Определение № 661 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 122/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на две идентични касационни жалби на ответниците по делото И. Т. Б. и от „Б. и сие земеделски производител“ ООД срещу решение № 301/05.05.2022г. по в.т.д. № 542/2022г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260076/14.01.2021г. по т.д. № 132/2020г. на Софийския градски съд, с което по реда на чл. 422 ГПК е установено, че „Б. и сие земеделски производител" ООД и И. Т. Б. дължат солидарно на „Брисегруп България" ЕООД сумата от 14 700 евро по запис на заповед от 5.04.2015г., ведно със законната лихва върху нея от 22.04.2015г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 15.02.2016г. по ч.гр.д. № 22008/2015г. на Софийския районен съд, като са им възложени и разноските. Касаторите искат отмяна на въззивното решение като неправилно, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържат следните твърдения: При издаването и авалирането на записа на заповед и при проверка на същия от външна страна се установява липса на безусловен характер на процесния запис на заповед, тъй като в процесния запис на заповед е посочена каузалната сделка, от която произтича вземането по менителничния ефект. В конкретния случай записът на заповед е обвързан при издаването си с две каузални правоотношения - договор за продажба и договор за цесия. Лицето в полза, на което е издаден записът на заповед, е цесионер. Налице е злоупотреба с право, доколкото предвидения срок за плащане /времето от датата на издаване до датата на падежа/ е твърде кратък. Записът на заповед е следвало да бъде предявен. Липсва проверка по движението на делото и спазване на сроковете, доколкото искането по чл.417 ГПК е от 2015г., а делото по иска по чл.422 ГПК е образувано една през 2020г. Неправилно представените писмени доказателства от ответниците не са приобщени по делото. Позовават се на решение № 163/17.01.2012г. на по т.д. № 965/2010г. на ВКС. Претендират присъждане на разноски по делото. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „БРИСЕГРУП БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски за настоящата инстанция, като представя списък по чл.80 ГПК.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По делото е безспорно установено между страните, че на 5.04.2015г. „Б. и сие земеделски производител" ООД, представлявано от управителя И. Т. Б., е издал в полза на „Брисегруп Б.рия" ЕООД запис на заповед, с който безусловно се е задължил да му заплати сумата по него от 14 700 евро при настъпване на падежа на 9.04.2015г. по посочената банкова сметка на поемателя в „Юробанк България" АД. В записа на заповед е посочена каузалната сделка, от която произтича вземането по менителничния ефект, а именно договор за покупка-продажба от 18.02.2013г. и договор за цесия от 31.03.2015г. Записът на заповед е авалиран от управителя на „Б. и сие земеделски производител" ООД И. Т. Б. като физическо лице, който го е подписал в качеството на поръчител. По заявление на „Брисегруп Б.рия" ЕООД от 22.04.2015г., по ч.гр.д.№ 22008/2015г., Софийският районен съд е издал заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 15.02.2016г. в полза на заявителя срещу солидарните длъжниците „Б. и сие земеделски производител" ООД и И. Т. Б. за сумата от 14 700 евро, дължима по силата на издадения на 5.04.2015г. запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.04.2015г. до окончателното й изплащане, както и за разноските, направени в заповедното производство в общ размер от 1486,01 лева. В срока по чл.414, ал.2 ГПК с писмени възражения от 5.07.2018г. (в ред. от ДВ, бр.86 от 27.10. 2017г.) длъжниците са оспорили вземанията по заповедта, поради което заявителят е предявил в законоустановения срок настоящите установителни искове по реда на чл.422 ГПК. От представените в първоинстанционно производство извлечения от движението на разплащателна сметка на „Б. и сие земеделски производител" ООД е установено, че на 17.09.2013г. по сметката на „Брисегруп Б.рия" ЕООД е извършен превод на сумата от 7000 лева по фактура за препарати от 2013г. (без данни за № и дата на издаването й); на 2.10.2013г.- на сумата от 5875.50 лева по сметката на чуждестранно юридическо лице - „Брисегруп С.", Румъния, по инвойс фактура № 201/29.03.2013г., както и платежно нареждане от 2.10.2013г. за сумата от 3000 евро, въз основа на което „Б. и сие земеделски производител" ООД е наредило същия превод, както и инвойс фактури, издадени от „Брисегруп С.", Р.ния съответно под № 201/29.03.2013г. за сумата от 12 350 евро и № 203/29.03.2013г. за сумата от 1534 евро. С определение от о.с.з. на 2.10.2020г. съставът на Софийския градски съд е оставил без уважение искането за приемане на споменатите документи като доказателства по делото, по съображения, че те са представени след изтичане на двуседмичния срок, даден с определение на съда от о.с.з. на 3.06.2020г., във връзка с разпределение на доказателствената тежест, извършено с доклада по делото в същото заседание. Апелативният състав е намерил записът на заповед от 5.04.2015г. за редовен от външна страна, доколкото съдържа съществените реквизити по чл.535 ТЗ - наименованието „запис на заповед" в текста на документа, безусловно обещание да се плати посочената в него парична сума, името на поемателя- лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването и подпис на издателя. Констатирал е, че в него е посочен и факултативен реквизит от съдържанието му- падежът на задължението за плащане- 9.04.2015г. Апелативният състав е споделил становището на първоинстанционния съд, че с оглед т.4д от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. от тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, посочването на каузалното правоотношение в записа на заповед не се отразява на неговата действителност. Приел е, че от една страна, такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл.455, т.2 и чл.535, т.2 ТЗ, а от друга - обективно е от значение при доказването на иска по чл.422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл.417, т.10 ГПК, доколкото обичайно записите на заповед се издават именно като средство за обезпечаване на парични задължения, произтичащи от сключени договори. Счел е, че в случая начинът на посочването на договорите, от които произтича каузалното правоотношение - договор за покупко-продажба от 18.02.2013г. и договор за цесия от 31.03.2015г., указва единствено на обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на тях, и не накърнява безусловния характер на менителничното изявление, обективирано в него, а оттам и абстрактния характер на менителничното задължение за плащане. Намерил е за неоснователно правоотлагащото възражение на жалбоподателите, направено в т.4 от отговора на исковата молба, че вземането не е изискуемо, тъй като записът на заповед не им е бил предявен. Позовал се е на т.3 от ТРОСТК № 1/28.12.2005г. по тълк. д. № 1/2004г., на ВКС, че по своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение, като форма на оказване на необходимо съдействие от страна на кредитора, поради което е предпоставка само за поставянето на длъжника в забава. По аргумент от чл.514, ал.1 ТЗ непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица- джирантите и техните авалисти, но не се отразява на правата на поемателя към издателя на записа на заповед и неговия авалист. Затова неплатеният на падежа запис на заповед е несъдебно изпълнително основание и въз основа на него кредиторът може да се снабди с изпълнителен лист срещу издателя и неговия авалист, независимо от това дали го е предявил за плащане. Намерил е за неотносимо към наличието на валидно възникнало задължение по записа на заповед възражението на жалбоподателите, поддържано в първоинстанционно производство, че в исковата молба ищецът не е посочил каузалната сделка във връзка с която е издаден менителничният ефект, определена от тях като „основна". Позовал се е на т.17 от ТРОСГТК № 4/2013г., че вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, обективирана в ценна книга, при която основанието е извън съдържанието на документа, поради което, при редовен от външна страна менителничен ефект и заявено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Също така се е позовал на трайната съдебна практика, че при заявено от ответника общо възражение за липса на каузално правоотношение, което да е свързано с издаване на ценната книга, ищецът - поемател не е длъжен да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение, както и че общото неконкретизирано възражение за липсата на каузално правоотношение е равнозначно на липса на относително възражение и не възлага в тежест на ищеца да установява вземането си по ефекта, като произтичащо от такова правоотношение, дори да го е посочил в исковата молба - в този смисъл: решение № 78/17.07.2009г. на I т.о. по т.д. № 29/09г. на ВКС, решение № 38/11.09.2015г. по т.д. № 854/2012г. на ВКС, решение № 87/11.07.2016г. по т.д. № 1093/2015г. на ВКС, решение № 5/02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г. на I т.о. ВКС и решение № 105/23.10.2012г. по т.д. № 515/2011г. на I т.о. на ВКС. Счел е, че това се отнася и за случаите, при които записът на заповед съдържа указание за каузалното правоотношение, за чието обезпечаване е издаден ефектът. Споделил е трайната практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 26/24.04.2014г. по т.д. № 102/13г. на II т.о. на ВКС, решение № 248/28.01.2019г. по т.д. № 213/2018г. на ВКС и др., че погасяването на поетото от издателя менителнично задължение, вследствие погасяване на обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение между него и поемателя, е ирелевантно за отговорността на авалиста. Съответно противопоставянето на личните (субективни, релативни) възражения от страна авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само в случаите, при които авалистът също е страна по това каузално правоотношение или в хипотезите, изведени в съдебната практика по тълкувателен път от нормите на чл.289 и чл.465, във връзка с чл.537 ТЗ, а именно, при недобросъвестност на поемателя, разбирана като знание за наличието на лични възражения по каузалното отношение с хонората, или когато поемателят е осъществил злоупотреба с право, когато при знанието на тези обстоятелства той е предявил вземането си по ефекта с намерение да увреди издателя или авалиста. Разпределил е доказателствената тежест за установяване на тези предпоставки на авалиста съобразно чл.154, ал.1 ГПК. Съдът е констатитарл, че в случая авалистът И. Т.ров Б. не е страна по каузалното правоотношение, а осъществява само органното представителство на една от страните по него - дружеството-купувач по твърдяния договор и издател на ефекта, като същевременно той не е навел доводи, нито е осъществил доказване на недобросъвестност или злоупотреба с право на поемателя - ищец в производството, а оттам- не е установил възможността си да противопостави на ищеца личните възражения на хонората по каузалното правоотношение - твърдяния договор за доставка, по който не е страна, поради което неговото възражение е недопустимо. Поради изложеното, съдът е приел за допустимо само субективното възражение на издателя на процесния запис на заповед и страна по твърдяната каузална сделка „Б. и сие земеделски производител" ООД, но не и това на авалиста- физическо лице - негов управител. Апелативният състав е приел, че посочването на договора, от който произтича каузалното правоотношение, спрямо което записът на заповед изпълнява обезпечителна функция, не е част от неговото съдържание, тъй като не е предвидено нито като задължителен, нито факултативен реквизит на ефекта в нормите на чл.535 и чл.536 ТЗ. То представлява своеобразна „добавка", съгласно възприетата в т.4д от ТРОСГТК № 4/2013г. терминология, която без да накърнява безусловния характер на поетото абстрактно задължение, като произтичащо от менителничния ефект, улеснява доказването на субективното (релативно) възражение на длъжника, който е оспорил с възражение издадената въз основа на него заповед за изпълнение, когато той е направил такова. Затова в настоящия случай наличието на такава добавка не задължава ищеца по иска с правно основание чл.422 ГПК, да доказва съществуването на вземането, като произтичащо от посоченото в записа на заповед каузално правоотношение, нито размества доказателствената тежест по направеното от ответника субективно възражение. Съдът е констатирал, че в случая с отговора на исковата молба е направено възражение, че записът на заповед от 5.04.2015г. е издаден с обезпечителна функция по отношение на договор за доставка на торове от 2013г., със страни „Брисегруп"-Румъния и „Брисегруп Б.рия" ЕООД като доставчици и „Б. и сие земеделски производител" ООД като „получател" - купувач, задълженията по който се твърди да са били частично изпълнени, но за което с отговора и с допълнителния отговор ответниците не са представили доказателства. Също така съдът е констатирал, че с доклада по делото, извършен в о.с.з. на 3.07.2020г., е разпределена доказателствената тежест и първоинстанционният съд е определил двуседмичен срок за ангажиране на такива доказателства и за формулиране на задачи към съдебно-счетоводната експертиза, искане за чието допускане е било направено от повереника на ответниците в същото заседание. С молба от 22.07.2020г., представена след изтичане на определения от съда срок (изтекъл на 17.07.2020г.- присъствен ден), ответниците са представили писмени доказателства - извлечение от сметката на „Б. и сие земеделски производител" ООД в „Уникредит Булбанк" АД, удостоверяващо извършен на 17.09.2013г. превод на сумата от 7000 лева по сметката на „Брисегруп България" ЕООД по фактура за препарати от 2013г. и за извършен на 2.10.2013г. по сметката на чуждестранно търговско дружество „Брисегруп С."-Румъния превод на сумата от 5875.50 лева по инвойс фактура № 201/29.03.2013г., издадена за сумата от 12 350 евро и платежно нареждане от 24.02.2014г. за сумата от 2000 лева, в погашение на вземането по същата инвойс фактура, но не по сметка на чуждестранното дружество нейн издател, а на ищеца „Брисегруп България" ЕООД. Възприел е представената фактура № 203/29.03.2013г., издадена от „Брисегруп С."- Румъния за сумата от 2638.40 евро, представляваща цената на царевични и слънчогледови семена, за която е констатирал, че липсват доказателства за извършено по нея плащане. При тези данни, въззивен състав е намерил за неоснователно субективното възражение на издателя на записа на заповед за недължимост на вземането по заповедта за изпълнение. В мотивната си част е посочил, че на първо място, „Б. и сие земеделски производител" ООД не е установил при условията на пълно и главно доказване каузалната сделка, индивидуализирана с нейните съществени елементи, с обезпечителна функция по отношение на която е издаден процесният запис на заповед. Споделил е становището на първоинстанционния съд за недопустимост на основание чл.370 ГПК на представените от длъжника писмени доказателства в подкрепа на възражението му за погасяване на вземанията по каузалното правоотношение. Намерил е за неоснователно и оплакването, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е оставил без уважение молбата на ответниците за отлагане разглеждането на делото, поради заболяване на процесуалния им представител и служебната ангажираност на управителя на „Б. и сие земеделски производител" ООД, което е препятствало явяването им в о.с.з. на 2.10.2020г., и с което са били лишени от възможността да направят доказателствени искания във връзка с установяване на каузалното правоотношение. Констатирал е, че към датата на заседанието възможността за формулиране на доказателствени искания и за ангажиране на доказателства е била вече преклудирана с изтичане на срока, даден с определението на съда от 3.07.2020г. На следващо място, е посочил, че като основание за отлагане разглеждането на делото нормата на чл.142, ал.2 ГПК предвижда наличието на неотстранимо препятствие, т.е. такова което има внезапен и непредотвратим характер и следва да е налице кумулативно както по отношение на страната, така и на нейния пълномощник. Констатирал е, че в случая такива обстоятелства не са налице, тъй като пълномощникът на страните е постъпил за планово болнично лечение, направление за което му е било издадено две седмици преди датата на заседанието, а управителят на „Б. и сие земеделски производител" ООД е заявил, че е бил възпрепятстван от служебен ангажимент по основната си месторабота. Същевременно съдът е констатирал, че според добавката в ефекта, каузалната сделка е договор за покупко-продажба от 18.02.2013г., като в нея не са посочени нито страните по него, нито неговият предмет. Възприел е релативното възражение на издателя, че предмет на договора, сключен с „Брисегруп С."- Румъния и „Брисегруп България" ЕООД, е покупко-продажбата на торове. По делото не е представен такъв договор, а само една фактура № 201/29.03.2013г., издадена от „Брисегруп С."- Румъния за сумата от 12 350 евро, представляваща цената на торове и доказателства за извършени частични плащания в погашение на задължението по нея в общ размер от 14 875 лева с равностойност от 7 605.46 евро. Намерил е втората представена по делото фактура № 203/29.03.2013г. за неотносима към възражението на длъжника- издател на ефекта, тъй като обективира договор за продажба на семена - царевични и слънчогледови, а не такъв за продажба на торове, каквото е твърдението му за предмета на каузалната сделка. Констатирал е, че по делото липсват доказателства, че процесната фактура е издадена в изпълнение на посочения в добавката към записа на заповед договор, т.е. такива за връзката между тази фактура и договора от 18.02.2013г., за обезпечаване изпълнението на задълженията по който е издаден ефектът, доколкото предвид дефинитивно неформалния характер на договора за търговска продажба, фактурата сама по себе си представлява доказателство за сключен договор, ако е двустранно подписана или осчетоводена от страните по нея, или от тази, от която издателят й претендира посочената в нея сума. По делото не е представен договорът за покупко-продажба от 18.02.2013г., посочен в записа на заповед като причина за задължението, нито друг двустранно съставен документ от същата дата, който обективира съгласие на издателя на ефекта „Б. и сие земеделски производител" ООД и поемателя „Брисегруп България" ЕООД за сключване на такъв договор, или на трето лице, от което поемателят е придобил вземанията по него към издателя. Предвид горевъзприетото е заключил, че не може да се приеме, че представените фактури са издадени в изпълнение на този договор, а оттам - че доказателствата за извършени по тях плащания, удостоверяват погасяване чрез изпълнение на задълженията по посочената в ефекта каузална сделка, рефлектиращо върху съществуването на менителничното задължение по записа на заповед. На следващо място е констатирал, че последното плащане по фактурата за продажба на торове е от 24.02.2014г., а записът на заповед е издаден повече от 1 година по-късно, поради което е приел, че ефектът е издаден за останалите неплатени по договора суми, а не за заплатените такива. В обобщение съдът е намерил записът на заповед от 5.04.2015г. за редовен от външна страна вкл. и с оглед реквизитите от съдържанието му, обуславящи неговата действителност и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу издателя и неговия авалист. Заключил е, че в производството по иска с правно основание чл.422 ГПК длъжникът „Б. и сие земеделски производител" ООД не е установил при условията на пълно и главно доказване каузалната сделка с обезпечителна функция по отношение на която е издаден записът на заповед, както и пълното или частично погасяване на задълженията по нея, обосноваващо недължимост на абстрактното менителнично задължение. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Посочването на каузалната сделка в записа на заповед преодолява ли безусловния характер на същата, доколкото се касае за обещание за изпълнение, което не произтича само от менителничния ефект дисквалифициращо изцяло по този начин абстрактния характер на сделката? Твърди се противоречие с: решение № 185/13.01.2021г. по т. д. № 2431/2019г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 100/06.10.2020г. по т.д. № 2133/2019г. на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 527/15.3.2012г. по гр.д. № 943/2010г. на 4 - то г.о. на ВКС.; 2/ Губи ли записът на заповед редовността си от външна страна, ако срокът за изпълнение /падежът/, записан в него е твърде кратък?; Порочен ли е записът на заповед предвиден за плащане на датата си на издаване?; Поддържа се наличие на противоречие с: решение № 194/01.02.2018г. по т.д. № 84/2017г. на 2 - ро т.о. на ВКС, определение № 99/05.02.2016г. по т.д. № 1625/2015г. на 1 - во т.о. на ВКС и решение № 138/08.11.2013г. по т.д. № 103/2012г. на ВКС.; 3/ При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, следва ли съдът да извърши проверка на това каузално правоотношение, както и на фактите, обуславящи претендираното, съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на вземането по записа на заповед?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 229/29.01.2021г. по гр. д. № 4529/2019г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 185/13.01.2021г. по т. д. № 2431/2019г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 249/02.02.2015г. по т.д. № 4224/2013г. на ВКС и решение № 105/13.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на 2 - ро т.о. на ВКС.; 4/ Необходимо ли е да бъде предявен записът на заповед на падеж, за да породи той правно действие спрямо всеки от солидарните длъжници- издател и авалист, когато същия се претендира за плащане по договор за цесия?; Сочи се наличие на противоречие на обжалвания акт с решение № 206/06.04.2015г. по т.д.№ 3701/2013г. на 2 - ро т.о. на ВКС.; 5/ Прекъсната ли е давността по каузалното задължение при предявяване на иск по абстрактната сделка, която го обезпечава, доколкото погасяването на каузалното правоотношение има за резултат и погасяване на възможността за принудително събиране на сумите по обезпечителната абстракта сделка?; Твърди се противоречие с решение № 162/18.12.2015г. по т.д.№ 2514/2014 на 1 - во т.о. на ВКС.; 6/ Налице ли е абсолютно преклудиране на правото на ответника да представи писмени доказателства с изтичане срока на отговора или същия има право да представи допълнителни такива след доклада по делото относно установяване на факти, които ответникът извежда от отговора по делото?; Твърди се противоречие с решение № 163/17.01.2012г. по т.д.№ 965/2010г. на 1- во т.о. на ВКС.“ Касаторите се позовават на наличието на предпоставките по чл.280, ал., т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, с оглед следното: Първият въпрос от изложението към касационната жалба не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като отговорът му е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение, че „се касае за обещание за изпълнение, което не произтича само от менителничния ефект“, противно на приетото от съда. Относно правните последици от разкриването на каузалната сделка в менителничния ефект са налице и задължителни указания, дадени в т.4д от ТР 4/2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че направена добавка в записа на заповед относно наличието на каузално правоотношение е пречка за издаване на заповед за незабавно изпълнение само в случай, че тази добавка отрича безусловния характер на поетото задължение. Само по себе си посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи абстрактната сделка, ако не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане, т. е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл.455, т.2 и чл.535, т.2 ТЗ. Отбелязване, при което е посочено, че менителничният ефект е издаден във връзка с конкретно каузално правоотношение, обективно е от значение при доказването на иска по чл.422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК. Въззивният акт е постановен в пълно съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, тъй като самото плащане по ценната книга не е обусловено от посочените каузални правоотношения, а само сочи на неговия обезпечителен характер. Доколкото въззивното решение съответства на задължителната практика на ВКС (задължителна вкл. и за съставите на ВКС), не следва да бъдат обсъждани цитираните от касатора решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. По втрия поставен от касаторите правен въпрос няма произнасяне от въззивната инстанция, поради което той не е обусловил изхода на спора и следователно не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно е налице задължителна съдебна практика, че записът на заповед е формална, абстрактна, едностранна сделка, която, за да е действителна, следва да е в писмена форма и да съдържа определените реквизити съгласно императивната разпоредба на чл.535 ТЗ. Уредбата на задължителните реквизити на записа на заповед е императивна. Съгласно т.3 на чл.535 ТЗ необходимо условие за действителността на записа на заповед е да съдържа падеж, за който законодателят не е предвидил други ограничения. По третия поставен от касаторите правен въпрос са налице дадени в т.17 от ТР № 4/2013г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, че предметът на делото по иска по чл.422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение на основание запис на заповед. В производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна и действителен запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на вземането. Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден менителничния ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо от коя от страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като гаранция запис на заповед. Според приетото в т.17 на цитираното тълкувателно решение, ищецът не е задължен да разкрива съществуващо между страните каузално правоотношение за обезпечение на което е издаден записът на заповед от ответника. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ГПК, то подлежи на доказване, но по правилото на чл.154 ГПК - всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно за отричаното право. Ищецът и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо предмета на защита на ответника. Ищецът носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. В случая, въззивното решение е постановено в пълно съответствие с практиката на ВКС, като съдът е приел, не само въз основа на правилата за разпределение на доказателствената тежест и преклудиране на доказателствата на ответника, но и съобразно съдържанието им, че не се установява погасяване на дълга по каузалното правоотношение, във връзка с който е издаден записът на заповед. Четвъртия поставен от касаторите правен въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като записът на заповед не се „претендира за плащане по договор за цесия“ и падежът му е на конкретна дата. Следва да се има предвид, че е налице задължителна съдебна практика - т.3 на ТР № 1/28.12.2005г. на ОСТК на ВКС, съгласно която, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо предявяването на записа на заповед за плащане. Разяснено е, че по своята правна същност предявяването на запис на заповед за плащане, чийто падеж е на конкретна дата, представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед за плащане, когато падежът на ценната книга е на конкретна дата, какъвто е и настоящият случай. Непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя, който извод следва от разпоредбата на чл.514, ал.1 ТЗ. Предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставяне на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Посочената практика на ВКС е напълно съобразена от решаващия състав на апелативния съд, което сочи на липсата и на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По пети въпрос няма произнасяне във въззивното решение, поради което този въпрос не е обуславящ за изхода на спора и следователно не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, поради което е безпредметно обсъждането на сочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ВКС. Шести въпрос също не може да предпостави допускането на решението до касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е приел, че се преклудира правото на ответника да представи писмени доказателства с изтичане срока на отговора или че не могат да се представят допълнителни такива след доклада по делото. Мотивите на съда са, че е даден срок на касаторите да представят доказателства във връзка с твърдението им за плащане по каузалното правоотношение именно след доклада по делото, като в този срок доказателства не са ангажирани. Същевременно съдът е изложил и допълнителни аргументи, в които на практика е обсъдил представените от ответниците по исковете доказателства, след настъпилата за това преклузия, но е приел, че въз основа на тях не се доказва погасяване на тази част от дълга по каузалното правоотношение, във връзка с който е издаден менителничният ефект. Посочено е, че не се доказва фактурите да са издадени в изпълнение на договор за продажба от 18.02.2013г., посочен в записа на заповед като причина за задължението, съответно че доказателствата за извършени плащания не удостоверяват погасяване именно на дълг по тази каузална сделка. Аргументирано е, че последното плащане по фактурата за продажба на торове е от 24.02.2014г., докато ценната книга е издадена повече от 1 година по-късно, поради което е прието, че записът на заповед е издаден за останалите неплатени от договора суми, а не за заплатените такива. С оглед изложеното, шести въпрос не покрива както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Независимо от изхода на спора, на ищеца не могат да бъдат присъдени разноски за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства за договаряне и заплащане на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд