Определение № 1298 от 12.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 402/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „МИНИ МАРИЦА-ИЗТОК“ ЕАД срещу решение № 536/08.12.2022г. по в.т.д. № 509/2022г. на АС - Пловдив, с което е потвърдено решение №260064 от 02.06.2022 г. по търг.дело № 1265/2020 г. на Окръжен съд Стара Загора за отхвърляне на предявените от „МИНИ МАРИЦА – ИЗТОК“ ЕАД против Застрахователно дружество „ЕВРОИНС“ АД искове за заплащане на общата сума от 766 554,63лв., включваща главница в размер на 555 284, 44 лв., представляваща застрахователно обезщетение за щети и лихва в размер на 211 316,19 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.01.2018г. до 28.10.2020 г.

Касаторът поддържа, че решението е необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че аварията е настъпила от естеството на дейност на рудник „Трояново 1 - [населено място] – добив и транспорт на въглища, при която престирането на човешка сила е част от процеса и е несъстоятелно твърдението за приложимост на т. 10.2 и т. 10.3 от Общите условия за изключени рискове. Сочи, че не следва да се прилагат на основание т. 9.2 от сключения договор изключените рискове по Общите условия по застраховката в конкретния случай. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон съдът е отхвърлил иска му и за претенцията за 150 м. гумено-транспортна лента, за която ответникът бил признал иска, т.е. за сумата от 122 706 лв. Предвид горното претендира допускане на решението до касация, отмяната му и уважаване на иска за пълната претендирана сума, а при евентуалност - за сумата от 122 706 лв. и сумата от 34 255 лв. – лихва за забава.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. „При постановяване на крайния си акт, може ли съдът да постанови решение в противоречие с признанието на страна по воденото дело, като въобще не се отчете, че има възражение на другата страна по повод непроизнасянето на съда в тази част и постанови решение, чийто мотиви не кореспондират с фактите по делото?“

2. „При наличие на признание за дължимо обезщетение на страна по делото, съдът длъжен ли е да вземе предвид това признание и представлява ли нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила липсата на мотиви относно признанието, че има наличие на признаване на дължимо обезщетение /в конкретния случай на 150 метра гумено-транспортна лента/ ?“

3. „Представлява ли нарушение на закона спестяването на факти по делото в крайния съдебен акт и води ли това до недействителност на решението?“;

4. „Непроизнасянето по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото на въззивния съд представлява ли основание за допускане до касационно обжалване?“

5. „Непроизнасянето по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото на въззивния съд представлява ли, съставлява ли съществен пропуск на съда и подлежи ли на ново преразглеждане?“

6. „При наличие на самопризнание на страна за дължимо обезщетение на другата страна по делото, съдът следва ли да се произнесе по признанието в своето решение?“;

7. „Представлява ли фактът на признание на страна за дължима от нея сума на другата страна маловажен факт, който не следва да се обсъжда в решението на съда?“

8. „Когато мотивите на съда не кореспондират с фактите по делото, такъв акт подлежи ли на преразглеждане или е недействителен?“

9. „За точното прилагане на закона и за развитието на правото от значение ли е за съда дали мотивите в решението кореспондират с всички факти и доказателства по делото и такъв съдебен акт подлежи ли на обезсилване?“.

10. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност?“, по който касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №229/14.12.2016г. по гр.д.№2221/2016г. на ВКС, 3 г.о. и решение №65/30.07.2014г. по гр.д.№1656/2013г. на ВКС, 2 т.о.

Ответникът по касационната жалба „ЗД ЕВРОИНС“ АД оспорва същата чрез процесуалния си пълномощник – адв. Р. Г. по съображения, подробно изложени в отговора от 01.03.2023г. Поддържа, че не е налице твърдяното от касатора частично признаване нито на иска, нито на факт по смисъла на чл. 175 от ГПК, а поставянето на алтернативна задача на вещото лице да изчисли само стойността на 150 м. от лентата е част от защитната му позиция. По подробно изложените доводи претендира недопускане до касация.

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Пловдив е приел, че въз основа на проведена открита процедура по Закона за обществените поръчки с референтен № 074/2013г., страните са сключили договор № МТ - 468/06.11.2014 г. с предмет - застраховане на имуществото на клон рудник Трояново 1, като са посочени застрахователните рискове – основни и допълнителни за дълготрайните материални активи и за стоково - материалните ценности на ищеца. Договорът е сключен за срок от 36 месеца, като са подписвани застрахователни полици за всяка една година от тригодишния период. Въззивният съд е приел и че няма спор за възникналата авария на 30.10.2017г. и за настъпилите увреждания на натегателния барабан и гумено - транспортна лента. Кредитирайки подробно описаното заключение на съдебно-техническата експертиза, АС-Пловдив е приел, че няма яснота как е изработен натегателният барабан и съответства ли на необходимите технически параметри, както и че първите признаци за увреждането на съществена част от него – мантелата, са се проявили предния ден преди датата на аварията, като не е извършен оглед на барабана и на движещата се лента, продължила е работата и затова се е стигнало до счупване на мантелата и нараняване на лентовото платно, като причина за това са действията на трудовия персонал. Въззивният съд е приел, че са налице общите изключения по ОУ, че не се изплаща обезщетение за щети, когато са причинени от действия или бездействия на застрахования или от лице, което полага труд за застрахования, когато то е имало възможност да предотврати настъпването на събитието или да намали степента на увреждане, но не е сторило това, или при неправилна експлоатация / изключенията по т.10.2 и т.10.3 от ОУ/. Апелативният съд е приел, че не може да се прецени спазени ли са техническите и технологическите изисквания при изработването на натегателния барабан и е налице и посочената хипотеза на т.9.3 от ОУ, а така също и изключението за допълнителните рискове, отнасящо се до некачествено изпълнение на натегателния барабан, като е приел, че те следва да намерят приложение, тъй като тези изключения не противоречат на естеството на дейност на застрахования, която е добив на минна маса и извозването й до определено място, както и на застраховката по договора, отнасяща се до покриване на обективни рискове, т.е. до такива рискове, които не зависят от субективни действия на застрахования или от действия на негови работници и служители и че не се установява фактическият състав на т. 9. 2 от сключения застрахователен договор, изискващ кумулативно наличие на двете условия за освобождаване от изключенията. С оглед горното е потвърдил отхвърлителното исковете решение на ОС.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е налице задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1, т. 1 от ГПК се установява, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Поставените от касатора първи, втори, шести и седми въпрос са свързани с поддържаната от него теза, че е налице признание на ответника на дължимо обезщетение за 150 м. гумено-транспортна лента и доводите му, че съдът не е зачел същото. Тези въпроси не могат да обусловят допускането до касационен контрол на въззивното решение, тъй като не кореспондират на данните по делото и възприетото от съда. Както е приел въззивния съд от страна на ответника не е налице признание нито на иска за горепосочената увредена част от ГТЛ, нито на факт относно същото, а твърденията му по този въпрос са свързани с защитната му теза за недоказаност на иска и по размер, което следва и от формулировката на изложението в отговора по чл. 367 ГПК. Тези въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд и не отговорят на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, а не се установява и наличието на сочените допълнителни селективни критерии. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС № 141/14.07.2016г. по гр.д. № 7446/2014г., Г. К., ІV г.о. на ВКС и мн.др., се приема, че в разпоредбата на чл. 175 от ГПК е уредено признанието на факт като доказателствено средство, което се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, а признанието на иска е регламентирано в чл. 237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск, но и двете процесуални волеизявления на страната следва да са заявени ясно и недвусмислено. Касаторът не е обосновал и наличието на основанието за допускане до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК по поставените въпроси, като наличието на цитираната практика на ВКС изключва бланкетно поддържаното от него селективно основание.

По отношение на въпроси 3, 4, 5 и 8, които са взаимосвързани с твърдението на касатора, че има необсъдени факти, неразгледан значим материалноправен въпрос и това обуславяло според него „недействителност на решението“, съществен пропуск, водещ до ново преразглеждане, е налице константна практика на ВКС при какви хипотези има порок на съдебното решение и в каква форма. Както се приема в решение № 130/23.06.2016 г. по т. дело № 748 /2015г. на ВКС, 2 т.о. и мн.др., основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т. 9 на ППВС №1/85г. и тя е налице в хипотезите на липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска, липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск, както и в случаите на недопустимост поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, респ. в случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв. Нищожността на съдебното решение е най-тежкият порок, който не е дефиниран в закона, но се приема, че е налице в хипотезите, посочени в т. 8 на ППВС № 1/1985 г., и съобразно мотивите към ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС при особено съществени пороци, като постановяване от ненадлежен орган (онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде) или в ненадлежен състав; извън правораздавателната власт на съда; когато не е подписано от болшинството на съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато повелява изпълнение не нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация или изпълнение на действие, което съставлява престъпление, като в този смисъл също е налице непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение №123/04.04.2012г. по гр.д.№777/2011г. на ВКС, 1 г.о., решение №193/02.11.2018г. по гр.№4751/2017г., 4 г.о. и мн.др. Решението на въззивния съд не страда от нито един от горепосочените пороци, който да обуслови нищожност или недопустимост на съдебния акт, още повече сочената от касатора недействителност. Оплакванията на жалбоподателя във връзка с тези въпроси съставляват доводи за основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, но такива не са налице.

По поставения от касатора като последен процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните, е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а е изложил подробни и пълни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което и този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касация.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Сочените доводи на касатора, че имало противоречиви и взаимноизключващи се изводи на съда са несъстоятелни и не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, тъй като очевидната неправилност не е идентична с неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност като основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато преценка може да бъде направена от ВКС само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, които не са налице.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва да се допуска касация на атакуваното решение. Разноски на касатора не се следват с оглед изхода на спора, а от ответника не се претендират такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.