Определение № 335 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2667/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Л. А. Г., чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 420 от 13.12.2022г. по в.гр.д. № 568 по описа за 2022г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 866 от 22.06.2022г. по гр.д.№ 1242/2022г. на РС Русе като е осъден Л. А. Г. да заплати на Д. В. Д., на основание чл.403, ал.1 ГПК, сумата от 5 191.67лв., обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата от 15 000лв., запорирана за периода 4.07.2018г.-30.11.2021г., ведно със законната лихва от 2.03.2022г., като се присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.403 ГПК за основателен, възприемайки изводите на първата инстанция относно приетите за установени факти по спора, които са следните: Ищцата е единствен наследник на В. Т. Д., починал на 11.10.2021г. С определение от 28.06.2018г. по гр.д.№ 42250/2018г., СРС е допуснал обезпечение на бъдещи искове на Л. А. Г. против В. Т. Д. за заплащане на суми от 10 000лв. и от 5 000лв., въз основа на сключен между страните предварителен договор. В указаният срок - исковете са били предявени и с влязло в сила на 13.07.2021г. решение по в.гр.д.№ 41/2020г.на СГС същите са отхвърлени като неоснователни. С определение от 30.09.2021г. на СРС, наложената обезпечителна мярка – запор върху сумата от 15 000лв. - е била отменена. Запорът е бил вдигнат на 30.11.2021г. При тези факти, въззивният съд е преценил, че са налице предпоставките на чл.403 ГПК, защото исковете – във връзка с които е наложено обезпечението - са отхвърлени като неоснователни, за процесния период ответникът по тях не е могъл да ползва парите си, защото са били запорирани, т.е. за него е налице причинена в причинна връзка вреда, под формата на пропусната полза, съизмерима като минимален размер със законната лихва върху обезпечената сума. Позовал се е на установената с чл.86 ЗЗД оборима презумция, че при неизпълнение на парично задължение, подлежащата на обезщетение вреда /която не следва да се доказва/ е в размер на законната лихва от деня на забавата. В представеното изложение към касационната си жалба касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като поставя няколко въпроса, които могат да се обединят по следния начин: 1. При предявен иск за обезщетение на вреди, произтичащи от допуснато обезпечение,следва ли съдът да приеме за доказани пропуснати ползи при липса на реална вреда, респ.трябва ли да се приема за сигурна възможността за увеличаване на имуществото или следва да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението?, 2. В тази хипотеза /на предявен иск за обезщетение на вреди, произтичащи от допуснато обезпечение/, следва ли ищцата в условията на пълно и главно доказване да установи, че е претърпяла вреди под формата на пропуснати ползи, които да са пряка последица от допуснатото обезпечение с наложена мярка -запор върху банкови сметки, с оглед изискването за съществуване на сигурност за увеличаване на имуществото, която не може да бъде предполагаема? 3. В хипотезата на предявен иск за обезщетение на вреди, произтичащи от допуснато обезпечение, следва ли ищцата да е претърпяла реални вреди и какви са критериите, въз основа на които съдът следва да приеме наличието им?, 4. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви във връзка с внесената банкова гаранция, както и да изведе собствени правни и фактически доводи по съществото на спора? 5. Какво е предназначението на внесената банкова гаранция за допускане на обезпечението и покрива ли тя вредите под формата на пропуснати ползи, претендирани в производството по чл.403 ГПК и в тази връзка налице ли е правен интерес от предявяване на иска по чл.403 ГПК? Касаторът твърди противоречие на въззвиния акт с приетото в ТР № 3 от 12.12.2021г.на ОСГТК на ВКС и с решение по т.д.№ 28/2012г.на ІІ т.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. В. Д., чрез процесуалния представител М., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на посочените основания по чл.280 ГПК, така и нейната основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 7.04.2023г., в който сумата е отразена като заплатена в брой и списък. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведените от касатора основания за допустимост, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото всички поставени въпроси /с изключение на № 4/, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените указания в т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а за всички е налице установена практика, която е съобразена от въззивния съд /т.е. не налице никое от посочените специални основания по чл.280, ал.1, т.,1 или т.3 ГПК/. Съображенията: Всички поставени въпроси презумират /съдържат в условието си/ обстоятелства, които не са приети за установени от въззивния съд – или че е налице липса на реална вреда /въпрос № 1/, или че следва ищцата да е доказала реално претърпените от нея вреди /въпроси № 2 и 3/. Въпрос № 5 - относно предназначението на внесената банкова гаранция за допускане на обезпечението и дали в случая тя покрива вредите под формата на пропуснати ползи – не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, защото не е обсъждан от въззивния съд, не е свързан с решаващите му мотиви и не е от значение за изхода на спора. Решаващите мотиви на въззивния съд са свързани с присъждане на вреди в размер на законната лихва върху задържаната за процесния период сума – в резултат на запора, наложен като обезпечителна мярка по висящия правен спор, който е приключил с влязъл в сила акт, с която исковете са отхвърлени. Когато обезпеченото право бъде съдебно отречено, поискалата обезпечението страна носи отговорност по чл. 403 ГПК, изводима от нарушеният принцип да не се вреди другиму /вж. напр. решения по гр.д.№ 2610/2020г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 3589/2021г.на ІV г.о., гр.д.№ 2817/2016г.на ІІІ г.о./ Касае се за специфична, безвиновна, деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението на отхвърления иск. Отговорността възниква както при недопустимост или неоснователност на обезпечения иск, така и при непредявяването му (когато той е бъдещ иск) в дадения на ищеца срок. В тези случаи - допуснатото по искане на молителя обезпечение се явява неправомерно (незаконосъобразно) и той отговаря за причинените на ответника вреди от обезпечението. На обезвреда подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от обезпечението / чл. 51, ал. 1 ЗЗД /. Минималният размер на вредите е определен в чл.86 ЗЗД и съответства на законната лихва върху обезпечената сума. На доказване подлежат вредите, които са над законово определения размер. В случая такива не са били претендирани, не са доказвани и съдът не ги е присъдил, поради което поставените въпроси, касаещи задължението за подобно доказване са ирелеванатни. Сумата, която е присъдена е в размер на законна лихва за забава, за да се обезщетят презумираните, неизбежно настъпващи вреди, в резултат на неправомерно осъщественото задържане на паричната сума. Функцията на законната лихва е да възстанови нарушеното имуществено равновесие между страните. В този смисъл е – без правно значение за изхода на спора и въпроса, касаещ внесената банкова гаранция. /Ако нейният размер е получен от ответника в приключилото производство, който ищец в настоящето, същият ще бъде приспаднат при изпълнение на установеното по реда на чл.403 ГПК, задължение/. Касационно обжалване по релевантният за изхода на спора въпрос, касаещ задължението на въззивният съд да изложи собствени правни и фактически доводи по съществото на спора не следва да се допуска, защото по отношение на него не е налице посоченото от касатора специално основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Видно от гореописаните мотиви, въззивният съд подробно и ясно е изложил доводите си във връзка с всички наведени възражения на страните и е формирал собствените си крайни изводи след обсъждане на ангажираните по делото доказателства. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъден установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд