Определение № 1107 от 22.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2288/2022 г.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Банка ДСК“ АД – София ЕИК[ЕИК] срещу решение №233 /16.05.2022 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по т.д. № 142/22 по описа на същия, в съответните части, с които: 1. След отмяна на първоинстанционното решение №21022/22.03.2021 постановено по т.д. № 27/2018 г. по описа на ОС-Смолян в частта, с която двамата ответници Н. С. С. ЕГН: [ЕГН] и С. С. С. ЕГН: [ЕГН] са били осъдени солидарно да заплатят на ищеца „Банка ДСК“ АД – София главница в размера над 6176,90 лева/ падежиралите вноски/ до 50511,12 лева и и от страна на АС-Пловдив е постановено ново решение по същество, с което искът в тази му част е бил отхвърлен; 2. След отмяна на решението на ОС-Смолян и в частта, с която законната лихва върху главницата е присъдена с начален момент датата на исковата молба 30.03.2018 година, е постановил ново, с което е присъдена законната лихва върху всяка една от съответните падежирали вноски от датата на падежа на вноската до изплащането й. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на ищеца разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, които според касатора се изразяват в това, че едва с връчването на препис от ИМ на двамата длъжници е настъпила предсрочна изискуемост на дълга на двамата ответници по осъдителния иск на банката срещу тях, както и че неправилно въззивният съд е приел, че съответните клаузи в процесния договор за кредит, касаещи промяната в договорната лихва са нищожни като неравноправни. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответниците по касационната жалба в писмен отговор от процесуалния им представител изразяват становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Между банката-ищец и първия ответник Н. С. е сключен на 18.06. 2007 година договор за ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ АД е отпуснала нецелеви ипотечен кредит в размер на 65 000 лева със срок за издължаване 360 месеца, считано от датата на усвояването му. В чл. 5 от договора е било предвидено, че кредитът се погасява с месечни вноски, съгласно погасителен план – приложение № 1 към договора. От погасителния план е видно, че за целия срок на договора погасителните вноски са с падеж 30-то число на съответния месец, като те са с еднакъв размер – 445,18 лева, с изключение на първата вноска, дължима на 31.05.2007 година, която е в размер на 430 лева такса и на вноските с падеж 30.05. на всяка една година от действието на договора. Майските вноски са в размер на по 540,18 лева, тъй като към сумата от 445,18 лева е прибавена и дължима такса по договора в размер на 95 лева. Възнаградителната лихва по договора за кредит е уговорена в точка 7. Тя предвижда лихвата да се формира от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, като е посочено, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3,69%, стандартната надбавка е 3,60 %, или лихвеният процент по кредита е общо 7,29%. С т. 12 от договора е установено задължение за кредитополучателя да заплаща такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които се прилагат по извършвани услуги на клиенти, която е в сила към деня на съответното плащане. В уговорката в т. 11 се предвижда, че неразделна част от договора са Общите условия към него, а според т. 14 кредиторът има право да извършва изменения или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя, като за всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на Банката. В т. 25.3 от Общите условия към договора от 18.05.2007 година е предвидено, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при следните условия: изменение от поне 1% на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени в страната.; въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху „Банка ДСК“АД .; промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната банка; съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. С допълнително споразумение от 03.12.2009 година, сключено между банката и Н. С., в качеството му на кредитополучател е посочено, че размерът на задължението по договора към момента на подписването му е 65584,25 лева, от които 63847,33 остатък по главницата, 1518,70 лева дължима редовна лихва, 0,41 лева дължима наказателна лихва и заемни такси в размер на 217,81 лева. При тези размери и при съобразяване на частичното плащане от страна на ответника и частичния отказ от вземането за заемни такси на банката в размер на 95 лева е прието, че за в бъдеще главницата по договора ще е 65584,25 лева, включваща и капитализираните лихви, договорен е гратисен период, посочено е, че лихвата, формирана при условията на договора за кредит е 9,29%, изготвен е нов погасителен план с по висок размер на месечните вноски след гратисния период – 562,23 лева и ежегодната такса от 95 лева, като изрично е уговорено, че при предсрочна изискуемост капитализацията на лихвата отпада и капитализираните лихви ще се считат отново за дължима лихва. С допълнителното споразумение № 2 от 25.03.2011 година, остатъкът от дълга е предоговорен в размер на 68960 лева, включващ и капитализирана непогасена част от начислената лихва към остатъка от главницата, като изрично е посочено, че размерът на договорната лихва е 9,29%. С това допълнително споразумение в т. 5 е договорено и допълнително обезпечение – поръчителството от страна на С. С. С.. Въз основа на него е сключен договора за поръчителство от 28.03.2021 година, с който С. С. се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията му договора за кредит и допълнителното споразумение от 25.03.2011 година. В договора за поръчителство има изрична клауза, според която промяната на лихвата от кредитора е задължителна за страните. Въззивният съд се е позовал на приетата по делото пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че отпуснатият кредит от 65 000 лева е усвоен от кредитополучателя на 31.05.2007 година. Приел е, че претенциите на банката по предявения осъдителен иск се основават на размерите на задълженията по допълнителното споразумение от 25.03.2011 година и погасителния план към него. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните, свързани с наличието на нищожни, като неравноправни по смисъла на Закона за защита на потребителите клаузи в договора за кредит. Приел е, че и двамата ответници имат качеството на потребители по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗЗП, като физически лица, които ползват услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и действат извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая става дума за задължения по договор за ипотечен кредит, сключен от физическо лице, по който вторият ответник също физическо лице е поръчител, без да е установено предназначението на отпуснатата сума да е за извършване на търговска или професионална дейност. От друга страна банката –ищец се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. При това положение, според съда, двамата ответници се ползват със защитата по глава VІ от ЗЗП. На горното основание, съдът е разгледал и счел за основателни възраженията на ответниците за нищожност по смисъла на чл. 146, ал. 1, във връзка с чл. 143, ал. 1 и чл. 145, ал. 2 от ЗЗД на клаузите на т. 7 изречение първо и т. 14 от договора, както и на т. 25.3 от Общите условия към него, предвиждащи, че базовият лихвен процент като елемент от договорната лихва не подлежи на договаряне, а се определя периодично от банката и става автоматично задължителен за страните. Нищожни, според съда, на основание чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 10, ал. 3 от ЗЗД са и клаузите от допълнителните споразумения, обективиращи съгласие за прибавяне към непогасената главница на просрочени задължения за лихви. По делото липсват доказателства изброените по-горе клаузи от договора и общите условия, както и от допълнителните споразумения да са уговорени индивидуално. Доказателствената тежест за установяване на индивидуалния характер на уговорките е за банката, но такива доказателства липсват. Сам по себе си фактът, че кредитополучателят е подписал двете допълнителни споразумения, в които е посочен лихвен процент, различен от първоначално фиксирания, както и уговорка за капитализиране на просрочените лихви, според въззивния съдебен състав, не е достатъчен, за да се приеме, че тези клаузи са индивидуално договорени. Предвиждането на гратисен период, през който се заплаща само част от месечната лихва по погасителния план дава основание да се приеме, че кредитополучателят е изпитвал затруднения при обслужването на кредита, което е наложило подписването на допълнителните споразумения от негова страна, без обаче да има доказателства това да е станало след индивидуално договаряне на техните клаузи. Позовал се е на съдържанието на чл. 143, ал.1 от ЗЗП, според който неравноправна е клауза в договор, сключен с потребител, съдържаща уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според разпоредбата на чл. 145, ал.1 на ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребител се преценявана база вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. В този смисъл, според съда, неравноправни са клаузите от договора, с които икономически по-силната страна – банката, има възможността едностранно да променя единия от компонентите на договорната лихва, а именно базовия лихвен процент, като промяната става автоматично задължителна за кредитополучателя, съответно- за поръчителя, без да е предвидена каквато и да е възможност за реакция от тяхна страна, дори без личното им уведомяване, на основание неясни и неразбираеми критерии, посочени в общите условия. Неравноправните клаузи, които не са уговорени индивидуално, са нищожни по смисъла на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП и не създават задължения за потребителите. Следователно последните не следва да носят риска от тяхното прилагане, свързано с едностранната промяна на договорния лихвен процент. Ето защо, съдът е счел, че това тяхното задължение се ограничава до заплащане на първоначално договорения в т. 7 от договора лихвен процент - 7,29 %, а не на по-високия лихвен процент, определен от банката въз основа на неясни критерии. Последващите едностранни промени не обвързват ответниците, доколкото са направени от банката въз основа на нищожни по смисъла на чл. 146 от ЗЗП клаузи на договора. Данни за едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката, както и на свързаното с тази промяна увеличение на дължимите месечни погасителни вноски още от месец октомври 2007 година се съдържат в приложение № 1 към заключението на вещото лице от 21.06.2019 година, прието по делото. Приемайки нищожност на клаузите, въз основа на които банката е начислявала лихви и вноски в по-висок размер от предвидените в първоначалния договора и погасителния план към него, съдът е счел за неоснователно направеното от ответника Н. С. процесуално възражение за прихващане. Обстоятелствата, на които се основава това възражение, са свързани с едностранно извършеното от банката увеличение на месечните вноски. Въпросите, свързани с недължимост на сумите, представляващи разликата между вноските по първоначалния договор и едностранно увеличените такива от страна на банката касаят основателността на предявения осъдителен иск, с който е сезиран съда и размерите, до които същият ще бъде уважен, поради което възражението за прихващане, чийто предмет е идентичен с предмета на предявения иск не може да бъде уважено. Противното, според съда, би довело до двукратно реализиране на правата на ответниците, свързани с надплатените вноски въз основа на неравноравните клаузи – веднъж като защита по предявения срещу тях осъдителен иск и втори път – по възражението за прихващанене. Според съда нищожността на клаузите от договора и общите условия към него, предвиждащи възможност за едностранна промяна на лихвения процент от банката, не се отразява на валидността на целия договор, доколкото не засяга съществените задължения на страните по него и договорът може да се прилага и без тези неравноправни клаузи. Съществените задължения по договора са задължението на банката да отпусне на заемателя паричната сума за определена цел и при уговорени условия и срок, задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното, включително да заплаща възнаградителна лихва, чийто размер при сключването на договора е посочен – 7,29% и да я върне при изтичане на срока. Запазването на действието на договора съобразно първоначалните конкретни клаузи на договора не противоречи на интересите на потребителите – кредитополучател и поръчител. Клаузите на първоначалния договор за кредит са формулирани ясно и разбираемо и потребителят се е съгласил с тях, като е разполагал с възможността да прецени последиците от сключването на договора, съобразявайки посочения размер на договорната лихва към дадения момент и правейки информиран избор. Съобразявайки гореизложеното, съдът е обобщил, че изводът за това настъпила ли е или не предсрочната изискуемост на кредита, на която се позовава банката, следва да бъде съобразен с първоначалния договор между страните в частта досежно отпуснатата сума, размер на дължимата възнаградителна лихва, срокове и падежи на вноските от една страна, а от друга - с реално заплатените суми от кредитополучателя и поръчителя за погасяване на задълженията. Предсрочната изискуемост е уредена в чл. 20.2. от Общите условия към договора за кредит, според която при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. В случая настъпването на обективните предпоставки за предсрочната изсикуемост на кредита следва да бъде преценявано, според съда, към датата 30.03.2018 година, когато е подадена исковата молба по предявения осъдителен иск на банката, въз основа на която е образувано производството по делото. Тази искова молба съдържа изявлението на банката, отправено до двамата ответници за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предходните моменти, включително подаването на заявление от банката по чл. 417 от ГПК на 02.01.2018 година, въз основа на което е образувано ч.гр. дело № 282018 година по описа на Районен съд – Чепеларе, са приети за неотносими към спора, доколкото с разпореждане на съда № 7/03.01.2018 година заявлението е отхвърлено с мотив, че липсват доказателства изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост да е достигнало до двамата ответници. С разпореждане № 98 от 21.02.2018 година по ч.гр. дело № 2/2018 година на РС – Чепеларе е указано на банката възможността на предяви осъдителен иск съгласно чл. 415 ал. 3 във връзка с чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК. В тази хипотеза преценката за настъпването на предсрочната изискуемост следва да се направи към момента на предявяване на осъдителния иск. С оглед изложеното, въззивният съд е счел, че следва да се произнесе по основателността на предявените искове, позовавайки се на заключението на вещото лице по ССчЕ, прието по делото от първоинстанционния съд, доколкото последното дава отговори, съобразени с изводите на съда, а именно за размера на дължимите суми от ответниците към момента на изготвяне на експертизата, като се имат предвид всички извършени от тях плащания и без да се вземат предвид капитализирането на лихвите към главницата и едностранното увеличение на лихвения процент от банката, т.е. при първоначално договорения лихвен процент - 7,29%. От заключението на вещото лице е видно, че суми по процесния кредит са погасявани през периода от 30.06.2007 година до 29.05.2017 година, като общият размер на внесената сума по кредита е 60156,66 лева, с която са погасени 10040,70 лева главница, 48517,82 лева договорни лихви, 405,40 лева наказателна лихва по т. 20.1 от Общите условия, както и такси по договора в размер на 1192,74 лева. С внесената сума е погасена изцяло 131-ва вноска по погасителния план към договора за кредит в размер на 445,18 лева, както и дължимите такси и частично 132-ра вноска с падеж 30.05.2018 година. Според съда, от данните на експертизата е видно, че към датата на предявяване на иска по настоящото дело – 30.03.2018 година, когато е отправено и изявлението на банката до ответниците за предсрочна изискуемост, не са били налице обективните предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, посочени в чл. 20.2. от Общите условия, а именно забава в плащанията на главница и/или лихви по договора с повече от 90 дни. Забавата е настъпила едва в хода на висящото дело, с непогасяването частично на вноската с падеж 30.05.2018 година. Съобразявайки предмета на предявения иск, включващ изтекли договорни и наказателни лихви и дължими такси до 30.03.2018 година, както и обсъденото по-горе заключение на вещото лице, според което към този момент няма непогасени задължения по договора за кредит, съдът е счел, че следва да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са присъдени в полза на банката договорна лихва в размер на 3382,36 лева за периода от 30.06.2017 до 30.03.2018 година, наказателна лихва в размер на 135,65 лева за същия период и такси в размер на 380 лева и следва да постанови ново решение по същество, с което да отхвърли исковете в тези им части. По отношение на дължимата главница по договора за кредит е изложено следното: Предмет на предявения иск е цялата дължима главница, претендирана от ищеца с твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит, в размер на 65239,18 лева. При извод за ненастъпила предсрочна изискуемост към датата на исковата молба от една страна, а от друга при положение, че съдът е длъжен да съобрази съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК фактите, настъпили след предявяване на иска и да се произнесе с решение, съответстващо на отношенията между страните към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на банката падежиралите вноски за главница през периода от 30.05.2018 година до 30.04.2022 година. Съдът се е позовал на задължителната съдебна практика – ТР № 8 от 02.04.2019 година по т.д. 8/2017 година на ОСГТК и на практиката на ВКС / решение № 60009 от 02.06.2021 година на ВКС по т.д. 2891/2019 година на ІІ т.о.; решение № 10/25.02.2020 година по т. дело № 16/2019 година на ВКС, ІІ т.о. и др./. Падежиралите вноски за главница по договора за кредит следва да бъдат присъдени ведно със законната лихва от датата на падежа на всяка една от тях до датата на окончателното им изплащане. Дължимите вноски за посочения период, видно от погасителния план към договора от 18.05.2007 година и от справката към заключението на вещото лице възлизат в общ размер, представляващ сбора на изброените по-горе падежирали вноски за главницата, на 6176,90 лева. Ето защо въззивният съд е счел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която двамата ответници са осъдени солидарно да заплатят на ищеца главница в размера над 6176,90 лева/ падежиралите вноски/ до 50511,12 лева и следва да се постанови ново решение по същество, с което да се отхвърли иска в тази му част. Следва да се отмени решението и в частта, с която законната лихва върху главницата е присъдена с начален момент датата на исковата молба 30.03.2018 година, като се постанови законната лихва върху всяка една от изброените по-горе падежирали вноски да се дължи от датата на падежа на вноската до изплащането й. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на „БАНКА ДСК“ ЕАД се сочат като обуславящи изхода по спора въпрос, който уточнено се свежда до това, следва ли при предявен осъдителен иск с твърдение за предсрочна изискуемост от датата на връчване на ИМ на длъжника, съдът да приеме такава настъпила по-късно в хода на процеса и да се произнесе при условията на чл.235 ал.3 ГПК съобразно последната и вземането да бъде обявено за предсрочно изискуемо на това основание. Останалото съдържание на изложението не съдържа правни въпроси, а доводи и оплаквания аналогични с тези в КЖ, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл.288 ГПК. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. По отношение на обусловеността на изхода по конкретния правен спор така формулираният от касатора въпрос не съответства на произнасянето на съда, доколкото последният е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на претендираната главница към датата на исковата молба и че ответниците дължат на банката падежиралите вноски за главница по договора за кредит за периода от 30.05.2018 година до датата на приключване на съдебното дирене посочена в обжалваното решение-30.04.2022 г., доколкото съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът следва да вземе в предвид фактите, настъпили след предявяване на иска и да се произнесе с решение, съответстващо на отношенията между страните към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. Следователно, така формулираният въпрос не се явява обуславящ за изхода на конкретния правен спор, доколкото въззивният съд не е приел изобщо наличие на основание за настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение за главницата по кредита и е присъдил само сумата от сбора на отделните редовно падежирали вноски от главницата. По изложените съображения, липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация, поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В полза на процесуалния представител на ответника по КЖ С. С. С. -адв. В. Л. П. от АК-С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв, с оглед приложеното към по т.д. № 27/2018 на ОС -Смолян пълномощно. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.