Определение № 60290 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1375/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, във връзка с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. Ш. Б., чрез пълномощниците й адвокатите Б. З. и Г. К. от ПАК, против въззивно решение № 901 от 30.11.2020 год. по гр. д. № 1963/2020 год. на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 8.07.2020 год. по гр. д. № 2344/2019 год. на Асеновградския районен съд, с което е признато за установено по отношение на К. Ш. Б. и Б. М. Х., че М. Б. Х. е собственик на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] –Д. В., със застроена площ 106 кв. м., с предназначение еднофамилна жилищна сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор ***. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, с приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Касаторката поддържа съображения за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му, като вместо това производството по иска бъде прекратено като недопустимо, респ. същият се отхвърли. Ищцата М. Х., чрез адв. Цв. С., в подадения отговор на жалбата счита, че не са налице основания за допускане на обжалването поради липса на обуславящи изводите на съда правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. неотносимост на представената съдебна практика. Претендира присъждане на разноски. Същото становище се поддържа и от Б. Х., чрез адв. Кр. Г.. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения от ищцата иск за приемане за установено между страните, че тя е собственик на сградата с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] –Д. В., със застроена площ 106 кв. м. Прието е, че праводателят й Б. Х. е бил собственик на същата към момента на разпоредителната сделка в нейна полза с нот. акт № 55/2014 год. Същият е придобил по давностно владение идеалните части в съсобствеността на сградата, притежавани от К. Б. и предмет на делбеното производство между тях по гр. д. № 533/1998 год., като съдът е мотивирал изводите си въз основа на събраните гласни доказателства, установяващи промяната в намерението му да свои имота след прекратяването на делбеното производство през 2003 год. Б. Х. се е позовал на правните последици на придобивната давност със снабдяване с констативен нотариален акт през 2014 год. и легитимирайки се с него е прехвърлил собствеността на ищцата. Следователно, решаващото съображение за извода за основателност на установителния иск е приетото от съда осъществяване на фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение праводателя на ищцата, с оглед позоваването й на извършената в нейна полза разпоредителна сделка с процесната сграда. Искането на касаторката К. Б. за допускане на обжалването на въззивното решение се обосновава с излагане на съображения за нарушение на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, чл. 77, вр. с чл. 84 ЗС с оглед позоваването й на спиране на течението на придобивната давност от момента на подаване на исковата молба за делба по гр. д. № 533/1998 год. Поддържа и съображения относно обвързаността на третото лице при придобиване на права върху спорния предмет по време на висящ делбен процес от правните последици на решенията по делбата в двете й фази. Конкретни правни въпроси в насока на изложените съображения не са поставени от касаторката, като независимо от това същата се позовава на противоречие с посочената съдебна практика. Така, съгласно приетото в решение № 391 от 10.01.2012 год. по гр. д. № 891/2010 год. І г. о. на ВКС посочените разпоредби на закона имат императивен характер и съдът е длъжен да ги съобрази при наличие на посочените в тях предпоставки, в каквато насока са посочени и решение № 199 от 14.11.2016 год. по гр. д. № 1998/2016 год. І г. о., решение № 80 от 7.07.2012 год. по гр. д. № 6441/2012 год. ІІ г. о. на ВКС. На противоречие с практиката на ВКС /решение № 422 от 3.06.2020 год. по гр. д. № 805/2009 год. І г. о./ се е позовала касаторката и по процесуалноправен въпрос, свързан с нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК – въззивният съд не е взел под внимание и не е анализирал прието по делото доказателство относно висящността на делбеното дело. Релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, поради което и касационното обжалване не следва да се допуска, поради следните съображения: Както е разяснено в т. 1 от мотивите на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и касационният съд е обвързан от предмета на изложението с посочените в него основания за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Изхождайки от горните разяснения и независимо от предоставената в горното тълкувателно решение възможност касационният съд да конкретизира, уточни и квалифицира правния въпрос от обстоятелствената част на изложението, настоящият състав счита, че касаторът не е формулирал правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и такива не могат да се изведат, конкретизират и уточнят от настоящия състав с оглед неотносимостта на съображенията в изложението към предмета на делото. В него е установено, че между ответниците е допусната делба на спорната масивна жилищна сграда с решение по гр. д. № 533/98 год. на Асеновградския районен съд, влязло в сила на 11.03.2002 год., като производството по това дело е прекратено с определение, влязло в сила на 21.11.2003 год., на основание чл. 184 ГПК /отм./. Изводът на съда за легитимацията на ищцата като собственик на сградата, предмет на разпоредителната сделка в нейна полза, е обоснован въз основа на приетото, че праводателят й Б. Х. се легитимира като собственик на същата на основание придобивна давност на частта на другата ответница. Приел, че в периода след прекратяване на производството по делбеното производство до 2014 год. същият е владял имота явно, спокойно и непрекъснато с недвусмислено отричане на правата на другата ответница, сега касатор, което е удостоверено в издадения му констативен нотариален акт. Изводът кореспондира с приетото в цитираното от ответниците в настоящето производство решение № 72 от 9.07.2019 год. по гр. д. № 3589/2018 год., че след приключване на първата фаза на делбеното дело и внасянето му в архив придобивната давност не спира да тече и е възможно съделител да се позове на изтеклата в негова полза давност. Това ново придобивно основание не е преклудирано от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата и при липса на данни в този период делбата да е извършена, същото представлява ново обстоятелство. Изложените от въззивния съд съображения в тази насока изключват произнасяне по приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, поради което и въпросът за придобиване по давност по време на висящ делбен процес, както и относно обвързаността на трето лице при придобиване на права върху спорния предмет по време на висящ делбен процес от правните последици на решенията по делбата в двете й фази не са относими към изхода на спора за легитимацията на праводателя на ищцата. С оглед на това е неотносима и представената съдебна практика. Съображенията на касаторката както в жалбата, така и в приложеното изложение, касаят доводи за неправилност на изводите на съда поради нарушение на материалния закон в цитираните му разпоредби, но не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно разясненията в цитираното тълкувателно решение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по процесуалноправния въпрос, свързан с допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като съображенията на касаторката обективират оплакванията й за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения по обсъждане и преценка на доказателствата и установените с тях факти, респ. обосноваване на правните изводи по тях. Както е разяснено отново в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност, респ. необоснованост на обжалвания съдебен акт. И доколкото решаващите мотиви на въззивния съд относно придобивната давност върху съсобствен имот при наличието на необходимите елементи на фактическия състав не сочат на съществени пороци и отклонения от приложението на закона в практиката на ВКС, не са налице и основания за служебно допускане на касацията на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед изхода на настоящето производство касаторката следва да заплати на М. Х. направените в него разноски в размер на 1 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.