Определение № 52 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3641/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Н. Г. и Г. Д. Г., чрез адв. З. Б., срещу въззивното решение № 903116/13.07.2020 г. по в. гр. д. № 367/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2141/04.09.2019 г. по гр. д. № 793/2018 г. на Районния съд [населено място], с което е признато за установено по отношение на касаторите, че К. М. Г. и Е. Д. Г. са собственици на основание давностно владение на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............. по кадастралната карта на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 4, намиращ се в сграда 1, разположена в ПИ с идентификатор.............., с предназначение на самостоятелния имот: жилище, апартамент с площ от 108 кв. м., представляващ северен апартамент, архитектурно обособен на две мансардни жилища, находящ се на четвърти жилищен етаж от триетажна жилищна сграда с тавански етаж- северен калкан, построена в парцел .......... от кв. .........., както и мазе и гараж № 3 от 15.09 кв. м.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че през 2004 г. между ищеца К. Г. и ответника В. Г. бил сключен в писмена форма предварителен договор за продажба на спорните по делото имоти. Този извод е формиран при съвкупната преценка на показанията на свидетелите И., Щ. и С. и представеното по делото постановление за отказ да се образува досъдебно производство по прокурорска преписка № 1472/2006 г. на РП - С.. Преписката е образувана /след препращане по компетентност от ВОП - София на РП - С./ по сигнал на ответника В. Г. срещу ищеца К. Г., в който е било въведено твърдение за сключен предварителен договор за продажба на апартамент в [населено място] и са изложени оплаквания, че купувачът по договора К. Г. не изпълнява задължението да изплати дължимата продажна цена, а се настанил в апартамента, живеел в него и отказвал да го напусне. Съдът приел, че обстоятелствата, изложени в сигнала, съответстват на твърдените от ищеца, а именно, че през 2004 г. между двамата бил сключен предварителен договор в писмена форма, чиито подписани два екземпляра били предадени на ищеца да му послужат пред банки за отпускане на ипотечен кредит за прехвърляне на собствеността с окончателен договор; че към момента на сключване на предварителния договор обещаното за продажба жилище било в състояние „карабина“; че било договорено ищецът да довърши жилището със собствени средства, а обещателят да снабди купувача с необходимите документи - строителни книжа, удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация, с които да кандидатства за отпускане на ипотечен кредит. Въззивният съд посочил, че изявленията на ответника в подадения сигнал, направени пред държавен орган - Прокуратурата на РБългария, относно сключен с ищеца предварителен договор за продажба на недвижим имот в [населено място], дават основание да се приеме за доказано твърдението на ищците за установяване на фактическата им власт върху спорния апартамент на основание предварителен договор за продажба. Отричането да е сключен такъв договор, направено в подадения от ответника В. Г. отговор на исковата молба, съдът приел като негова защитна теза, която се опровергава от собствените му изявления пред РП - С. по подадения през 2006 г. сигнал.

По делото е установено и това, че по молба на ответника В. Г. е водено производство срещу ищеца К. Г. по чл. 126ж, ал. 1 ГПК /отм./ - ч. гр. д. № 601/2006 г. по описа на Районния съд [населено място], прекратено поради недопустимост на молбата с влязло в сила на 10.01.2007 г. определение.

От съвкупната преценка на събраните гласни доказателства въззивният съд приел за установено, че от 2004 г. ищецът започнал довършителни работи в процесния апартамент, който бил „карабина, на тухла“ според показанията на св. С. - съсед в сградата, в която се намира жилището, и който установява, че семейството на ищеца живее в него една-две години след 2002 г., че ищецът изцяло е довършил жилището, за да стане годно за живеене, както и че участвал в довършителните работи на общите части на сградата /стълбищните парапети, входна врата/ и изграждане на подпорна стена отвън. И тримата свидетели - И., Щ. и С., знаят ищеца като купувач на процесното жилище, както и че той със семейството си живее в него от 2004 г. до предявяване на исковата молба.

От приетото по делото заключение на техническата експертиза въззивният съд приел за установено, че строителната стойност на извършените от ищците довършителни работи в жилището е 28 104 лева, а пазарната му стойност в състояние на груб строеж /„карабина“/ е 29 086 лева, т. е. вложените средства за довършването са почти равни на пазарната стойност на апартамента в груб строеж - разликата от 982 лева е незначителна. Съдът посочил, че обсъжда заключението само във връзка с преценката на доказателствата за основанието на установената от ищците фактическа власт върху спорния апартамент.

По делото е установено също така, че по отношение на процесния апартамент се провежда принудително изпълнение по изп. д. № 550/2016 г. на ЧСИ Ш. Д. и 1/2 ид. ч. от него е обявена за публична продан, насрочена от 11.06.2018 г. до 11.07.2018 г. Взискател по изпълнителното дело е „ВГД К.“ Е., представлявано от ответницата Г. Г., а длъжник е едноличният търговец В. Г. с фирма „О.-сем. Г.-В. Г.“. Във връзка с принудителното изпълнение ищците по настоящото дело са предявили против взискателя и длъжника по изпълнителното дело отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440 ГПК, по който е образувано гр. д. № 792/2018 г. по описа на Районния съд [населено място], за което няма данни да е приключило с влязъл в сила съдебен акт.

Въззивният съд приел, че установителният иск е допустим, предявен при наличие на правен интерес за ищците, които твърдят придобиване на право на собственост на оригинерно придобивно основание - придобивна давност. Правният интерес от предявения положителен установителен иск не отпада поради предявения отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК предвид различния им предмет.

Въззивният съд приел, че съвкупната преценка на обсъдените доказателства обосновава извод, че от 2004 г. ищците упражняват фактическа власт като владелци, а не като ползватели или държатели, както се твърди от ответниците. Приел, че твърдяното от тях основание за предаване на фактическата власт - заем за послужване, е недоказано и се опровергава от събраните доказателства. Съдът отбелязал противоречието в защитната позиция на ответниците, доколкото в отговора на исковата молба, подаден от В. Г., се поддържа наемно правоотношение с уговорка за довършване на жилището от ищеца вместо наем, а в отговора на ответницата Г. Г. и с последвалата промяна в позицията на В. Г. се твърди, че жилището е предоставено на ищеца на основание заем за послужване. Не се твърди обаче и не се доказва от ответниците, които носят доказателствената тежест за това, че между страните е бил сключен в писмена форма договор за заем за послужване или договор за наем, а писмената форма, макар и неотносима за действителността на такива договори, е форма за доказването им по смисъла на чл. 164, ал. 3 ГПК. Съдът посочил, че отделно от това, както при заема за послужване, така и при наемното правоотношение, заемателят /респ. наемателят/ дължи връщане на вещта в състоянието, в което му е била предадена, а вещта следва да е била предадена в състояние, отговарящо на нормалното й ползване според предназначението. Заемно правоотношение между страните по договор за заем за послужване е изключено и поради безвъзмездния му характер, а от събраните доказателства се установява, че цялостното довършване на апартамента във вид, годен за живеене, е направено от ищците, като стойността на довършителните работи е незначително по-малка от пазарната стойност на жилището в състояние груб строеж „карабина“, в каквото им е било предадено. Въззивният съд приел, че фактическата власт не е била предадена на ищците и на основание договор за наем, тъй като не се доказва такъв да е бил сключен. Съдът посочил, че съвкупната преценка на събраните доказателства - постановлението на Районната прокуратура и гласните доказателства, обосновават извод, че между страните е бил сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот. Загубването на договора по начина, който сочи ищецът К. Г. в обясненията си по реда на чл. 176 ГПК, съдът приел за доказано, като съобразил и отговора на ответника В. Г.. Посочил, че на основание чл. 165, ал. 1 ГПК са допустими свидетелски показания относно основанието на установената от ищците фактическа власт върху имота. В тази насока непротиворечиво всички разпитани свидетели сочат, че ищецът К. Г. е „купил“ апартамента.

Въззивният съд посочил, че освен фактическата власт като елемент от владението, се доказва и субективният елемент - намерението за своене на имота като собствен. Освен това владението на ищците не е установено нито скрито, нито насилствено. В продължение на срока на придобивната давност - 10 години след 2004 г., давността не е прекъсвана, нито спирана. Воденото производство по ч. гр. д. № 601/2006 г. по описа на Районния съд [населено място] не води до прекъсване на давността предвид разпоредбата на чл. 116, б. „б“, предл. 2-ро ЗЗД, тъй като молбата на ответника е била приета за недопустима. Не прекъсва придобивната давност и подаденият от В. Г. сигнал до прокуратурата, нито това действие може да се счита смущаващо владението на ищците. Тъй като ищците са били владелци в 10-годишния срок на придобивната давност, с начало от 2004 г., те се ползват от оборимата презумпция на чл. 69 ЗС. Доказателствената тежест за опровергаването й е на ответниците, които не са провели доказване, че ищците са били държатели, а не владелци на имота. Съдът посочил, че независимо от презумпцията за владение, установените по делото факти обосновават извод, че още със сключването на предварителния договор за продажба ищците са се афиширали пред третите лица като купувачи и собственици на апартамента, извършили са за своя сметка всички довършителни работи в него, живели са и живеят в него и сега, поддържали са го и са участвали в разноските за общите части на жилищната сграда наред с останалите собственици, за каквито очевидно са се считали самите те. Тези действия несъмнено сочат на явно демонстрирано намерение за своене на жилището, съпътстващо обективния факт на упражняваната фактическа власт върху него.

Въззивният съд посочил, че владението, основано на предварителен договор за продажба на недвижим имот, е недобросъвестно и срокът на придобивната давност е 10 години съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. В случая този срок е изтекъл през 2014 г., откогато ищците са придобили правото на собственост. Съдът приел за неоснователно изложеното във въззивната жалба на В. Г., че статутът на имота не допуска придобиването му по давност. Посочил, че за придобиването по давност на един имот, стига да е самостоятелен обект, е без значение дали е в законен или незаконен строеж. По давност могат да бъдат придобивани и самостоятелни обекти в незаконен строеж, ако строежът е изграден най-малко на етап „карабина“, при наличие на покрив на сградата /а по делото са събрани доказателства, че сградата е изградена към 2004 г. и процесното жилище е било в състояние „карабина“ - удостоверение № АБ-03-590/27.12.2004 г. на [община]/. Както за придобиването на собственост на деривативно основание, така и за придобиването на оригинерно основание - чрез давностно владение, е необходимо вещта да има самостоятелно съществуване, а това условие в случая е изпълнено.

По довода на ответницата Г. Г., повдигнат във въззивната жалба, относно отсъствие на манифестиране на владение от ищците спрямо нея предвид прекратяването на брака й с ответника В. Г., въззивният съд посочил, че владението на ищците се основава на предварителен договор за продажба, по който страна - обещател на продажбата, е само ответникът В. Г.. Предварителният договор не е разпоредителна сделка и не прехвърля вещни права, а поражда само облигационни отношения между страните, поради което и сключването му само от единия съпруг - обещател на бъдещата продажба с окончателен договор, при това за повече от действителното право на собственост върху имота /предвид придобиването от ответниците в режим на съпружеска имуществена общност не на цялото жилище, а само на 1/2 ид. ч. от него/, е без значение за установеното през 2004 г. давностно владение на ищците. За да е манифестирано давностното владение като явно, спокойно и непрекъснато, владелците не следва да осъществяват поотделно действия за това пред всеки от съпрузите – собственици на имота. Придобитата от ответниците 1/2 ид. ч. е бездялова съпружеска имуществена общност докато е траел бракът между тях, поради което действията на ищците, чрез които е демонстрирано владението, се отнасят и за двамата ответници. Бракът им е прекратен на 30.03.2015 г., а придобивната давност на ищците е изтекла през 2014 г., т. е. преди прекратяването на брака. Участието на двамата съпрузи като страна по предварителния договор би било от решаващо значение при иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като предварителният договор не може да се обяви за окончателен, ако неучастващият в него съпруг откаже да участва в сделка за прехвърляне на собствеността в нотариална форма. В случая иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е бил предявен, а за придобиване на имота по давност от ищците предварителният договор е само основанието за поставяне началото на давностно владение.

По тези съображения въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение, с което положителният установителен иск за собственост е уважен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. ако ищецът твърди, че е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, но не представя същия по уважителна причина, но същевременно и не установява с допустимите доказателствени средства /в т. ч. със свидетелски показания/, че договорът е предвиждал предаване на владението /доколкото такава уговорка не е предвидена като част от задължителното му съдържание/, а сочи, че е бил допуснат в апартамента по-рано без да установява владение, има ли право съдът да приеме, че фактическата власт, представляваща владение, е установена въз основа на сключването на предварителния договор - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о.;

2. при какъв стандарт на доказване страна в процеса следва да докаже загубването на документ, който твърди да е съществувал, но не представя по делото, за да бъде допустимо установяване на обстоятелства, следващи според съда от съставянето му - поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 14/24.07.2017 г. по т. д. № 2800/2015 г. на І-во т. о.;

3. когато се оспорва основанието на фактическата власт като владение и съдът не е формирал мотив за доказано наличието на клауза за предаване на владението в сключен предварителен договор, но е формирал извод, че владението е установено /а не предадено/ със сключване на предварителния договор, а собственикът не живее в населеното място, в което се намира имотът, за който съдът е приел придобиване по давност, нито го посещава често, но същевременно владелецът има контакт със собственика, може ли съдът да приеме демонстриране на владението въз основа показанията на свидетели, които не познават и нямат връзка със собственика; може ли в такъв случай владението да се квалифицира като явно - по този въпрос касаторите се позовават на решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, І-во г. о.,и решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І-во г. о.;

4. има ли право съдът да обоснове извод за основанието на установена фактическа власт на основание предварителен договор /който не е представен по делото/ въз основа на показанията на свидетели, които са заявили, не че ищецът е сключил предварителен договор, а, че е купил и е собственик на имота - основанието за допускане на касационно обжалване, което се поддържа от касаторите, е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV-то г. о.;

5. постановлението за отказ от образуване на наказателно производство ползва ли се с доказателствено значение по отношение на фактите, отразени в него от прокурора и мотивирали извода му за липса на данни за извършено престъпление и конкретно в случая, когато тези факти представляват изявления във връзка със сезирането и упражняване право на защита в досъдебното производство - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

6. изпълнил ли е процесуалното си задължение съдът да формира изводите си въз основа на всички събрани относими и допустими доказателства и да обсъди всички доводи и възражения с въззивната жалба, когато, за да обоснове изводите си относно сключване на предварителен договор за продажба на недвижим имот и предаване на владението, се е позовал на твърдения на страните пред държавен орган /постановлението на РП - С./, но без да обсъди твърдения на същите страни отново пред държавен орган /молба до и определение на РС-Сандански/ по идентични обстоятелства в обратния смисъл и които също са приобщени като доказателства по делото и при поддържан довод за неправилност на решението поради необсъждането им - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., и с решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

7. за да бъде недобросъвестно владение годно за придобиване по давност, дължи ли съдът преценка, освен че същото не е установено по скрит начин и че в целия период на осъществяването му същото е продължило да бъде явно /и несъмнено/ и ако е направил извод, че владението не е установено по скрит начин, длъжен ли е да обсъди доводите и обстоятелствата, установяващите се от доказателствата, за които въззивникът е поддържал, че установяват от един по-късен момент прикриване на намерението за своене и оттам изключват продължаване на течението на годна придобивна давност - по този въпрос касаторите се позовават на противоречие на вззивното решение с решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 238/11.04.2000 г. по гр. д. № 1031/1999 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., като поддържат и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

8. годен обект ли е за придобиване по давност от несобственик на обект в сграда в режим на етажна собственост и имота, в който е построена, обект, представляващ незаконен строеж, извършен в подпокривното/таванско пространство, представляващо обща част на сградата и липсва решение за промяна на предназначението на тези общи части - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да бъде допуснато по поставен от касатора материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение.

Поставеният от касаторите първи въпрос / ако ищецът твърди, че е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, но не представя същия по уважителна причина, но същевременно и не установява с допустимите доказателствени средства /в т. ч. със свидетелски показания/, че договорът е предвиждал предаване на владението /доколкото такава уговорка не е предвидена като част от задължителното му съдържание/, а сочи, че е бил допуснат в апартамента по-рано без да установява владение, има ли право съдът да приеме, че фактическата власт, представляваща владение, е установена въз основа на сключването на предварителния договор/, макар и правен, не е обусловил решаващия извод на въззивния съд, че ищците са придобили спорния по делото имот въз основа на изтекла в тяхна полза 10-годишна придобивна давност. Без правно значение за този извод е обстоятелството дали владението е установено въз основа на предварителен договор с или без уговорка за предаване на владението, или ищците са се самонастанили в имота, тъй като и при т. н. завладяване според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. Освен това и в двата случая владението е недобросъвестно, поради което необходимият срок на давностно владение е 10-годишен, както е приел и въззивният съд. Произнасянето по този въпрос по реда на касационното обжалване не би довело до извод, различен от приетия във въззивното решение, а именно, че ищците имат качеството на недобросъвестни владелци, поради което следва да се приеме, че по този въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По поставения втори въпрос /при какъв стандарт на доказване страна в процеса следва да докаже загубването на документ, който твърди да е съществувал, но не представя по делото, за да бъде допустимо установяване на обстоятелства, следващи според съда от съставянето му/ касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 14/24.07.2017 г. по т. д. № 2800/2015 г. на І-во т. о., в които по приложението на чл. 165, ал. 1 ГПК е прието, че от разпоредбата следва, че страната, която черпи права от договор, може да установи правната сделка с всички допустими доказателствени средства по ГПК, ако докаже, че договорът е бил откраднат, респ. унищожен, не по нейна вина; при изгубване на документа са позволени гласни доказателства, като свидетелите трябва да докажат не само изгубването на документа, но и неговото съдържание.

Приложим за този въпрос е отговорът, даден на поставения първи въпрос. Решаващото изхода на спора съображение, изложено от въззивния съд, е, че от 2004 г. ищците упражняват фактическа власт като владелци, а не като ползватели или държатели, както се твърди от касаторите. При обосноваване на този извод съдът е отрекъл да е налице основание за предаване на фактическата власт /каквото съставляват договорите за заем за послужване или за наем/, при установяването на което упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение /решение № 31/08.02.2016г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I-во г. о./. Обратно, когато фактическата власт е установена във връзка със сключен предварителен договор, тя представлява владение изначално, още от момента на установяването си - упражняващият я държи имота не за продавача по договора, а за себе си, тъй като има увереността, че ще придобие собствеността и презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение /решение № 40 от 04.07.2017 г. по гр. д. № 3171/2016 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, I-во г. о./. Фактическата власт обаче ще представлява владение и когато се завладява чужд имот без основание. Ето защо въпросът за доказване изгубването на документ, в случая на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, и установяване на обстоятелства, следващи от съставянето му, не е определящ изхода на спора и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Не са обуславящи изхода на спора и поставените пети и шести въпроси. Петият въпрос е за доказателственото значение на постановлението за отказ за образуване на наказателно производство по отношение на фактите, отразени в него. Въпросът отново се поставя във връзка с приетото от въззивния съд, че основание на установената от ищците фактическа власт е сключен предварителен договор за покупко-продажба. За да поставят пък шестия въпрос, касаторите сочат, че освен постановлението за отказ да се образува досъдебно производство, което съдържа приетото от държавния орган относно съдържанието на изявленията на касатора В. Г., по делото е представено и определение на районния съд, постановено в производство по чл. 126ж, ал. 1 ГПК /отм./, в което са отразени изявления на същата страна, която вече не поддържа сключен предварителен договор, а други отношения, което обаче не е обсъдено от въззивния съд.

Както вече бе посочено, дори предварителен договор да не е бил сключен, при приетата от въззивния съд липса на други облигационни отношения между страните, като договор за заем за послужване или договор за наем, извършеното от ищците следва да се квалифицира като завладяване на чужд имот, при което според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец /решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о./, както в случая е приел и въззивният съд. Ето защо и по тези въпроси не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По третия въпрос /когато се оспорва съдържанието на фактическата власт и съдът не е формирал мотив за доказано наличието на клауза за предаване на владението в сключен предварителен договор, но е формирал извод, че владението е установено /а не предадено/ със сключване на предварителния договор, а собственикът не живее в населеното място, в което се намира имотът, за който съдът е приел придобиване по давност, нито го посещава често, но същевременно владелецът има контакт със собственика, може ли съдът да приеме демонстриране на владението въз основа показанията на свидетели, които не познават и нямат връзка със собственика; може ли в такъв случай владението да се квалифицира като явно/ касаторите се позовават на решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І-во г. о.

Общоприето е разбирането в съдебната практика, че едно владение е явно, когато явно се упражнява по начин, че да може бъде узнато от собственика, а ако се касае за недвижим имот, владелецът следва да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му; само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си /решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І-во г. о./. Фактическата власт на едно лице върху недвижим имот може да бъде определена като скрита, само ако то извършва действия, имащи за цел прикриване факта на владението от друго лице, претендиращо самостоятелни права върху същия имот /определение № 311/25.05.2015 г. по гр. д. № 1386/2015 г. на ВКС, І-во г. о./. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че ищците са живели и живеят в спорния имот, извършили са за своя сметка всички довършителни работи в него, поддържали са го и са участвали в разноските за общите части на жилищната сграда, наред с останалите собственици. Действително, свидетелите, които са установили тези действия, не познават ответниците /сега касатори/, не са ги виждали и не знаят какви са отношенията им с ищците. Тези обстоятелства обаче не са определящи при квалифициране на владението. Определящо е това, че установените с гласните доказателства действия отговарят по своето съдържание на признака явно владение. Ето защо не се установява въззивното решение да противоречи на решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и на решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І-во г. о. /позоваващо се на първото/, в които е посочено, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани.

По четвъртия въпрос /има ли право съдът да обоснове извод за основанието на установена фактическа власт на основание предварителен договор /който не е представен по делото/ въз основа на показанията на свидетели, които са заявили, не че ищецът е сключил предварителен договор, а, че е купил и е собственик на имота/ в решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е прието, че, за да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил, а според решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които, ценени в съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателства следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.

При поставяне на този въпрос касаторите твърдят, че изводът за наличието на сключен предварителен договор е изграден въз основа съдържанието на постановлението за отказ да се образува досъдебно производство, което не съдържа преки твърдения на страната, а възпроизведени, както са възприети от държавния орган твърдения, поради което това доказателство следва да се определи като косвено. Косвена индиция за приетия от съда за доказан факт са и показанията на свидетелите, които не твърдят да е сключван предварителен договор, а, че ищецът Г. е закупил и е станал собственик на апартамента.

За да се прецени дали описаните косвени доказателствени средства, разгледани в тяхната съвкупност, обосноват в достатъчна степен сигурност, за да може въз основа на тях да се приеме, че е бил сключен предварителен договор, послужил като основание за установяване на фактическата власт, следва жалбата да бъде разгледана по същество, а това е извън обхвата на производството по допускане на касационното обжалване, което се занимава не с правилността на обжалваното решение, а с наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

За да поставят седмия въпрос /за да бъде недобросъвестно владение годно за придобиване по давност, дължи ли съдът преценка, освен че същото не е установено по скрит начин и че в целия период на осъществяването му същото е продължило да бъде явно /и несъмнено/ и ако е направил извод, че владението не е установено по скрит начин, длъжен ли е да обсъди доводите и обстоятелствата, установяващите се от доказателствата, за които въззивникът е поддържал, че установяват от един по-късен момент прикриване на намерението за своене и оттам изключват продължаване на течението на годна придобивна давност/, касаторите сочат, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакването им във въззивната жалба относно изявления на ищеца К. Г., отразени в определението на районния съд, постановено в производство по чл. 126ж, ал. 1 ГПК /отм./ по молба на ответника В. Г.. В тези изявления ищецът посочил, че откакто е допуснат в апартамента, не е променял намерението, с което е там, не е отрекъл, че е допуснат от собственика, не се е позовал на предварителен договор и предадено владение, не е твърдял, че има неизпълнени задължения по такъв договор, нито е посочил, че владее за себе си и противопоставя права на собственика, като по този начин прикрил основанието на фактическата си власт като владение и намерението си за своене. Доколкото тези изявления били доведени до знанието на собственика в края на 2006 г., т. е. преди да изтече 10-годишният давностен срок, считано от 2004 г., касаторите считат, че е от значение касационната инстанция да се произнесе дали едно явно владение не може да служи повече за годно придобивно основание, ако преди изтичането му е установено прикриване на намерението.

Обсъждането на тези изявления не би довело до извод, различен от направения от въззивния съд за придобиване на имота от ищците на основание давностно владение, тъй като изявленията на К. Г., че упражняваното от него фактическо владение върху имота е по волята и със знанието и съгласието на молителя /касатора В. Г., молител в производството по чл. 126ж, ал. 1 ГПК - отм./, и същото не е променяно от 1999 г. и до настоящия момент, са в отговор на твърденията на молителя за отнемане на владението по насилствен или скрит начин и не могат да бъдат разглеждани извън рамките на административното производство, в което определението е постановено. Ето защо не може да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът следва да формира вътрешното си убеждение при изследване на възраженията и доводите на страните и при съвкупната преценка на целия доказателствен материал по делото. Не се установява противоречие и със съдебната практика по въпросите за това кога едно владение е явно. Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По поставения осми въпрос /годен обект ли е за придобиване по давност от несобственик на обект в сграда в режим на етажна собственост и имота, в който е построена, обект, представляващ незаконен строеж, извършен в подпокривното/таванско пространство, представляващо обща част на сградата и липсва решение за промяна на предназначението на тези общи части/ въззивният съд не се е произнасял, а не е бил и длъжен да стори това, доколкото въпросът е бил поставен в този смисъл едва във въззивното производство. В отговорите на ответниците подобно твърдение не е било въведено - и двамата са твърдели, че предвид правното положение на имота /а касаторът Г. е добавил: „по твърдения на самите ищци и отразеното в постановлението на РП- С.“/ ищците не биха могли да го придобият по давност. Никъде в исковата молба, в хода на първоинстанционното производство или в постановлението за отказ да се образува досъдебно производство, не е ставало дума за това дали спорното жилище е изградено в пространство, представляващо обща част на сграда в режим на етажна собственост, без решение за промяна на това предназначение, съответно - не са събирани доказателства в тази насока. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос не е налице.

В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд за един адвокат в размер на 1 000 лева по договор за правна защита, съдействие и упълномощаване от 28.10.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.