с площ от 366 кв. м, съгласно скица №* от заключението на вещото лице А. Д. (л.141 от първоинстанционното дело), без правно основание, за която част предявеният иск по чл. 108 ЗС е приет за основателен По отношение възражението на ответницата за придобиване на право на собственост върху имота на основание придобивна давност е посочено, че то не следва да се обсъжда, тъй като е направено за пръв път в представена от нейния процесуален представител писмена защита, т. е. несвоевременно, а давността не се прилага служебно от съда. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Настъпването на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план с оглед разпоредбите на § 6, ал. 2, § 8 и § 9 ПЗР на ЗУТ, включително и за дворищнорегулационен план, одобрен при действието на ЗПИНМ /отм./ и с оглед даденото в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС тълкуване на понятието „приложена регулация“, и 2. „Кога са налице условията за прилагане на § 6, ал. 2 и ал. 3 и § 8, ал. 1 ПЗР на ЗУТ”. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Ответникът по жалбата Г. С. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Посочените в изложението въпроси са твърде общо формулирани /първият въпрос е и неясен/, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. От развитите от касаторката във връзка с тези въпроси доводи е видно, че те са поставени във връзка с нейното твърдение, че в случая е налице приложен дворищнорегулационен план в хипотеза на липса на проведено отчуждително производство, приключило със заплащане на обезщетение за придаваемото се по регулация място, но безспорно установено фактическо заемане на придадените части от правоимащия ответник, от което са изминали повече от десет години до датата на влизане в сила на ЗУТ. В случая обаче това обстоятелство не е прието за установено по делото, като в отговора на исковата молба ответницата е възразила единствено, че претендираният от ищеца и придобитият от нея имот не са идентични, а едва в писмената защита пред първата инстанция е направила възражение за изтекла в нейна полза от закупуването на имота кратка придобивна давност, което съдът е приел за несвоевременно заявено и не го е разгледал по същество, като във връзка с това негово съображение правен въпрос не е формулиран. Наред с това касаторката не сочи в какво конкретно се състои противоречието на обжалваното решение със сочената от нея практика на ВС и ВКС /ТР № 3/1993 г. на ОСГК, решение № 286 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1242/2009 г., ІІ г. о., и др./, нито относно второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението са изложени някакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР №/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от неговото съдържание, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на въззивния съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателката аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, нито по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт може да бъде оценен като очевидно неправилен като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 1200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,