Определение № 50435 от 20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1626/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. К. Т. срещу определение № 410/14.02.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3766/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 2716/28.09.2021 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 6006/2021 г. в частта за отхвърляне искането на касатора с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение. Твърди, че с частичното освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса не е улеснен достъпът му до правосъдие. Заявява становище, че мотивите на въззивния съд са формални и се основават на предположения. Съдът не е коментирал обстоятелството, че капиталът на притежаваното от Е. Т. търговско дружество е неденоминиран, което се явява косвена индиция за липса на осъществявана дейност. Счита за произволен изводът на въззивния съд, базиран на посочен от Т. административен адрес, че описаните в декларацията имоти могат да бъдат източник на доходи, тъй като не служат за задоволяване на негови жилищни нужди, защото адресът им не съвпада с посочения в представените от него документи. Съдът не е съобразил и дали тези имоти са обитаеми. Недооценено е оставил обстоятелството, че жалбоподателят е на възраст, близка до пенсионната, на която е трудно да намери работа, която да му позволява реализиране дори на минималните доходи за страната. При изложените съображения претендира отмяна на атакуваното определение и освобождаване изцяло от задължението за изплащане на такса и разноски по гр. д. № 6005/2021 г. на Софийски градски съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира въпроси, които според него са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за факултативен достъп до касационна проверка поради постановяване на въззивното определение в противоречие с практика на касационната инстанция по въпроса дали може изводите на съда да почиват на предположения, а именно: определение № 97/2016 г. по ч. гр. д. № 407/2016 г. на IV ГО, определение № 303/2013 г. по ч. гр. д. № 3051/2013 г. IV ГО, определение № 686/2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I ГО, определение № 315/2016 г. по гр. д. № 2664/2016 г. на IV ГО, определение № 279/2014 г. по т. д. № 819/2012 г. на II ТО на ВКС. Отделно, поставя въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросите са следните:

1. „Съставлява ли аргумент за отказ от освобождаване от заплащане на държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК поради наличие на източник на доходи евентуалната възможност за отдаване под наем на притежавани от искащото освобождаване лице недвижими имоти, спрямо които е предприето принудително изпълнение по редица изпълнителни дела и за същите има насрочена публична продан?“

2. „Обоснован ли е отказът на съда за освобождаване от държавна такса и разноски, почиващ върху извода, че притежаваните от молителя по чл. 83, ал. 2 ГПК недвижими имоти са евентуален източник на доходи, предвид факта, че същият е посочил друг административен адрес, различен от този на недвижимите имоти и същите не служат за задоволяване на жилищните му нужди?“

3. „Следва ли съдът да укаже на молителя да представи или събере служебно доказателства относно декларираната липса на дейност на дружеството, чийто собственик на капитала е лицето, искащо освобождаване?“

4. „Може ли съдът да се позовава на евентуална възможност на лицето, искащо освобождаване от заплащане на държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК да реализира доходи единствено от факта, че същото е в трудоспособна възраст?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение Апелативен съд София е потвърдил определение № 2716/28.09.2021 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 6006/2021 г. в частта за отхвърляне искането на касатора с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК и освобождаване от заплащане на такса по исковата молба в размер на 1 000 лв. от общодължима в размер на 17 604, 03 лв., като за плащане на горницата жалбоподателят е бил освободен. При произнасянето си съдът е взел в предвид представените писмени доказателства, сочещи, че Е. К. Т. притежава имоти, надвишаващи жилищната му нужда. Обстоятелството, че те са възбранени в рамките на изпълнително производство, съдът не е счел за пречка от тях да бъдат реализирани доходи. Наред с това въззивният състав е отчел и притежаваните от молителя дялове в търговско дружество, които също е преценил като потенциален източник на доходи. В мотивите е изложил съображения, че налагането на запор върху дружествените дялове не е пречка дружеството да реализира доходи и не води до прекратяване на дейността му. Съдът е оценил и, че молителят е в трудоспособна възраст и няма данни здравословното му състояние да е влошено. С оглед на това, съдът е заключил, че молителят не може да попадне в групата на социално слаби лица, които нямат възможност да изпълнят задължението си за плащане на държавна такса, съответно внасянето на такса в размер на 1 000 лв. не би причинило на ищеца трайно затруднение. Поради тази причина въззивният съд е потвърдил определението на СГС в отхвърлителната му част.

Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Във фазата на селекция касационната инстанция не може да се произнася по същество и да проверява правилността на атакувания пред нея съдебен акт.

В процесната хипотеза формулираните в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не отговарят на изискването да са обусловили изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ключов за решението Т. да бъде частично освободен от заплащане на държавна такса е изводът, че той е декларирал притежавано имущество, което е достатъчно, за да му позволи заплащане на държавна такса в размер на 1 000 лв., представляваща 1/17 част от общодължимата такса. Въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. Спазени са разясненията, дадени в мотивите на т. 12 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В противовес с твърденията, изложени от касатора, въззивният съд не е изградил изводите си въз основа на предположения, а след обстоен анализ на декларираните обстоятелства и ангажираните от молителя доказателства относно неговото имуществено състояние.

Формулираните в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси са изцяло по правилността на определението, която обаче не може да бъде проверявана в производството по селекция. Дали изводите на въззивния съд са обосновани и се подкрепят в достатъчна степен от доказателствата е въпрос по същество на спора, който не може да бъде разискван. Отделно, само формалното посочване на критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно до осигури позитивна селекция на частната касационна жалба при положение, че касаторът не е обосновал, с оглед приетото в мотивите на т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защо съдът следва да допусне касационен контрол на определението. По приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК има натрупана съдебна практика в достатъчен обем. От друга страна, не е аргументирано дали тази практика следва да бъде изоставена с оглед невъзможността ѝ адекватно да регулира обществените отношения по причина, че е неправилна, или по причина, че обществените отношения съществено са се изменили.

Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане за преценка дали същото е законосъобразно постановено.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС