Определение № 301 от 09.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 712/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. П. и Й. И. Н. против решение № 208 от 10.10.2019 г. по гр.д.№ 419/2019 г. на Ловешки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 99 от 21.03.2019 г., постановено по гр.д. № 542/2018 г. на РС-Троян в частта, с която е отхвърлен предявения от тях срещу Ж. Р. Р., установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК за 1/6 ид.част за първия ищец и 1/3 ид.част – за втората, от два поземлени имота: 1. ПИ в урбанизираната територия с идентификатор ...., находящ се в [населено място], Л. област, [улица], с площ 1248.00 кв.м., 2. ПИ с идентификатор ...., находящ се урбанизираната територия в [населено място], Л. област, [улица], ведно с построените в имота едноетажна, еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ...., със застроена площ 52.00 кв.м., едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор ...., със застроена площ 15.00 кв.м., както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл.537, ал.2 ГПК – за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № .... г. на нотариус Б.К.. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 69 и чл. 79 ЗС и правилата за придобивна давност, за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане и преценка на доказателствата и за необоснованост на извода, че имотите, които са били наследствени, са придобити по давност от праводателя на ответницата А. М. Д.. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК - противоречие на въззивното решение с Р № 43 от 08.04.2019 г. по гр.д.№ 2292/2018 г. на ВКС, І гр.о. по въпроса за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, когато имота е съсобствен по наследяване и всеки от наследниците е владелец само на своята идеална част и е държател на идеалните части на останалите, защото владението е основано на наследяването от всички, независимо, че само един остава в наследствения имот. Втората група въпроси, по който се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК са: 1. декларирането на сънаследствен недвижим имот по ЗМДТ и плащането на данъци от един от наследниците изключва ли владението на останалите сънаследници; 2. извършването на ремонти в същия имот представлява ли действие за довеждане на намерение да се свои целия имот до знанието на останалите сънаследници и може ли такова действие да се счита за манифестиране конкретно пред сънаследниците за евентуална промяна на намерението; 3. Вписването на констативен нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка, в която са участвали част от сънаследниците може ли валидно да замести манифестирането конкретно пред сънаследниците на евентуална промяна в намерението за своене на имота. Ответницата по касация не взема становище по жалбата. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е безспорно между страните, а и от гласните доказателства се установява, че процесните два имота са останали в наследство от М. Д. П., починал на 12.05.1970 г. Той е имал общо пет низходящи, но децата му С. и Д. са починали като неженени и без деца. Така негови наследници са брат им Д. и двете им сестри Д. и А.. Синът Д. е починал на 25.03.1990 г. и е оставил за свои наследници след смъртта на съпругата му П. И. П. двама сина – М. и ищецът И.. Дъщерята Д. е починала на 15.02.2006 г. и е наследена от ищцата Й. И. Н.. Третият син е А. М. Д.. Той е декларирал и двата процесни имота през 1998 г. като негова изключителна собственост. Признат е за изключителен собственик на основание придобивна давност с № .... г. на нотариус Б.К.. В производството по обстоятелствена проверка е разпитан като свидетел М. Д. – брат на ищеца. С исковата молба е оспорен този нот. акт и е поискана отмяната му. С н.а. № .... г. А. Д. е продал на снаха си Ж. Р. Р. двата процесни имота. По делото е установено, че в периода 2007-2008 г. А. е извършвал основен ремонт в имота, като са представени фактури за покупка на строителни материали и плащане на ремонтни дейности. Партидите на консумация на ел. енергия и В и К не са на името на ищците и те не са декларирали по ЗМДТ идеални части от процесните имоти. Установено е, че А. Д. е бил в лоши отношения със сина си Н.. По отношение на него е постановена мярка по ЗЗДН за период от една година с решение от 10.01.2008 г. по гр.д.№ 977/2007 г. на РС-Троян. По делото е представено определение № 439 от 19.12.2007 г. по гр.д.№ 986/2007 г. на ТРС, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, издадена от А. М. Д. с дата 16.10.2007 г. по молба от сина му Н. А. Д.. В мотивите на този съдебен акт е записано, че в записа на заповед има условие Н. да завърши ремонта в къщата в А. на [улица] той ще му прехвърли нотариално същата къща/имот след делбата между наследниците на М. Д. П.. Записа на заповед не е представен по настоящото дело като доказателство. Свидетелите са потвърдили, че в имота е живял последните години А. Д., че той е извършвал ремонт в имота, като за ремонт на покрива участвал и ищеца. Спорно е дали това му е възложено от А. Д., или той е извършил ремонта по уговорка с А. Д.. Ищцата Й. Н. не е участвала в ремонтите, живее в [населено място], връщала се е в [населено място], но е отсядала в друг имот. От показанията на свидетелите, доведени от ответната страна се установява, че ремонтите са поръчвани и заплащани от А. Д.. Ищците не са разполагали с ключ от къщата. Въззивната инстанция е приела, че от събраните доказателства може да се направи извод, че в полза на А. Д. е изтекла 10-годишната придобивна давност. Дори след смъртта на общия наследодател през 1970 г. наследниците му да са посещавали наследствените имоти в [населено място], от 1998 година неговият син А. Д.. е изразил ясно намерението си да свои вещта, което е станало достояние на останалите наследници, тъй като е подал данъчна декларация пред общината и е заплащал данъците за имота, а ищците не са представили доказателства, че са подавали декларации за идеални части от тези имоти. Като действия по манифестиране на намерението за своене са определени и тези по снабдяване с документи за производство по обстоятелствена проверка, като е съобразено, че ищецът е бил кмет на общината в този период и е съдействал за това, а братът на ищеца е бил свидетел в производството пред нотариуса. Съдът се е позовал и на това, че А. Д. е закупувал материали във връзка с извършване на значителни ремонтни дейности, за които свидетелите потвърждават, че са изпълнени в процесните имоти. Организацията на ремонтите и заплащането също е ставало от А. Д.. Прието е, че А. Д. е подобрявал имота, за да го направи удобен за живот, след което се е установил и да живее постоянно в него, защото синът му увредил жилището му в Троян и той нямало къде да живее. От мотивите към решение № 3/10.01.2008г., по гр.д.№ 977 по описа на ТРС за 2007г., постановено по ЗЗДН и отразеното в тях искане на А. Д. „да се забрани на сина му Н. А. да приближава собствения му недвижим имот в [населено място], кв.З...“ е направен извод, че се е считал собственик на процесните имоти още към 2007г. По отношение на съдържанието на записа на заповед, цитирана в определението по чл. 417 ГПК, съдът е приел, че тази заповед не е представена по делото, но тя е издадена в период, когато отношенията между бащата и сина са били много лоши, синът е упражнявал физическо и психическо насилие върху баща си, тогава на 83 години, което е дало основание на съда за съмнение относно мотивите за изготвянето и подписването на този документ. При този анализ на доказателствата, въззивната инстанция е приела, че в полза на праводателя на ответницата е изтекла 10-годишна придобивна давност, тъй като се доказва кумулативното наличие на двата признака на владението, визирани в чл.79 от ЗС- обективния (corpus)- упражняването на фактическата власт върху вещта и субективния признак (animus) - намерението за своене на вещта. Позовал се е на мотивите към ТР № 1 от 6.08.2012 г по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК и е приел, че А. Д. е установил владение само за себе си от 1998 година на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене е доказано и в негова полза е изтекъл предвидения в чл.79 ЗС 10-годишен срок. Липсват доказателства ищците да са прекъсвали теченето на придобивната давност преди датата на предявяване на исковата молба, не са оспорили и разпоредителната сделка. Твърдението за противоречие на въззивното решение със съдебната практика не е съобразено с установената фактическа обстановка от доказателствата по делото, поради което е неоснователно. В ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/12г. на ОСГК на ВКС, на което се позовават касаторите, е направено разграничение между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици. Разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Не е изключена и възможността, държателят да промени намерението си и да превърне държането на идеалните части на съсобствениците си във владение за себе си, за да започне да тече придобивна давност за него. Тази промяна на намерението трябва да намери външна изява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите съсобственици или владелци, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин /решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. № 977/2016 г., II г.о./. Не могат да бъдат посочени или изброени тези конкретни фактически действия, но те следва да са недвусмислени, т.е. да не могат да се преценят като действия, реализиращи правата им, предвидени в специалните норми за съсобствеността – чл. 31 и чл. 32 ЗС и те да са възприети като такива от съсобственика, когато това е възможно. Тези действия следва да са такива, които преценени в съвкупност, представляват по съдържание действия на изключителен собственик. /в този смисъл е и т.1 от ПП-6-74 / Р № 381/25.10.2010г. гр.д.№ 37/2010г. ІІ гр.о. Те трябва да са такива, че да отричат правата на останалите съсобственици. /Р № 381/25.10.2010г. гр.д.№ 37/2010г. ІІ гр.о./ В конкретния случай, праводателят на ответницата е декларирал имота като изклучителен собственик, ищците не са декларирали идеална част от него и не са плащали данъци. Ищецът му е съдействал за снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка в качеството му на кмет на населеното място и не се е противопоставил, а братът на ищеца, който също е бил наследник е свидетелствувал и пред нотариуса за това, че А. Д. владее челия имот за себе си. Извършените ремонти са на значителна стойност и са възприети от ищците, които не са се противопоставили и не са участвали в заплащане на стойността им, а А. Д. не е притендирал заплащане на суми за ремонти от тях. Праводателят на ответницата е живял в имота, той е бил единствен за него от 2007 г. и само той е разполагал от този период с ключ за имота. Ищците са се съобразявали с това, че А. Д. се счита за собственик на имота. Той е демонстрирал че счита имота за свой освен пред данъчните власти и пред съда в хода на производството по ЗЗДН и с извършената продажба на ответницата шест години след снабдяването си с нот. акт по обстоятелствена проверка. Преценени в съвкупност, тези действия съставляват демонстрация на намерението за своене. Нито едно от действията, изведени като самостятелни три въпроса не е достатъчно за да се приеме промяна на намерението, поради което и нито един от трите въпроса не съставлява самостоятелно основание за допускане до касация, защото всеки по отделно не определя изхода от спора. Преценени в съвкупност обаче тези действия сочат на промяна на намерението за своене, като в този смисъл има богата съдебна практика, част от която цитирана по-горе /мотивите към т.1 от ПП-6-74, Р № 381/25.10.2010г. гр.д.№ 37/2010г. ІІ гр.о./, а преценката е конкретна по всяко дело. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение