Определение № 60665 от 08.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 327/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] срещу решение № 11 924 от 27. 08. 2020 г. по гр. д. № 4864/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 31. 05. 2019 г. по гр. д. № 5845/2017 г. на Софийски градски съд, І ГО, 13 състав касаторът е осъден да заплати на М. Т. М. чрез неговия баща и законен представител Т. П. М. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 8. 11. 2015 г., за сумата над 30 000 лв. до 80 000 лв., ведно със законната лихва от датата на произшествието – 8. 11. 2015 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че при постановяване на въззивното решение е нарушен материалният закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51 ЗЗД. Оспорва извода на апелативния съд за липсата на съпричиняване на вредите вследствие неупражнения върху пострадалото малолетно дете надзор от родителите му с оглед установеното по делото, че към момента на настъпване на произшествието ищецът, пътуващ на задната седалка в автомобил, управляван от вуйчо му, не е бил обезопасен по предвидения в закона начин – чрез използване на обезопасителна система за превоз на деца, а е бил държан „на ръце“ от майка му. Твърди, че определеното от съда обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца от 80 000 лв. не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не са съобразени релевантните обстоятелства във връзка с характера на травмите му, липсата на необходимост от последващо или продължаващо лечение и благоприятните прогнози. Касаторът моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: „1. При заявено възражение за съпричиняване възникването на вредите при съизвършителство и за извършени неправомерни действия, с които е улеснен механизмът на увреждането и по този начин са предизвикани и самите вреди, следва ли решаващият съд да посочи при мотивиране на решението кои обстоятелства, обосноваващи това възражение, счита за релевантни с оглед произнасянето по него, както и следва ли да посочи тяхното конкретно значение при конкретно установените по делото факти, с оглед извода относно наличие на съпричиняване; 2. В случаите, при които ответникът заявява като правозащитно възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва ли решаващият съд отделно да посочи кои от обосноваващите възражението за съпричиняване при условие на съизвършителство факти счита за доказани, но и релевантни с оглед приложението на нормата, съответно – да посочи по какви съображения същите следва да се считат недоказани или ирелевантни, като задължителна предпоставка за формиране на определящия извод относно обема на притезанието?“. Наред с това поддържа, че правните изводи на съда противоречат на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 88 от 12. 09. 1962 г. на ОСГК на ВКС и на задължителните указания на ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК и Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като правните изводи на съда не могат да се изведат от фактите с правно значение по спора и от закона. Ответникът по касационната жалба М. Т. М. чрез неговия баща и законен представител Т. П. М. е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице – помагач на страната на ответника И. В. изразява становище, че атакуваното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационен контрол, както и че подадената касационна жалба е основателна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, въззивният съд е приел, че ищецът М. М. е пострадал при ПТП на 8. 11. 2015 г., при което застрахованият при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на л. а. „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС] И. В. реализирал удар в лек автомобил „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Л. П. В., в който пострадалият бил пътник. Констатирал е, че за причиняването на ПТП е признат за виновен със споразумение със сила на присъда по НОХД № 231/2016 г. на Елинпелински районен съд застрахованият делинквент – третото лице-помагач на страната на ответника И. В.. Счел е, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания възлиза на 80 000 лв., като е съобразил вида и характера на причинените му увреждания, претърпените от него болки и страдания и интензитета им, проведените му три операции и продължителността на лечението /две години/, което е приключило, липсата на усложнения, възрастта на пострадалия към момента на увреждането – шест месеца и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Въззивният съд не е споделил извода в обжалваното пред него първоинстанционно решение, че е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението. Посочил е, че на това основание обезщетението от непозволено увреждане може да се намали, когато увреденият е допринесъл за настъпване на вредите. Изтъкнал е, че когато малолетно лице обективно допринесе за настъпване на вредоносния резултат съпричиняване е налице, въпреки че това лице не може да действа разумно и виновно, като се е позовал на ППВС № 17/1963 г. Решаващият състав е приел, че в случая поведението на малолетния ищец не се намира в пряка причинно-следствена зависимост с вредоносните последици, тъй като нито ги обуславя, нито ги опосредява. Отрекъл е възможността за намаляване на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради принос за настъпване на вредите и в резултат на неупражнен върху малолетното дете надзор на родителите му. Подчертал е, че по делото няма данни за неположени грижи по отношение на пострадалия от родителите му. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК два въпроса съставляват оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила и са поставени в контекста на оспорването на правните изводи на въззивния съд, че в случая не е налице принос за настъпване на вредите от непозволено увреждане на пострадалия ищец – малолетно дете в резултат на поведението на неговите родители, изразяващо се в неупражнен върху него родителски надзор. Тези оплаквания насочват към основанията за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не са основания за допускане на касационен контрол на решението. С оглед формулировката на въпросите и въвеждането им във връзка с доводите на касатора, че съдът е игнорирал установените по делото факти за липсата на обезопасяване съобразно изискванията на ЗДвП при превозване на пострадалото малолетно дете и за причинна връзка между уврежданията в областта на главата на ищеца и липсата на обезопасяване, въпросите предполагат извършването на преценка за спазването на процесуалните правила от въззивния съд, за обоснованост на фактическите констатации на решаващия състав и правилност на основаните на тях изводи относно приноса на пострадалия за вредите. Според цитираното тълкувателно решение тази проверка не може да се осъществява във фазата по селекция на касационните жалби. Освен това с оглед доводите, в контекста на които са поставени въпросите на касатора, следва да бъде съобразено, че възражението на ответника за принос на пострадалия вследствие неупражнен от неговите родители надзор е основано на твърдения, че автомобилът, в който ищецът е превозван, е бил управляван от неговия баща, и не са спазени правилата за превозване в моторно превозно средство на дете /чл. 137б и чл. 137в ЗДвП/, а съобразно фактическата установеност по делото водач на автомобила е бил Л. П. В. – вуйчо на ищеца. Тъй като въведените въпроси не съответстват на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, не се налага извършване на преценка дали касаторът е обосновал допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По тези съображения е изключен достъпът до касация на обжалвания въззивен акт на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая в изложението, без да формулира конкретен въпрос по приложението на материалноправна и/или процесуалноправна норма, касаторът твърди, че правните изводи на съда противоречат на Тълкувателно решение № 88 от 12. 09. 1962 г. на ОСГК на ВКС и на задължителните указания на ППВС № 17/1963 г., Тълкувателно решение № 1/2014 г. на ОСТК и Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК. Като не формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на съда, с посочените доводи касационният жалбоподател не обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване. Непосочването на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно разясненията в мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Касационният жалбоподател не излага аргументация на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение отделно от доводите си, че изводите на въззивния съд не съответстват на установените по делото релевантни факти и на закона, съответно за неправилност на атакувания акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и приложното й поле следва да бъде надлежно обосновано отделно от тези основания. По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. С оглед горния резултат касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация адвокат К. Д. сумата от 1 522, 50 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно представителство пред ВКС, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение