Определение № 650 от 27.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1437/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби от ответника „Мартима“ ЕООД, [населено място], чрез адв.О.Д. и от ищеца „Гея-Дек“ ЕООД, [населено място], чрез адв.И.Т. срещу различни части от решение №106 от 20.02.2024г., допълнено с решение №270 от 23.04.2024г., постановени по в.т.д. №1020/2023г. по описа на Апелативен съд- София. С обжалваното решение е потвърдено решение №260066/30.01.2023г., допълнено с решение №260369/16.10.2023г., постановено по т.д. №1348/2020г. по описа на СГС, в частта, с която по иск на основание чл.59 ЗЗД /преквалифициран от въззивния съд с правно основание основание чл.61, ал.2 ЗЗД/ е осъдено „Мартима“ ООД да заплати на „Гея-Дек“ ЕООД суми, представляващи размера на обогатяването при извършване на СМР на обект на ответника в поземлени имоти №079161, 079162, 079163, 079164. 079165, 079166, 079167, в последствие някои обединени в поземлен имот №079195, находящи се в [населено място], [община], м.Мандрите - Катлъка, „Конна база Мартима“, както следва: за обект „Подпорни стени за манеж“ - сумата в общ размер от 34 765.79 лева по Акт обр.19/12.10.2015г.; за „Площадка 20.24 x 10 м“ - сумата в общ в размер на 10 711.70 лева по Акт обр.19 №1/10.12.2015г.; за обект „ВиК площадково и др. за направа на конюшня“ - общата сума в размер 1 367.04 лева по Акт обр.19/20.12.2015г.; за обект „Нова ограда“ - сумата в размер на 9 339.34 лева по Акт обр. 19/20.11.2015г.; за обект „Изграждане на част от Конюшня“ - сумата в общ размер на 3 635.46 лева по Акт обр. 19/12.11.2015г.; за обект „Битова сграда с Бистро в ПИ 079195“ – сумата в общ размер на 7 761.02 лева, ведно със законната лихва върху всяка главница от 22.07.2020г. до окончателното плащане, като е отменено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на лихви за забава върху всяка една от главниците за периода 22.07.2017г.-22.07.2020г. и са отхвърлени исковете за следните суми: сумата 10 593.92 лева - лихва за забава върху първата главница за периода от 22.07.2017г. - 22.07.2020г.; сумата 3 264.10 лева - лихва за забава върху втората главница за периода от 22.07.2017г. - 22.07.2020г.; сумата 416.56 лева - лихва за забава върху третата главница за периода от 22.07.2017г. - 22.07.2020г.; сумата 2 845.89 лева лихва за забава върху четвъртата главница за периода от 22.07.2017г. - 22.07.2020г.; сумата 1 107.80 лева - лихва за забава върху петата главница за периода от 22.07.2017г. - 22.07.2020г.; сумата 2 364.95 лева – лихва за забава върху шестата главница за периода 22.07.2017г.-22.07.2020г., като е разпределена и отговорността за разноските по делото. В останалите отхвърлителни части първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба от „Мартима“ ЕООД се твърди, че в обжалваната част решението е недопустимо, както и неправилно- постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че исковете са недопустими, тъй като по отношение на спорното право е формирана сила на пресъдено нещо с влизане в сила на решението по т.д. №7972/2016г. по описа на Софийски градски съд. Счита, че въззивният съд не е обсъдил наведените в исковата молба факти в тяхната цялост, игнорирал е твърденията за възлагане на процесните СМР от ответника-възложител по неформални договори, респ. е приел грешна правна квалификация на исковете и е излязъл извън предмета на спора и търсената от ищеца защита. Твърди, че в случая не е налице нито хипотезата на чл.61, ал.1 и ал.2 ЗЗД, нито на чл.59 ЗЗД, като поддържа тезата, че отричането на вземанията по неформални договори за изработка с влязло в сила съдебно решение не би могло да представлява основание за възникване на интерес на ищеца да заведе допустим иск въз основа на същите фактически твърдения и същите писмени доказателства на основание чл.59 ЗЗД. Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, вкл. е кредитирал недопустими гласни доказателства, не е анализирал в съвкупност допустимите доказателства и не е обсъдил всички доводи и защитни възражения, а изводите му относно изпълнението на процесните СМР от ищеца и тяхната стойност са необосновани. Моли да бъде обезсилено, евентуално отменено въззивното решение и съответно да бъде прекратено производството/ да бъдат отхвърлени исковете изцяло. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правен спор, разрешен с влязло в сила решение, т.е. при формирана сила на пресъдено нещо, както и по непредявен иск, поради което решението е недопустимо. Твърди, че съдът се е произнесъл и по следните процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?; 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по иска като съобрази изложените факти и твърдения, на които ищецът основава своето право и заявеното в петитума искане за защита?; 3. Относно задължението на съда, когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания да вземе предвид евентуалната заинтересованост на свидетеля/свидетелите, върху чиито показания се основава решаващата воля на съда и да изложи в мотивите на решението как заинтересоваността би могла да се отрази на начина, по който свидетеля възприема и пресъздава фактите и да мотивира преценката си защо кредитира показанията на заинтересовани свидетели в контекста на всички събрани по делото доказателства?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- решение №136/11.01.2021г., гр.д. №1865/2019г., I г.о.; решение №142/11.10.2019г., гр.д. №3732/2018г., I г.о.; решение №105/12.11.2018г., гр.д. №3109/2017г., I г.о. и др. решения по чл.290 ГПК /относно първи въпрос/; решение №50082/04.05.2023г., гр.д. №2838/2022г., IV г.о. /относно втори въпрос/; решение №800/22.03.2011г., гр.д. №776/2009г., IV г.о. /относно трети въпрос/. Поставя и още два правни въпроса с твърдение, че разрешението на въззивния съд по първия въпрос е в противоречие с практиката на ВКС /т.2 от ТР №3/2016г. от 22.04.2019г., тълк.д. №3/2016г. на ОСГТК/, като и двата въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- „4. Разпростира ли се силата на пресъдено нещо върху правопораждащите факти при отхвърлянето на иск предявен на договорно основание с влязло в сила решение в случай, че в последствие иск, черпещ основание на същите правопораждащи факти бъде предявен на извъндоговорно основание? и 5.Отхвърлянето с влязло в сила решение на иск черпещ основание от твърдени договорни отношения, представлява ли основание достатъчно да обоснове интерес на ищеца да заведе иск на извъндоговорно основание, включително и на основание чл.59 ЗЗД, въпреки съвпадението на правопораждащите факти, формиращи основанието на спорното право?“. Ответникът по жалбата „Гея-Дек“ ЕООД излага доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната от ответника част до касационен контрол, така и за неоснователността на изложените в жалбата оплаквания. Счита, че въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика и е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. Претендира разноски. В касационната жалба от „Гея-Дек“ ЕООД се твърди, че в обжалваната част за отхвърляне на исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД решението е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд е достигнал до неправилен извод, че не е отправена покана до ответника за плащане на процесните суми, поради което не е изпаднал в забава и не дължи лихва за забава за процесния период. Счита, че покана е отправена с исковата молба по предходното дело, независимо, че сумите са претендирани на договорно основание. Моли да бъде отменено въззивното решение в тази му част и да бъдат изцяло уважени претенциите за мораторни лихви върху отделните главници. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Относно приложението на чл.86, ал.1 и ал.2 ЗЗД и в частност- правото на ищеца на обезщетение за забава върху главницата, началния момент на това право и фактът на изпращане на покана за заплащане на обезщетение за забава от ищеца до ответника?; 2. Основателен ли е искът с пр. основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за забава, ако отправената покана за плащане на претендираното чрез депозиране на искова молба е на едно основание, а в последствие претенцията е реализирана на друго основание?“. Поддържа, че по първия въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №115 от 18.01.1980г., гр.д. №1877/79г., I г.о.; решение №48 от 26.03.2018г., гр.д. №2572/2017г., I г.о. и др. решения по чл.290 ГПК, като са цитирани и определения по чл.288 ГПК, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата „Мартима“ ЕООД излага доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната от ответника част до касационен контрол, така и за неоснователността на изложените в жалбата оплаквания. Счита, че въззивният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби в частта, с която се обжалва въззивното решение по исковете с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите, представляващи стойност на СМР, както следва- за обект „ВиК площадково и др. за направа на конюшня“ - общата сума в размер 1 367.04 лева по Акт обр.19/20.12.2015г. и за обект „Изграждане на част от Конюшня“ - сумата в общ размер на 3 635.46 лева по Акт обр. 19/12.11.2015г., ведно със законната лихва върху всяка главница от 22.07.2020г. до окончателното плащане, както и за сумите, представляващи лихви за забава върху всяка една от горните главници за периода 22.07.2017г.-22.07.2020г., са процесуално недопустими, тъй като в тези части въззивното решение с оглед цената на исковете не подлежи на касационно обжалване. Касационните жалби срещу въззивното решение по останалите искове, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени претенциите за сумите, представляващи размера на обогатяването при извършване от ищеца на СМР на обекти на ответника в поземлените му имоти, подробно описани, въззивният съд приема, на първо място, че претенцията следва да се квалифицира по чл.61, ал.2 ЗЗД, а не по чл.59 ЗЗД; на второ място, че първоинстанционният съд е обсъдил изложените в исковата молба факти, поради което решението му не е недопустимо и на трето място, че от доказателствата по делото се установява, че изпълнението на процесните СМР не е възложено от страна на ответника, но са извършени от ищеца уместно и в интерес на ответника, отговарят на строителните правила и норми и функционират по предназначение. Съдът споделя съдебната практика, съгласно която, когато резултатът има веществен елемент и се е проявил в правната сфера на собственика на имота, в който са извършени работите, то имуществените последици се уреждат по правилата на водене на чужда работа без пълномощие /чл.60-чл.62 ЗЗД/, доколкото към момента на предприемане на работата не е налице натоварване и задължаване, а намесата в чуждата правна сфера е правомерна. Възприема и разрешението в цитираната практика на ВКС, че в хипотезата на договор за изработка, който е обявен за нищожен, ако резултатът от изпълнените СМР е постъпил в патримониума на собственика на имота, вземането на изпълнителя в размер на спестените разходи на собственика следва да се реализира по правилата на воденето на чужда работа без пълномощие, като намира за неоснователно становището на първоинстанционния съд, че твърдението на ищеца за извършване на работата поради невярна субективна представа, че изпълнява собствено задължение по облигационно отношение, изключва института на гесцията. За да стигне до извод, че исковите претенции са с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД, съдът взема предвид твърденията в исковата молба - за извършени от ищеца в периода 2014г.- 2015г. строително- монтажни работи по изграждане на обект „Подпорни стени за манеж“; обект „Площадка 20.24 x 10 м“; обект „ВиК площадково и др. за направа на конюшня“; обект „Нова ограда“; обект „Изграждане на част от Конюшня“ в имоти, собственост на ответника „Мартима“ ООД, чрез влагане на собствени труд, средства и материали за изграждането на тези обекти; че работата е предприета уместно и е добре управлявана от ищеца, като при изграждането на обектите ответникът е оказвал съдействие чрез уточняване и консултиране на извършваните СМР и допускане на работници и техника на ищеца на обекта; че подобренията обективно са обслужили интереса и на изпълнителя за осъществяваната от него стопанска дейност; че страните не са били обвързани с договор за извършените СМР, което е установено с влязло в сила съдебно решение по предходно водено дело. Въззивният състав счита, че от изложеното в исковата молба става ясно, че ищецът е предприел работата, за която е знаел че е чужда, т.е. че нейните резултати ще настъпят в правната сфера на ответника, като излага и допълнителни аргументи, че искът не е на основание чл.59 ЗЗД, който иск е субсидиарен и приложим само в случаите, в които обеднелият няма друг иск, с който да се защити. Приема, че въпреки неправилната квалификация, първоинстанционният съд е обсъдил твърденията в исковата молба и се е произнесъл с оглед търсената защита, поради което решението му не е недопустимо. На следващо място, съставът на САС намира, че са неоснователни възраженията на ответника, поддържани и във въззивното производство, за недопустимост на съдебното решение поради формирана по спорното право сила на пресъдено нещо- с влизане в сила на решението по т.д. №7972/2016г. на СГС, ТО, VI-17 състав. Приема за безспорно, че отношенията между страните във връзка с процесните СМР са били предмет на това дело и са обсъждани в мотивите на съдебните решения от различните инстанции, но намира, че със сила на пресъдено нещо се ползва решението само относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В конкретната хипотеза със сила на пресъдено нещо са отречени вземанията на ищеца, предявени на основание договори за СМР, но не и относно съществуване или несъществуване на извъндоговорно правоотношение и изпълнената работата и нейното предаване, явяваща се предпоставка за плащане. Стига до извод, че по отношение на предявените в настоящото дело искове не е формирана сила на пресъдено нещо. Въззивният състав намира, че другите спорни въпроси са дали ищецът е извършил със собствени труд и материали претендираните СМР в имота на ответника и дали е предприел уместно работата. Приема, че всички процесни обекти в имотите на ответника са били заявени за строителство, издадени са разрешения за строеж, определени са строителните им линии и нивата на строежите, издадени са необходимите строителни документи, като са изградени реално и към момента на огледа, извършен от вещите лица по СТЕ, са били ползвани по предназначение. С оглед изложеното, решаващият състав стига до извод, че изграждането на обектите е предприето уместно – с оглед предвижданията за строителство в имота на ответника. Съдът намира за неоснователни твърденията на ответника, че той е изградил обектите по стопански начин, като след анализ на доказателствата приема, че работите са изпълнени от ищеца. Въпреки безспорната липса на актове и протоколи за извършените СМР по Наредба №3/31.07.2003г., подписани и от двете страни, като се позовава на разрешенията в цитираната съдебна практика, че дори работите да не са изрично приети от възложителя се дължи се плащане на възнаграждение, ако отговарят на одобрения технически проект, а ако няма такъв - на уговореното между страните в самия договор и на съответните строителни правила и норми, която намира за приложима и в хипотезата на извършване на СМР при условията на водене на чужда работа без упълномощаване, въззивният състав с оглед събраните гласни доказателства и заключението на СТЕ приема, че работите, за които ищецът е издал актове обр.19 са изпълнени, обектите са изградени от него, отговарят на строителните правила и норми и функционират. Като обсъжда гласните доказателства, включително противоречията в показанията на свидетелите, водени от всяка от страните, отчита и евентуалната заинтересованост на свидетелите, съобразявайки връзката им с всяка от тях, съдът намира, че като непредубедени следва да приеме показанията на свидетели за извършването на процесните СМР от ищеца, тъй като кореспондират с останалите доказателства. Счита, че свидетелските показания, съпоставени със заключението на съдебно-техническа експертиза и издадените от ищеца актове обр.19, водят до извод, че процесните СМР са извършени от ищеца, който е ползвал собствени техника, работна ръка и материали в процеса на строителството. Акцентира, че извършването на процесните СМР от самия ответник изисква наемане на работници, механизация и строителни материали, като такива дейности няма осчетоводени, нито са установени по делото. С оглед изложеното и предвид заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза, съдът приема, че исковете с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД са основателни до размера на обогатяването на ответника- пазарните цени на извършените СМР съответно: За обект „Подпорни стени за манеж“ сума в общ размер от 34 765.79 лева; „Площадка 20.24х10м“ сума в общ в размер на 10 711.70 лева; За обект „нова ограда“ сума в размер на 9 339.34 лева. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, решаващият съдебен състав приема, че ищецът има право на обезщетение за забава след покана, каквато не е отправена преди предявяване на исковата молба по настоящото дело. Намира за неоснователна тезата на ищеца, че поканата е отправена с предявяване на иска по предходно воденото между страните дело. Въззивният съд намира, че това дело е имало за предмет притезание, дължимо на договорно основание., докато предмет на настоящото производство е вземане, произтичащо от извъндоговорно основание и в този смисъл вземането е различно от това, което е било предметна предходното дело. С оглед изложеното не приема, че с подаването на исковата молба по предходното дело ищецът е поканил ответника да му заплати вземането, претендирано с настоящото дело. Стига до извод, че ответникът не е изпаднал в забава преди образуването на настоящото дело, поради което исковете за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците са неоснователни. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и не е налице основание за допускането му до касационно обжалване поради вероятна недопустимост съгласно чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, както и по недопустим иск- предявен при формирана сила на пресъдено нещо. Настоящият съдебен състав намира, че съдът се е произнесъл по предявените от ищеца искове, т.е. с оглед твърденията в исковата молба относно фактите, от които произтичат правата му и в рамките на търсената с петитума защита. Определянето на правната квалификация е задължение на съда, като грешната квалификация не води до недопустимост на решението, ако съдът се е произнесъл по предмета на спора. В конкретния случай решаващият съдебен състав е обсъдил релевантните факти, наведени от ищеца, като е съобразил и уточнението на исковете, направено от ищеца в открито съдебно заседание на 16.04.2021г. Достигнал е до правилен извод, че се претендира стойността на извършени СМР в имоти на ответника, за които самият ищец заявява, че ги е извършил и претендирал на договорно основание, като след отхвърляне на исковите му претенции по чл.266, ал.1 ЗЗД претендира заплащане на сумите на извъндоговорно основание. Вярно е, че в исковата молба са описани подробно и хронологично отношенията между страните, включително е посочено, че СМР са били възложени от ответника, но ищецът изрично и посочил, че исковете му за плащане на възнаграждение за възложена работа на договорно основание са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение поради недоказване на сключен между страните договор за строителство. Именно по тази причина ищецът заявява, че претендира сумите на извъндоговорно основание, като счита, че ответникът се е обогатил неоснователно в резултат на изпълнените в негови имоти СМР. В този смисъл не може да се приеме, че исковете са предявени отново на договорно основание, респективно, че са недопустими поради формирана по спорното право сила на пресъдено нещо. Силата на пресъдено нещо се разпростира само върху спорното право, което се характеризира наред с останалите индивидуализиращи белези и с основание. В първото водено между страните дело предмет на спора е вземане за възнаграждение по договор за изработка, докато предмет на настоящия спор е вземане на извъндоговорно основание. С оглед изложеното и независимо, че вземането е за стойността на едни и същи СМР, не може да бъде споделена тезата на касатора, че е налице идентичност от обективна страна на спора по предходното /т.д. №7972/2016г. по описа на СГС/ и настоящото производство. Разликата в предмета на делата изключва хипотезата на чл.299, ал.1 ГПК, съгласно която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, както и задължението на съда да прекрати повторно заведеното дело /чл.299, ал.2 ГПК/. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Вторият, четвъртият и петият от поставените от касатора „Мартима“ ЕООД правни въпроси са изцяло свързани с наведените доводи за недопустимост на въззивното решение, които вече са обсъдени от настоящия съдебен състав при преценката на основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доказателствата и да изложи мотиви относно наведените от страните доводи и възражения, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, включително цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е обсъдил релевантните доказателства, включително строителните книжа, свидетелските показания, заключенията на съдебните експертизи, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Независимо от сравнително лаконичните мотиви по част от доводите на страните, решаващият съдебен състав е отчел липсата на актове и протоколи за извършените СМР по Наредба №3/31.07.2003г., преценил е наличните строителни книжа, събраните гласни доказателства и експертни заключения, като е формирал съответни изводи относно извършването на процесните СМР от ищеца в имоти собственост на ответника, съответствието им със строителните правила и норми, ползването им по предназначение. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като доводите са относими към правилността на съдебния акт, който не е предмет на разглеждане в настоящия етап на производството. Третият процесуалноправен въпрос - относно задължението на съда да прецени евентуалната заинтересованост на свидетелите при преценката на свидетелските показания, също не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въззивният съд е извършил такава преценка и е изложил съответни мотиви кои от показанията кредитира и на какво основание, като изложените от касатора възражения представляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания по чл.280, ал.1 ГПК. Поставените от касатора „Гея-Дек“ ЕООД въпроси не могат да обосноват допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол. Първият материалноправен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд за отхвърляне на исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Съдът не е приел, че обезщетение за забава в размер на законната лихва не е свързано с изпращането на покана до длъжника, а е счел, че няма доказателства за изпратена покана от ищеца до ответника за плащане на процесните суми преди връчването на исковата молба по настоящото дело. Съдът е акцентирал на обстоятелството, че паричното вземане се характеризира освен с размер и падеж, и с основание, поради което връчването на исковата молба по предходно водено между страните дело, с което вземанията са претендирани на договорно основание, не представлява покана за плащане на процесните вземания, претендирани на извъндоговорно основание. Вторият въпрос, по начина по който е формулиран /“основателен ли е искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД…“, е пряко относим към правилността на решението по исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД и не представлява правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него не е обосновано и наличието на допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, като не са изложени доводи относно важността му за точното приложение на закона и за развитието на правото. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора на всяка от страните следва да бъдат присъдени разноски за отговор на касационна жалба- на „Гея-Дек“ ЕООД сумата 5 830 лева, а на „Мартима“ ЕООД- сумата 2 500 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд