Определение № 514 от 12.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 3006/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК – във вр. чл. 130 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 19668 от 9.ХІ.2018 г. на Л. П. Ц. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 3261 на Софийския апелативен съд, ГК, 9 с-в, от 25.Х.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 4138/2018 г., с което е била оставена без уважение негова въззивна частна жалба срещу определение (без номер) на СГС, ГК, с-в І-20, по гр. дело № 2003/2018 г. - за връщане на исковата му молба с вх. № 18238/21.ХІ.2014 г. в частта й относно исковете за присъждане на обезщетение за претърпени вреди, формирани както следва: сумата от 25 184.15 лв. – получени възнаграждения от „Осъм” АД за периода м.01-м.09.2008 г.; сумата от 11 000 лв. – пропуснати ползи, изразяващи се в неполучено възнаграждение за месеците Х и ХІ на 2008 г. и сумата 7 264.15 лв. – извършените разходи за съдебни разноски, предявени в общ размер от 41 048.30лв., като – на основанието по чл. 299, ал. 2 ГПК – е било прекратено първоинстанционното производство по тази претенция, квалифицирана служебно с правно основание по чл. 49 ЗЗД. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, частният касатор Ц. претендира отменяването му, така както и на потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение по чл. 130 ГПК, както и да бъдело разпоредено от настоящата инстанция „по-нататъшно администриране на производството по законоустановения ред”. Инвокират се доводи, че неправилно първостепенният съд бил квалифицирал исковата претенция по чл. 49 ЗЗД, след като в действителност правната й квалификация била по чл. 12 ЗЗД, като по този начин въззивната инстанция била споделила погрешния решаващ извод за идентитет между прекратеното (като повторно заведено) с първоинстанционното определение на СГС по чл. 130 ГПК гр. дело, от една страна, и – от друга, предишно дело, водено между същите страни, за същото искане и на същото основание, приключено с влязло в сила решение /гр. дело № 10758/2013 г. по описа на Софийския районен съд, ГК, 26-и с-в/. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба подателят й Л. П. Ц. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдение за „очевидна неправилност” /чл. 280, ал. 2 ГПК/ на атакуваното въззивно определение, още и с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт САС се е произнесъл по следните два правни въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Преклудира ли се правото на иск в случаите, когато вече има произнасяне с влязъл в сила съдебен акт за отхвърлянето на иск, предявен като частичен?”; 2./ „Допустимо ли е предявяване на иск със същия петитум за разликата, но на различно основание?” Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на Л. П. Ц. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: За да потвърди първоинстанционното определение по чл. 130 ГПК за частично прекратяване на делото поради недопустимост на обективно кумулативно съединените осъдителни искове за горепосочените четири суми, въззивната инстанция е приела, че изложените твърдения в исковата молба на Ц., „представляващи основания” на предявения като предпочитан от него иск, са напълно идентични с основанието на иска, който е бил разгледан по гр. д. № 10758/2013 г. по описа на СРС, ГК, 26-и с-в, доколкото по последното искът е бил предявен като частичен: за заплащане на обезщетения за причинени имуществени вреди, съответно за сумата 1 800 лв. – получено от „Осъм” АД възнаграждение за положен труд в периода м.01- м.09.2008 г., което ищецът е бил осъден да върне с влязло в сила решение, частична претенция от вземане в общ размер 25 184.15 лева; за сумата 400 лв. – частична претенция за вземане в общ размер 11 000 лв. – неполучени възнаграждения за месеците Х и ХІ.2008 г. и за сумата 200 лв. – частична претенция от вземане в общ размер 7 264.15 лв. – обезщетение за извършени съдебни разноски в производствата по гр. д. № 705/09 г. по описа на РС-Ловеч и по гр. дело № 1292/09 г. по описа на същия районен съд. Съобразено е било в тази връзка от състава на САС, че с влязлото в сила на датата 14 юли 2014 г. решение, постановено от СРС, ГК, 26-и с-в, по гр. дело № 10758/2013 г. тези частични искове с правна квалификация по чл. 49 ЗЗД са били отхвърлени. Същевременно по делото пред СГС, по което е било постановено потвърденото от САС прекратително определение по чл. 130 ГПК, последният е могъл да констатира както, че ищецът Ц. „не излага факти, които да сочат на правна квалификация по чл. 12 ЗЗД”, така и че във върнатата му искова молба същият неин подател твърди, че: „предявява иск за непредявената разлика”. Надлежно в тази връзка е било съобразено разяснението по т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г., че при отхвърляне на иск, предявен като частичен, понеже се отрича цялото спорно право, то сила на пр е съдено нещо се формира „и по размера на непредявената част от вземането”, поради което ищецът не би могъл да търси допълнителното му присъждане. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че вторият от двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационно жалба се явява такъв с изцяло хипотетичен характер /т.е. реално не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваното определение/. Докато по първия правен въпрос е налице горецитираната задължителна практика на ВКС, което обстоятелство изключва нали на предпоставката по т. 3 на чл. 28, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Наред с това, към датата на постановяване на прекратителното определение по чл. 130 ГПК е налице е и ясната разпоредба на чл. 126, ал. 1 ГПК, даваща недвусмислен отговор на така поставения релевантен за изхода по конкретното дело правен въпрос. В заключение, атакуваното в настоящето частно касационно производство определение на САС не е очевидно неправилно. То нито е явно необосновано /при мотивирането му не се констатира грубо противоречие с правилата на формалната логика/, нито е било постановено contra legem /до степен, при която законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл/ или пък extra legem /съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение