Определение № 1305 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 322/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. С., чрез неговия пълномощник адв. Здр. П. от АК-Русе, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 387/03.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 575/2024 г. по описа на Окръжен съд-Русе, ІV граждански състав, с което е потвърдено решение № 352/19.03.2024 г., постановено по гр. д. № 174/2024 г. по описа на Районен съд-Русе, с което изцяло са уважени предявените от „Банка ДСК” АД срещу А. Б. С. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо на паричните вземания, обективирани в издадената на 10.11.2023 г. заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 5852/2023 г. по описа на РС-Русе, както следва: 1) сума в размер на 19019,46 лв., представляваща остатъка от дължимата главница по договор за кредит за текущо потребление от 02.03.2022 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 08.11.2023 г., до окончателното щ заплащане; 2) сумата от 1463,25 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 15.11.2022 г. до 11.10.2023 г.; 3) 63,07 лв. - мораторна неустойка (лихвена надбавка за забава), изтекла за периода от 15.11.2022 г. до 11.10.2023 г.; 4) 180,22 лв. - законна мораторна лихва, изтекла за периода от 12.10.2023 г. до 06.11.2023 г. и 5) 120 лв. - дължими разходи при изискуем кредит. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като, за да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение, разсроченото главно парично задължение (предоставеният кредит) трябва да бъде преобразувано в предсрочно изискуемо, като това обстоятелство следва да бъде доведено до знанието на длъжниците по договора за кредит – чрез получаване на уведомление, адресирано от кредитора, какъвто не е настоящият случай. Счита, че необосновано въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че уведомлението за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем е връчен на А. Б. С., а не на друго лице, както било удостоверено в потвърждението за получаване, като това трето лице не е уведомило длъжника за получаване на съобщението. Твърди, че съдилищата е следвало да извършат служебна проверка за нищожност на договора за потребителски кредит, вкл. дали уговорени парични задължения не се включени в размера на годишния процент на разходите, вследствие на което потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителната стойност на насрещната парична престация. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като не поставя материалноправен или процесуален правен въпрос по смисъла на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, а е възпроизвел касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, релевирани в касационната жалба, за обезсилване като недопустимо, респ. за отмяна поради неговата неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че предявените парични вземания произтичат от договор за кредит за текущо потребление от 02.03.2022 г., сключен при установени от банката общи условия. Счел е за доказано, че ищецът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 20000 лв. (на 02.03.2022 г.), а кредитополучателят е поел насрещно договорно задължение да върне предоставения кредит, в срок от 120 месеца – на отделни месечни погасителни вноски, при променлив лихвен процент в размер на 7,75% годишно (0,02% на ден), формиран от стойността на референтен лихвен процент, представляващ индикатор „Среден лихвен процент по салда по срочни депозити в лева на домакинства, със срок над 1 ден до 2 години”- 0.060%, който при отрицателна стойност се приема със стойност „0”, и фиксирана преференциална надбавка в размер на 7,690%, при изпълнение на условията по програма „ДСК Партньори плюс”, подробно описани в Приложение № 2 към договора. При нарушаване на тези уговорки кредитополучателят се лишава от правната възможност да ползва преференциите изцяло или частично, като приложимият лихвен процент се увеличава - чрез увеличаване на надбавката. В клаузите на т. 18 от договора за кредит и т. 6 от Общите условия е уговорено, че кредитополучателят заплаща на кредитора такси и комисионни, съгласно Тарифа на „Банка ДСК” за лихвите, таксите и комисионните, които „Банка ДСК” прилага по извършваните услуги на клиенти. Въззивният съд е приел за установено, че кредитополучателят е изпаднал в забава – към м. 11.2022 г. не е погасил общо 11 вноски (в общ размер от 2631,99 лв.). В клаузата на т. 16.2. от Общите условия е уговорено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият непогасен остатък от главницата става предсрочно изискуем и се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Банката е изпратила уведомление с изх. № 01-20-25742/9.10.2023 г. до А. Б. С. на адрес [населено място], [улица], вх. 1, ет. 5, с изявление, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Уведомлението е получено на 12.10.2023 г. от дъщерята на кредитополучателя, според въззивния съд - по реда на чл. 46 ГПК (с получаването на съобщението от друго лице от домашните се смята, че връчването е извършено на адресата). В клаузата на чл. 6 от договора страните са уговорили, че всички съобщения, уведомления и покани във връзка с договора ще се считат за получени от кредитополучателя, ако са изпратени от кредитора на посочения от него адрес за кореспонденция. В случая уведомлението е изпратено именно на посочения в договора адрес за кореспонденция на кредитополучателя, поради което с връчването му разсроченото главно лихвоносно парично задължение (кредита) е превърнато в предсрочно изцяло изискуемо - в съответствие с изискването на закона. Въззивният съд се е произнесъл и по втория въведен във въззивната жалба правен довод за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, а именно че уговореният в договора годишен процент на разходите 8,65% (т. 9) не е точен, защото в него не са включени всички разходи по кредита. Счел е, че това оплакване не е конкретизирано - кои са тези разходи по кредита, които, ако се включат при изчисление на годишния процент на разходите, биха надвишили максимално допустимия от закона размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Погасителният план, подписан от кредитополучателя ясно посочвал, че освен връщане на главницата по кредита 20000 лв. кредитополучателят дължи още 720 лв. такси и 8645,47 лв. лихви за целия период от 10 години, като общата сума за връщане е 29365,47 лв. В т. 7.1. от Общите условия било уговорено какви разходи се включват в годишния процент на разходите, а в т. 7.2. - кои възможни разходи не се включват (това били разходите, свързани с неизпълнението на договорните задължения). Изискванията на чл. 10 и чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗПК били спазени, поради което процесният договор за кредит отговарял на изискванията на закона. В договора и общите условия към него е налице ясна, разбираема и недвусмислена информация, която дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от договора. Кредитополучателят А. Б. С. е подписала всяка една от страниците на договора, вкл. и Общите условия, погасителен план и приложения, с което в качеството си на кредитополучател е потвърдила, че е запозната, разбира и приема условията на договора. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи въззивният съд е достигнал до правния извод, че предявените искове са доказани, поради което – при достигане на идентични правни изводи, е потвърдил първоинстанционното решение. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Както е изяснено със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 1.1. от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването щ, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Няма причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Следователно, обстоятелството дали твърдяната от банката-кредитор предсрочна изискуемост на разсроченото главно парично лихвоносно задължение (кредита) е настъпила към момента на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, респ. към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, обуславя не допустимостта, а основателността на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо на обективираните в издадената заповед за изпълнение притезания. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и тъй като при липса на поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси не е осъществена уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална представка за касационен контрол на обжалвания съдебен акт. Със задължителните за съдебните органи тълкувателно разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК е указано, че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На още по-голямо основание ВКС не може да обоснове такъв правен въпрос от касационните основания за неправилност на въззивното решение, релевирани в касационната жалба. Както бе изяснено, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът единствено е възпроизвел касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, релевирани в касационната жалба, за обезсилване като недопустимо, респ. за отмяна поради неговата неправилност на обжалваното въззивно решение. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд