Определение № 2227 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3863/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3328/04.08.2023 г., подадена от Г. И. Г. и Й. Т. Г., чрез адвокат З. Г., срещу решение № 246 от 03.07.2023 г. по гр. д. № 20231500500226/2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 56 от 03.02.2023 г. по гр. д. № 20221510102022/2022 г. на Районен съд – Дупница за определяне в полза на ищците В. В. Г., Д. Л. Г. и И. Л. М. право на ползване върху част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Д., обл. К., одобрени със заповед № 300-5-61/05.08.2004 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: *, при съседи: ПИ с №№ ***, ***, ***, *** и ***, съсобствен с ответниците Г. И. Г. и Й. Т. Г., която част В. В. Г., Д. Л. Г. и И. Л. М. да ползват за упражняване правото им на собственост върху построената в поземления имот сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 87 кв.м, брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, предназначение: Жилищна сграда-еднофамилна, а именно: върху площ от 109 кв.м, която част е очертана в скицата към заключението на вещото лице, находяща се на л. 46 от делото, която скица, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението. Въззивният съд е съобразил, че Районен съд - Дупница е сезиран от В. В. Г., Д. Л. Г. и И. Л. М. с искова молба срещу Г. И. Г. и Й. Т. Г., за определяне по реда на чл. 64 ЗС на площта, необходима за нормалното ползване на собствената на ищците сграда с идентификатор ****. Ищците поддържат, че са собственици по наследство от Л. И. Г. (съпруг на първата и баща на втората и третата) на 1/12 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], общ. Д., одобрена със заповед № 300-5-61/2004 г. на Агенцията по кадастъра, с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 917 кв.м, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 87 кв.м, брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, предназначение: Жилищна сграда, еднофамилна. Сградата в процесния имот била построена по силата на отстъпено право на строеж, учредено с договор, материализиран в нотариален акт за учредяване право на строеж върху чужда земя (суперфиция) № 151, том І, д. № 310/26.02.1973 г. С решение по гр. д. № 174/2010 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил било прието, че ищците са собственици по наследство на 1/12 ид. ч. от процесния поземлен имот, както и собственици на построената в него, въз основа на отстъпено право на строеж, жилищна сграда с идентификатор ****, както и че ползват североизточната част от имота с площ от 391 кв.м, а между двете части на имота съществува ограда на бетонни основи с бетонови колове и оградна мрежа. С решение по гр. д. № 149/2021 г. на ОС - Кюстендил първата от ищците и техният наследодател били осъдени да заплатят обезщетение за ползването на по-голяма част от процесния имот, отколкото притежаваната от тях, независимо че то било ограничено само доколкото им е необходимо да си обслужват къщата. Ответниците не правили никакви постъпки да ползват частта си от имота, като сочат, че съществува ограда, която ако бъде развалена, те биха могли да използват имота си в пълен обем. В момента било образувано ново гражданско дело под № 1716/2022 г. по описа на ДРС, с което ответниците отново претендирали да им се заплати обезщетение за нов период за това, че не могат да ползват имота си, въпреки че ищците не им пречели по никакъв начин. На 17.03.2022 г. ищците изпратили на ответниците нотариална покана, в която заявили, че са им предоставили достъп до процесния имот, чрез разваляне на оградата, като не възразявали последните да предприемат нужните действия по развалянето й, както и да ползват частта си от имота, за да предотвратят по-нататъшни опити за претенции по повод обезщетение за ползване на имота. С оглед изложеното, от ищците е поддържано искане съдът да постанови решение, с което да определи площта, необходима за нормалното ползване на собствената им сграда с идентификатор ****, а именно - колкото е зоната за достъп, ползване и обслужване, съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС. От своя страна, ответниците са оспорили иска като неоснователен. Изразяват несъгласие с твърдението на ищците, че те ползват поземления имот само доколкото това им е необходимо, за да ползват по предназначение собствената си жилищна сграда, както и че са предоставили достъп на ответниците чрез разваляне на оградата, деляща имота на две части. Излагат, че собствената на ищците сграда не е построена съгласно утвърдения архитектурен план и издаденото строително разрешение, съобразно които площта на сградата трябва да е 79 кв.м, както и че останалите сгради, находящи се в имота, които ползват ищците: сграда с идентификатор ****, сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор ****, са незаконни. Съдът е посочил, че по делото е обявено за безспорно между страните, че ищците са собственици по наследство от Л. И. Г. (съпруг на първата и баща на втората и третата) на 1/12 ид. ч. от поземления имот с идентификатор *** по КК на [населено място], общ. Д., с площ от 917 кв.м, както и на построената в поземления имот сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 87 кв.