Определение № 779 от 19.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4278/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Б. С., чрез адв. Д. против решение № 866 от 22.06.2025 г. по гр. д. № 369/2025 г. на Апелативен съд – София, 14 - ти граждански състав.

Ответникът „Мек Балкан“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. М. с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че отсъстват основания за допускане на касационен контрол, а жалбата е неоснователна.

Третото лице – помагач Застрахователна компания „Уника“ АД със седалище [населено място] не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 247 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 401/2023 г. на Окръжен съд – Монтана е осъден ответника С. Б. С. – нотариус с рег. № 577 на НК и район на действие Районен съд – [населено място], да заплати на основание чл. 73 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), вр. с чл. 45 ЗЗД на „Мек Балкан“ ЕООД сумата от 50 041 лв. – претърпяна имуществена вреда поради обявяване нищожност на упълномощителна сделка, представляваща пълномощно с нотариална заверка на подписа, с рег. № 2225 и № 2226, том 1, акт 76 от 11.03.2016 г. и обявяване недействителността на упълномощителна сделка, представляваща пълномощно с нотариална заверка на подписа - с рег. № 2370 и на съдържанието - с № 2371, том 1, акт 68 от 14.03.2016 г., в резултат на което е обявена недействителността на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД на договор за покупко - продажба на поземлени имоти, обективиран в нотариален акт № 15, том 6, рег. № 2694, дело № 362 от 2016 г., вписан в СВп - [населено място], с рег. № 1656/22.03.2016 г. акт 163, том 3, дело № 538/2016 г. на същия нотариус и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 22.03.2016 г. между продавачите А. Н. К. и Запрян В. К. и купувача „Мек Балкан“ ЕООД е сключен договор за покупко – продажба на поземлени имоти, оформен в нотариален акт № 15 от същата дата на нотариус С. – рег. № 577 на НК. На сделката продавачите не са присъствали и са били представлявани от Б. Р. Б., с пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание № 2370 и № 2371 от 14.03.2016 г., извършени от ответника - нотариус С.. Представителната власт Б. е била учредена по силата на преупълномощаване от Ю. В. Н. – овластен лично от физическите лица – продавачи (Н. е племенник А. К.), съгласно пълномощно с рег. № 2225 и рег. № 2226 от 11.03.2016 г. на нотариус Н. Г., с нотариална заверка само на подписите. Изтъкнато е, че в пълномощното, овластяващо Ю. Н. е отразено, че последният има право да се снабдява с всички необходими документи във връзка с там описаните имоти (4 на брой) на А. и Запрян К., да подписва нотариален акт пред нотариус за покупко - продажбата им, да преупълномощава други лица с предоставените му права. В текста на пълномощното е вписано също и изявлението на упълномощителите, че за плащанията по сделката следва да се ползва банковата сметка на упълномощеното лице. Продажната цена за имотите била в размер на 50 041 лв. и няма спор, че същата е заплатена преди подписване на договора по сметка на пълномощника Ю. Н.. Установено е, че с решение от 02.02.2022 г. по гр. д. № 2229/2018 г. на Районен съд - Лом, влязло в сила на 09.03.2022 г., е признато, че посочените по - горе упълномощителни сделки са недействителни – тези под № 2225 и № 2226 нищожни по силата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а тези под № 2370 и № 2371 като недействителни по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Със същото решение на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за недействителна е обявена и описаната продажбена сделка. Прието е, че с присъда № 27 от 9.06.2022 г. по НОХД № 403/2021 г. на Районен съд - Лом, потвърдена с окончателно решение № 124 от 12.07.2023 г. по ВНОХД № 169/2022 г. на Окръжен съд - Монтана подсъдимият Ю. В. Н. е признат за виновен и осъден за документно престъпление – за това, че съзнателно се ползвал пред нотариус С. С. с неистински пълномощни от А. и Запрян К. относно продажбата на описаните поземлени имоти. При горните фактически установявания втората инстанция е намерила, че са налице предпоставките от фактическия състав на специалното основание на чл. 73, ал. 1 ЗЗНД за ангажиране имуществената отговорност на ответника за произтекли вреди от деликт и е уважил предявения иск в размер на удостоверения по недействителната сделка материален интерес – платената покупна цена. Развила е доводи, че виновно извършеното от нотариуса (ответника по делото) увреждащо действие се изразява в неизпълнение на задължението му да следи за интересите на страните по сделката (участници в нотариалното производство пред него), доколкото не е проверил дали представителната власт на пълномощниците на продавачите е надлежно учредена – с оглед изискванията на чл. 37 ЗЗД (в редакция, ДВ, бр. 59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г.). В обжалваното решение е прието, че според тази разпоредба упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието. Съобразено е също, че овластяването на Б. Б. е оформено от ответника според закона – нотариално удостоверени са подписа на упълномощителя (Ю. Н.) и съдържанието на упълномощителната сделка, извършени едновременно. Не така обаче е било извършено упълномощаването на Ю. Н. за продажбата на поземлените имоти - тъй като е имало нотариална заверка само на подписа на упълномощителите - продавачи, но не и на съдържанието му. Установено е, че този пропуск е допуснат от нотариус Г., но е рефлектирал и върху надлежното упълномощаване на Б. Б., макар в действителност ответникът С. да е заверил пълномощното му относно подпис и съдържание, едновременно извършени (в съответствие с нормата на чл. 37 ЗЗД). Застъпено е становище, че при заверката на съдържанието обаче ответникът е бил длъжен да установи, че представителната власт за прехвърляне на права върху недвижим имот не е била надлежно учредена, тъй като е липсвала нотариалната заверка едновременно и на подписа и на съдържанието на упълномощителната сделка. Според съда дори и да се игнорира това неправилно нотариално удостоверяване следва да се вземе предвид, че при изповядване на самата продажбена сделка, нотариусът е следвало да проследи представителната власт, удостоверена в представените пълномощни и да установи, че липсва надлежно учредена такава от титулярите на правото на собственост спрямо техният близък Ю. Н.. Прието е, че проверката за надлежното овластяване за извършване на продажбения договор в нотариална форма от пълномощник е била лесна и възможна въз основа само на приложените по нотариалното дело пълномощни и не е било наложително в случая нотариусът да извършва справка в информационните регистри към Нотариалната камара. В заключение е направен извод, че при този недостатък в представителната власт за разпореждане с недвижим имот от страна на продавачите, нотариусът, следейки за охрана интересите на страните в нотариалното производство (чл. 25, ал. 1 ЗННД) и за спазването на закона, е следвало да откаже изповядване на договора, с последица предотвратяване заплащането на продажната цена от купувача, респ. осуетяването настъпването на вреда за последния (дружеството – ищец), предвид установената недействителност на разпоредителната сделка. Вместо това тя е осъществена от нотариуса, с което той е извършил нарушение на своите задължения по закон – деянието му е противоправно, а и виновно, тъй като не са ангажирани доказателства оборващи презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД. За осъществена е намерена и последната от кумулативно дадените предпоставки на деликтния иск по чл. 73, ал. 1 ЗННД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД – в пряка последица от деянието за дружеството е настъпила вреда – то е загубило средствата, които е заплатило като продажна цена по прогласената за недействителна сделка (удостоверения в обективиращия я нотариален акт материален интерес). Изразено е разбиране, че няма пречка вредата в горната форма да се претендира от дружеството – купувач както спрямо нотариус Г., така и спрямо самия пълномощник, който е осъден с влязла в сила присъда за извършеното от него документно престъпление. Прието е в случая, че се касае за вреда причинена от неколцина – чл. 53 ЗЗД и те отговарят солидарно, а кредиторът по деликтното правоотношение може да насочи претенцията си към всеки от солидарните длъжници, вкл. и към ответника по иска. Аргументирано е становище, че отговорността на нотариуса е ограничена от нормата на чл. 73, ал. 1 in fine ЗННД, а разпределението на отговорността между делинквентите е ирелевантно за настоящия спор. Обсъдено е и защитното възражение на ответника, че процесното вземане е погасено по давност като същото е намерено за неоснователно. Разяснено е, че вземането е възникнало по силата на установителното решение за прогласяване недействителност на продажбения договор на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, по който е платена цената (вредата съизмерима в хипотезата на чл. 73, ал. 1 ЗННД с удостоверения по сделката материален интерес) и това е датата, на която то е получило стабилитет - 9.03.2022 г. Влизането в сила на решението по иска по чл. 42, ал 2 ЗЗД, с което се признава, че продажбената сделка не произвежда правно действие, е правопораждащия юридически факт за вземането от непозволено увреждане (противоправно нотариално удостоверяване, довело като необходима последица до загуба на средствата за платената цена по недействителната сделка), което може да бъде съдебно предявено за защита именно от този момент.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Какви са правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото предвид чл. 269, изр. 2 ГПК и ограничен ли е той от заявените в жалбата оплаквания по отношение правилността на първоинстанционното решение?;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви по спорните въпроси, както и да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства и се произнесе по доводите на страните?“;

3. „Какви са предпоставките от основанието на иска по чл. 73 ЗННД, вр. с чл. 45 ЗЗД и това изисква ли наличие на всички елементи от състава на непозволеното увреждане и в частност – на причинна връзка между поведението на дееца и вредата?“;

По първия въпрос се сочи отклонение на въззивното решение с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, изразена в решение № 165/18.10.2024 г. по т. д. № 1957/2023 г., решение № 50028/13.12.2023 г. по т. д. № 2610/2021 г., и двете по описа на II т.о., решение № 261/28.10.2014 г. по гр. д. № 2149/2014 г. на III г. о.

По второто питане се поддържа противоречие с горепосочения тълкувателен акт, а също и с решение № 275/21.05.2025 г. по гр. д. № 3619/2023 г. на ВКС, I г.о. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.

Относно последния въпрос е обосновано несъответствие с постановките на ППВС № 7/30.12.1959 г., както и с решение № 105/06.07.2017 г. по гр. д. № 2604/2016 г. на ВКС, IV г. о.

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване.

Първите две повдигнати питания са свързани с правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, които са изяснени с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Принципно този въпрос обуславя процесуалната активност на въззивния съд като съд по съществото на спора по всяко едно исково производство и удовлетворява обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обаче отсъства специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се открива твърдяното отклонение със съдебната практика на ВКС, на която страната се позовава, вкл. посочения по – горе тълкувателен акт. Според дадените в него разяснения непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма - т. 2. Според т. 1 от тълкувателното решение процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Произтичащите от чл. 269, изр. 2 ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност се отнасят и до установяването на фактическата страна на спора. В тази насока в т. 3 на тълкувателния акт е разяснено още, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част.

В разглеждания случай в съответствие с оплакванията във въззивната жалба за погрешно установяване на релевантния за делото факт относно настъпването на вреда като елемент от основанието на деликтния иск по чл. 73 ЗННД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, респ. за необоснованост на извода, че дори и при наличието й липсва причинно – следствена връзка между нея и поведението на ответника при нотариалното изповядване на продажбената сделка, втората инстанция е дала отговор и мотивирала съображения по тях. Посочила е, че вредата е настъпила в патримониума на ищеца като платена цена по прогласената за недействителна сделка (съизмерима с удостоверения по нея материален интерес) – т. е. ищцовото дружество е загубило средствата, вложени от него като купувач срещу имотите по лишената от правен ефект продажбена сделка. По отношение на възможностите за претендиране на това вземане срещу различни длъжници е аргументирано становище, че се касае за хипотезата на чл. 53 ЗЗД – причиняване на вредата от неколцина (другият нотариус - Г., извършил ненадлежно нотариално удостоверяване на документ, ползван по процесния договор; пълномощникът Н., осъден за документно престъпление относимо към същото съглашение, вкл. и извършилия нотариалното изповядване на продажбената сделка нотариус – ответника С.). При солидарна отговорност, каквато е налице в случая кредиторът по деликтното правоотношение разполага с възможност по избор да насочи претенцията към всеки от солидарните длъжници, а вътрешното разпределение на отговорността между тях е без значение за спора. Мотиви се съдържат и в обосноваване на причинна връзка между вредата и поведението на ответника, който е имал непосредствената, лесна и бърза възможност само и единствено при проверка съдържанието на представеното му пълномощно от собствениците на имотите (овластяващо Ю. Н.) да се увери безсъмнено (лично е могъл, а и е бил длъжен да провери представителната власт – макар и да не е посочено като текст от закона в решението поведението на ответника е възприето като нарушение на правилото на чл. 578, ал. 4 ГПК) относно представителството на явилите се пред него лица по разпоредителна сделка с недвижим имот (тази разпоредба се сочи изрично в обстоятелствата част на исковата молба, вкл. и с твърдения за пропуск на ответника да провери и се увери именно в учреденото представителство на Ю. Н.). Противоправното му поведение – в разрез с чл. 25, ал. 1 ЗННД и допуснатия пропуск да провери представителната власт, вкл. надлежното й учредяване и съществуване с оглед изискванията към извършваното от него нотариално действие, е довело като необходимо условие до изповядване на процесния (недействителен) договор и плащане на цената, т. е. до загубата й за купувача – ищец поради това, че съглашението не е породило правно действие (вкл. вещно – прехвърлителен ефект върху процесните четири имота), а полученото по него от другата страна не е върнато. Горните решаващи самостоятелни мотиви относно съществуването на спорното право почиват на съвкупен анализ и оценка на събраните доказателствени факти в предмета на делото, изведени са след обсъждане и произнасяне по оплакванията, твърденията и възраженията на страните, и при съобразяване с приложимото материално право. В заключение, налице са обосновани фактически и правни изводи по предпоставките от състава на специалния деликтен иск по чл. 73, ал. 1 ЗЗНД (приети да са се осъществили в случая), поради което въззивното решение е постановено в съгласие със сочената от страната съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава. Съобразяването й от второинстанционния съд в обжалвания съдебен акт изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените първо и второ питане.

Третото питане на касатора се отнася до материалноправните предпоставки от основанието на деликтния иск по чл. 73, ал. 1 ЗННД за ангажиране имуществената отговорност на нотариус за вреди.

То също не осъществява основание за допускане на касационен контрол, поради следното.

Цитираната разпоредба разписва носене от нотариуса на имуществена отговорност за вредите, причинени от виновно неизпълнение на неговите задължения, съгласно ЗЗД, но не повече от удостоверявания материален интерес. По силата на препращането към ЗЗД, предпоставките за уважаване на иска по чл. 73, ал. 1 ЗННД са общите предпоставки за осъществяване фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД - наличие на противоправно действие или бездействие, допуснато от нотариуса при осъществяване на възложените му нотариални функции; настъпила вреда; вина на длъжностното лице; и причинно-следствена връзка между деянието и вредата. Правото за обезщетяване е налице само при пълно доказване на всички елементи на гражданския деликт. Отговорността за вреди в хипотезата на чл. 73, ал. 1 ЗННД е ограничена до размера на удостоверявания материален интерес, който представлява паричната оценка на удостоверяваното право. С нормите на чл. 96 - чл. 97 от ЗННД законодателят е дефинирал как се определя „удостоверяваният материален интерес“ за определени видове нотариални удостоверявания. Съгласно чл. 96, ал. 1, т. 1 ЗННД удостоверяваният материален интерес при прехвърляне и удостоверяване право на собственост върху вещи е пазарната цена на вещта, а в § 2 от ДР на ЗННД се предвижда, че пазарната цена се определя според цената, която би могла да се получи при обичайни пазарни отношения, като оценката се определя по реда на чл. 33 ЗМДТ. Ето защо, няма пречка отговорността на нотариуса за причинени вреди при извършено удостоверяване и/или прехвърляне правото на собственост върху вещ, да бъде ангажирана до размера на установения по делото удостоверен материален интерес, както при прехвърлителни сделки, така и при нотариални удостоверявания, щом по делото са доказани предпоставките от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 73, ал. 1 ЗННД и вредите са резултат на допуснати от длъжностното лице - нотариус нарушения при изпълнението на задълженията във връзка с възложените му нотариални функции. В този смисъл е установената съдебна практика на ВКС (решение № 105 от 6.07.2017 г. по гр. д. № 2604/2016 г. на IV г. о., цитирано и от касатора). При постановяване на обжалвания съдебен акт горните разрешения са съобразени изцяло. Прието е, че всички гореописани кумулативно установени елементи на гражданския деликт са доказани в случая. Затова е формиран решаващия извод за ангажиране имуществената отговорност на ответника - нотариус при професионален деликт (противоправно и виновно извършено деяние – нарушено задължение по чл. 25, ал. 1 ЗННД да опазва правата и интересите на страните и да не допуска пропуски в работата, които биха довели до накърняване на техните права и по чл. 578, ал. 4 ГПК да провери надлежната представителна власт на пълномощник във връзка с извършена от последния в длъжностно качество разпоредителна сделка с имот, с произтекла от това вреда за една от страните под формата на загуба на платената пазарна цена (и невръщане на полученото от другата страна) по сделката – поради обявяването й за недействителна и непораждане на правното й действие, до размера на удостоверения по нея материален интерес, и причинна връзка между деянието и вредата, доколкото условие за настъпването й е именно изповядания при горните/или въпреки горните обстоятелства, продажбен договор от нотариуса. Предвид на изложеното и по този въпрос искането за селектиране на жалбата не може да се уважи на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не следва да се допуска касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. Доводите на касатора за наличие на това основание се свеждат до наличие на противоречие в мотивите на съдебния акт, несъответствие между установените по делото факти и събраните за тях доказателства и поради тежко нарушение на материалния закон – чл. 45 и чл. 53 ЗЗД. Изложените аргументи съставляват оплакване за необоснованост на въззивното решение и нарушение на материалния закон при постановяването му, които са касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не мотивират доводи относими към нито една от възможните проявни форми (особено явни, видими от съдържанието му пороци на въззивния съдебен акт) на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, изведени в практиката на ВКС. В пределите на правомощията по селекция на касационната жалба – по чл. 288 ГПК, съставът на ВКС не извежда преценка въззивното решение да страда от толкова съществен недостатък, който да може да го дисквалифицира като очевидно неправилен съдебен акт, налагащ и изискващ допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В обобщение, при отсъствие на предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК касационен контрол не следва да се допуска.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,