Определение № 3219 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1188/2023 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Елпак Трейдинг“ ЕООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд. Ответникът Д. К., в качеството на ЕТ „Медера - Д. К.“, оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд като краен резултат е отхвърлил изцяло предявения главен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Относно евентуалния иск по чл. 61 ЗЗД е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството. За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за недоказано сключването на въведения като основание на главния иск договор. Приел е, че издадената въз основа на договора фактура претендираното по договора възнаграждение е осчетоводена в счетоводствата на двете страни и е включена в подадена от името на едноличния търговец справка-декларация към НАП, подписана с електронния подпис на свързаното с ищеца дружество „Елпак“ ЕООД, поради което е налице извънсъдебно признание от страна на ответника. Това признание обаче е намерил за опровергано с оглед приетите за установени въз основа на ангажираните както от ответницата, така и от ищеца, обстоятелства, че ответницата и едноличният собственик на ищцовото дружество и на свързаните с него дружества са съпрузи; че ответницата е предоставила на съпруга си общо пълномощно за осъществяване на всички необходими дейности по обслужване на търговското предприятие на ЕТ; че всички дейности по счетоводното отчитане на ЕТ са били извършвани от служители на свързаното „Елпак“ ЕООД, които са обслужвали и всички останали свързани дружества от групата „Елпак“; че подаването на справки-декларации за ЕТ чрез упълномощени лица е било преустановено от началото на 2021 г., но въпреки за м. февруари е била подадена посочената по-горе справка-декларация, следваща обаче по време подадената с електронен подпис на ответницата нулева справка-декларация, в която процесната фактура не е отразена; че са били сключени между страните договори за наем, с които на ищеца е било предоставено ползването на недвижим имот и автомобили, за чието техническо обслужване се претендира заплащането на възнаграждение. Конкретно е посочил, че счетоводни услуги са били предоставяни както преди, така и през исковия период, от служители на ищеца и на свързано дружество, по силата на пълномощно и чрез електронния подпис на „Елпак“ ЕООД, като израз на установена между страните продължителна търговска практика, а в счетоводството на ищеца не са установени каквито и да било данни, освен процесната фактура, за оказвани по възлагане от ответника срещу задължение за заплащане на възнаграждение услуги. Във връзка с осъществяването на техническо обслужване е установил, че на автомобили на ответника е установил, че са издадени над 200 фактури, различни от процесната, въпреки че тези разходи би следвало да са за сметка на ищеца като ползвател на автомобилите по договор за наем с ответника, което влиза в противоречие с твърденията, че техническо обслужване е осъществявано през процесния период по силата на постигнато съгласие между страните по комплексно неформално правоотношение. По предявения евентуален иск съдът е приел, че производството подлежи на прекратяване, тъй като и след дадените указания по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 3 ГПК в хода на въззивното производство, исковата молба е останала нередовна по смисъла на чл. 127, ал.1, т. 3 и т. 4 ГПК. Посочил е, че в исковата молба липсват твърдения за това какви конкретно услуги са извършени от ищеца, в приложението, означено като справка по чл. 366 ГПК, не се съдържа информация за това кога са извършени в рамките на исковия период конкретни видове дейности и услуги и каква сума се претендира за изпълнението им, а в уточняващата молба са посочени като видове различни дейности, с твърдения, че са възложени за извършване на ищеца на ответника по неформалното правоотношение срещу определено, предварително уговорено месечно възнаграждение. Констатирал е, че претенцията не е формирана като сбор от стойността на конкретно направени необходими и полезни разноски за предприетата работа в интерес на ответника, уточнени с описание на разход, размер и дата, респ. обезщетение на управителя на работата за личните задължения, уточнени също с посочване на действието, за което се иска обезщетение и стойност на обезщетението, като с уточняващата молба подадена във връзка с указанията, дадени от въззивния съд, не се заявяват конкретни фактически твърдения, относими към евентуалния иск, а се сочат видове дейности, включени в предмета на договорното правоотношение и за които се иска присъждане на общо уговорено възнаграждение по договор за услуги, чиито размер не се поставя в зависимост от реално изпълнени дейности и услуги и тяхната стойност, или от юридически факти, изводими от съставените от ищеца описи към справката по чл. 366 ГПК. Във връзка с това е съобразил, че докато главният иск ищецът може да бъде основан на алеаторно уговорено възнаграждение, въпреки че твърденията за подобна уговорка не съответстват на описите към исковата молба, които са за реални дейности, плащания и услуги, по евентуалния иск такава неопределеност на извършената работа в чужд интерес при съгласие и без противопоставяне от доминуса води до нередовност на исковата молба. Допускане се касационното обжалване се иска на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1) фактурата може ли да се приеме като доказателство, установяващо договор, за който законът не изисква писмена форма за действителност (напр. договор за услуги, продажба на движими вещи и др.); приемането на фактурата от представител на ответника представлява ли признание на задължението; 2) счетоводните книги и вписванията в тях могат ли да служат като доказателство на страната, която ги е водила, според тяхната редовност; 3) при твърдение за симулация (привидност) на възмезден договор, за да бъде налице пълно и главно доказване, необходимо ли е страната, която се позовава на симулацията, да представи „начало на писмено доказателство“ по чл. 165, ал. 2 ГПК; без представяне на „обратно писмо“ допустимо ли е симулацията (привидността) да се доказва със свидетелски показания; 4) прилагат ли се процесуалните правила досежно доказването на симулация (привидност) на сделките и при опровергаване на писмено признание от страна на ответника, обективирано в приета фактура за доставка на стоки или услуги; 5) може ли договор, за който законът не изисква писмена форма за действителност, да бъде сключен с конклудентни действия; престирането на услуги, които са приети от насрещната страна, може ли да се разглежда като сключване на договор с конклудентни действия; 6) при неправилно посочена правна квалификация на спорните правоотношения въззивният съд длъжен ли е служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства; 7) при заявено искане за допускане на допълнителна съдебна експертиза при непълнота на първоначалното заключение на вещото лице, обосновано с необходимост от извършване на допълнителни проверки за изясняване на спорните обстоятелства, въведени с исковата молба, и заявено непосредствено след изслушване на първоначалното заключение, настъпила ли е преклузия за такова доказателствено искане; 8) страната има ли процесуална възможност да представи допълнително доказателствата и след срока по чл. 146, ал. 3 ГПК, независимо дали е разполагала преди това с тях или не, когато представените доказателства не са във връзка с твърдени нови факти и обстоятелства, а във връзка с наведени в исковата молба доводи, изяснени със своевременно поискано и допуснато доказателство, каквото е съдебната експертиза; 9) при констатирана нередовност на исковата молба пред въззивния съд длъжен ли е съдът да даде ясни, точни и подробни указания на ищцовата страна, за да бъдат изпълнени от ищцовата страна така, както изисква законът; 10) при констатация за заинтересованост на свидетел длъжен ли е съдът да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му? Следва ли съдът да изложи аргументи защо изключва свидетелските показания от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено? Въведено е и евентуално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 11) когато цената на услуга, предоставена между търговци, не е уговорена, прилага ли се по аналогия разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ, съгласно която при липса на уговорка относно цената се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време ма сключването на продажбата (респ. договора за услуга) за същия вид стока, (респ. услуга) при подобни обстоятелства; 12) при липса на договор прилага ли се спрямо предоставянето на услуги между търговци разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ТЗ, изразяваща принципа за възмездност в търговските правоотношения; 13) при неформален договор за услуги, които се престират с определена периодичност (регулярност) и които включват определени по обем и вид услуги, налице ли е алеаторност на договора, респ. на уговорената месечна абонаментна цена на услугите? Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Съдът не е отрекъл доказателственото значение на фактурата, нейното приемане и съответните счетоводни записвания, а приемайки за установено наличието на признание на ответника, въз основа и на другите приети за установени факти е намерил това признание за опровергано. Не удовлетворяват общото изискване и следващите два въпроса, доколкото същите се отнасят до установяването на симулация, респ. опровергаване на изходящо от страната признание, чрез свидетелски показания, докато в разглеждания случай решаващият извод на въззивния съд е основан върху редица други факти, установени с писмени доказателства и експертно заключение, а не само върху събраните свидетелски показания. Петият въпрос също не отговаря на общото изискване за допускане на касационното обжалване, тъй като не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция. Не се обосновава значимост и на шестия въпрос, доколкото въззивният съд не е преквалифицирал спорните правоотношения, а освен това не се сочи и императивна материалноправна норма, за чието прилагане съдът да е бил служебно задължен. Седмият и осмият въпроси също не се явяват обусловили правните изводи на въззивния съд. Направеното с въззивната жалба и отхвърлено от въззивния съд искане за назначаване на допълнителна автотехническа експертиза относно стойността на извършените дейности за техническо обслужване на автомобили и на извършените от ищеца разходи за това, както и сочените допълнителни писмени доказателства в същата насока, нямат отношение към решаващия извод на съда за липса на сключен договор. Не съответства на изложените от въззивния съд мотиви и десетият въпрос, доколкото съдът не е отказал да кредитира поради заинтересованост свидетелските показания, а е обсъдил същите във връзка с останалите доказателства, като е приел за установени конкретните изнесени от свидетелите факти по извършване на съответните услуги в рамките на установената между страните търговска практика. По деветия въпрос не се установява отклонение на въззивния съд от установената практика на ВКС по приложението на чл. 129 ГПК във въззивното производство. Дадените от съда указания за отстраняване на нередовности на исковата молба по отношение на евентуалния иск са ясни и точни, като нито в касационната жалба, нито в изложението по чл. 280 ГПК е посочена конкретна непълнота или неяснота, която да е възпрепятствала ищеца да отстрани посочените му нередовности. По останалите въпроси не се обосновава специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика, доколкото в тази насока се излага единствено, че изясняването на действителния смисъл на чл. 326, ал. 2 и чл. 294, ал. 1 ТЗ, както и приложението им спрямо извъндоговорни отношения между търговци, е от съществено значение за развитието на правото и точното правоприлагане предвид особената важност на яснотата и предвидимостта на правната уредба за търговските отношения. Така изложените общи аргументи обаче не разкриват необходимите съгласно постановките на ТР № 1/2009 г. непълнота, неяснота или противоречивост по отношение на посочените разпоредби на чл. 326, ал. 2 и чл. 294, ал. 1 ТЗ. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства ищецът дължи на ответника разноските за касационното производство в размер на 8250 лв. С тези мотиви съдът