м, построена на основание отстъпено право на строеж. Не е спорно и това, че ответниците са собственици на 11/12 ид. ч. от същия поземлен имот, ведно с построените в него сграда с идентификатор **** и сграда с идентификатор ****. Визирал е, че по делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото лице Й. А., което дава вариант за необходимата площ за ползването на сграда с идентификатор ****, обективиран в скица. Събрани са и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля М. З.. Съдът е приел, че първоинстанционният съд е разгледал допустими искове, предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, упражнено чрез редовна искова молба. Намерил е за неправилно разбирането на ответниците по иска, че ищците нямат правен интерес от търсената защита, доколкото самите те притежават права в поземления имот, в който е построена сградата, притежавана от тях. В тази връзка е посочил, че действително от доказателствата по делото се установява, че ищците са собственици на 1/12 ид. ч. от поземления имот, но този факт не компрометира интереса им от съдебна намеса чрез иск с правно основание чл. 64 ЗС. Обстоятелството, че правото на строеж е учредено върху понастоящем съсобствен на страните, а не върху чужд имот, не променя характера му на самостоятелно вещно право, отделно от съпритежанието на правото на собственост върху терена, което на собствено основание поражда за съсобственика-суперфициар правомощието да владее и да ползва застроената част. Макар и да запазва съсобствения си характер, тази част не може да бъде предмет на разпределение по чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като правото на строеж, като ограничено вещно право, изключва произтичащото от чл. 31, ал. 1 ЗС правомощие на останалите съсобствениците да си служат с нея. По отношение на частта от съсобствения имот, извън усвоената за законното строителство, на общо основание са приложими правилата на съсобствеността. Въззивният съд е изложил, че това становище е застъпено и в съдебната практика, която приема, че при наличието на сграда, изградена от единия от съсобствениците въз основа на учредено право на строеж, теренът под сградата не следва да се разпределя по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като на разпределение по този ред подлежи ползването на незастроената част от съсобствения терен, извън усвоената за законно построената сграда, като на приспадане подлежи площта, заета от постройки, изградени и ползвани само от някой от съсобствениците, без в негова полза да е учредено право на строеж (решение № 252/25.11.2014 г. по гр. д. № 933/2014 г. на ВКС, І г. о.). От това следва, че ищците не биха могли да защитят правата си в евентуално производство по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като то не би разрешило въпроса как собствениците на постройката да се ползват от земята, необходима им за нормалното реализиране на собственото им право досежно сградата. В тази връзка въззивният съдебен състав е съобразил и обстоятелството, че производство по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС е било образувано, видно от мотивите на приложеното решение по гр. д. № 149/2021 г., но съдът е приел, че разпределение по този ред е невъзможно, изхождайки от правата на страните в съсобствеността, респ., че ищците притежават 1/12 ид. ч. от поземления имот, която представлява 76.42 кв. м – площ, която е по-малка от площта на притежаваната от тях сграда. Наред с това, от данните по делото може да се заключи, че е налице правен спор между страните именно относно площта, необходима за ползването на сградата, което обосновава и правен интерес от воденето на иска. Въззивният съд е посочил, че с нормата на чл. 64 ЗС законодателят е предвидил, че собственикът на постройката може да се ползва от земята, само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Тази разпоредба е императивна и брани не само правата на суперфициарните собственици, но и на собственика на земята, като не допуска неговото право да ползва незастроената част да бъде ограничавано извън необходимото за ползване на сградата. Наличието на сграда, собственост на трето лице, не лишава собственика на земята да ползва незастроената част от нея за свои нужди - неговото задължение се свежда до това да не извършва действия, които лишават суперфициарния собственик от достъп до сградата и създават пречки да осъществява правата си. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС нормата на чл. 64 ЗС намира приложение винаги, когато на терена съществуват постройки, т.е. правото на строеж е било упражнено независимо от кого, и собствеността върху постройките или част от тях принадлежи на лице, различно от собственика на земята. Без правно значение относно вещноправните последици е кой и с чии средства е осъществил строителството. Собственикът па постройката придобива, ако не е уговорено друго, и правото на ползване на земята съобразно предназначението на постройката, т.е. ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която осигурява нормален достъп до последната и за поддържането й в нормално и годно за ползване състояние, както и в ползването на мястото за задоволяване на обикновени домакински нужди. Това право по чл. 64 ЗС ще съществува, докато съществува и постройката. Наред с това, съгласно трайната практика на ВКС, ЗУТ създава реда, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради - чл. 22, ал. 7 ЗУТ препраща за определянето размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, която наредба се прилага при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост на земята и постройките върху нея (така решение № 538/9.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г., IV г. о., с което е допуснато касационно обжалване по въпроса дали Наредба № 7 има универсален характер и дали е приложима и по отношение на процедурите по чл. 64 ЗС, или е приложима само за новопостроени сгради). Площта от дворното място, която собственик на постройката, но несобственик на дворното място може да ползва съгласно чл. 64 ЗС, следва да се определи от съда след изслушване на експертно заключение, което да определи каква част от терена е необходим за достъп до самостоятелния обект в жилищната сграда. Тази част от терена следва да бъде индивидуализирана по площ и местонахождение чрез скица на вещо лице. Окръжен съд – Кюстендил е визирал, че в случая е прието заключение на вещото лице Й. А., неоспорено от страните, което е кредитирал, като пълно и обективно. В скицата към него е отразена площта за ползване. Приел е, че този вариант безспорно създава ограничение за собственика на земята да я ползва изцяло, но това е елемент от съдържанието на отстъпеното в полза на суперфициаря право на строеж, като ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство. Това следва и от принципното разбиране, че правото на строеж не се ограничава само до земята под сградите, тъй като нормалното използване на собствеността върху постройката не може да се осъществи без използване и на мястото около нея в парцела, в който е застроена. Именно заради това правото на собственика на постройката, респ. на обект постройка, съществуващ при условията на суперфициарна собственост, се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС - ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й и за поддържането й в нормално и годно за ползване състояние. И доколкото по делото не е установено определената от вещото лице площ за ползване да надвишава правата по чл. 64 ЗС на собствениците на сградата, следва да се приеме, че именно според него следва да се определи площта за ползване, както е процедирал и първостепенният съд. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърдят, че по въпроса: Съществува ли задължение за съда, при произнасяне по иск с правно основание чл. 64 ЗС, да назначи служебно техническа експертиза за определяне на необходимата за обслужване площ към сградата, когато е налице разделна собственост на дворното място и сградата, за да се установи каква е прилежащата площ, в рамките на която суперфициарният собственик има право да ползва имота, въззивното решение е в противоречие с решение № 43/29.05.2019 г. по гр. д. № 2463/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. Относно въпросите: Притежаваното от едно лице ограничено вещно право прекратява ли се с придобиването на собствеността върху вещта. Правото на собственост върху една вещ изключва ли възможността за притежаване на ограничено по обем вещно право от същото лице спрямо тази вещ, тъй като последното се поглъща от пълното по своя обем право на собственост, считат, че те са от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещните страни са депозирали отговор, в който излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: По първия въпрос от изложението не се констатира соченото противоречие на въззивното решение с решение № 43/29.05.2019 г. по гр. д. № 2463/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. Съгласно последното, въззивният съд е длъжен служебно да допусне събирането на експертиза, когато възникне необходимост от установяването на даден факт: когато се произнася по иск за ревандикация на реална част от имот при наличието на разделна собственост на терена и сградата, за да определи прилежащата площ към нея. Това задължение произтича от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 3 от същото), в което е възприето, че когато във въззивната жалба се съдържа оплакване, че доказването на определен факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и жалбата съдържа оплакване за това, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за неговото установяване. В тази хипотеза съдът е длъжен служебно да назначи експертиза за установяването на този факт. В настоящия казус е налице назначена и изслушана от първонстанционния съд съдебно-техническа експертиза, със задача да установи необходимата, нормативно определена, прилежаща площ към процесната сграда. Това е станало по искане на ищците, заявено още с исковата молба, поради което не се е наложило съдът служебно да събира това доказателствено средство. Останалите въпроси от изложението са формулирани твърде общо и без връзка с конкретния предмет на делото и изложените от Окръжен съд – Кюстендил решаващи съображения. Жалбоподателите не са се аргументирали и защо намират, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че е налице практика на ВКС, относима към настоящия казус, с която атакуваното въззивно решение е съобразено: решение № 252/25.11.2014 г. по гр. д. № 933/2014 г., І г. о., решение № 2/18.03.2016 г. по гр. д. № 3267/2015 г., І г. о. В същата е прието, че при наличието на сграда, изградена от един от съсобствениците въз основа на учредено право на строеж, теренът под сградата не следва да се разпределя по чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като на разпределяне по този ред подлежи ползването на незастроената част от съсобствения терен извън усвоената за законно построената сграда. Правомощието на съсобственика, изградил сграда в общия имот въз основа на надлежно учредено право на строеж, да ползва застроената част, е елемент от съдържанието на отстъпеното в негова полза вещно право, което на собствено основание поражда за суперфициаря правомощие да владее и да ползва застроената част - чл. 64 ЗС. Макар и да запазва съсобствения си характер, тази част не може да бъде предмет на разпределение по чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като правото на строеж като ограничено вещно право изключва произтичащото от чл. 31, ал. 1 ЗС правомощие на останалите съсобствениците да си служат с нея. По отношение на частта от съсобствения имот, извън усвоената за законното строителство, на общо основание са приложими правилата на съсобствеността. Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба не са поискали присъждане на разноски за настоящото производство. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,