Определение № 1411 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 693/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.436/10.01.24 по ч.г.д.№.11467/23 на СГС, ІІ В състав, е потвърдено разпореждане №.84823/7.07.23 по г.д.№.61591/22 на СРС, 28с., с което на основание чл.129 ал.3 ГПК е върната подадената от В. Л. П. искова молба вх.№.245968/14.11.22 поради неотстраняване на нередовност - неизпълнение на указания за внасяне на държавна такса. Постъпила е частна касационна жалба В. Л. П., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че предявената претенция за неимуществени вреди, произтичащи от нарушаване на правото на личен и семеен живот на ищеца, закрепено в чл.8 ЕКЗПЧОС и чл.7 ХОПЕС, има правното си основание в чл.49 ЗЗД, а не в чл.2в ЗОДОВ - съответно държавната такса по иска е в размера по чл.1 от Тарифата за държавните такси /600лв./, а не в размера по чл.2а от Тарифата /10лв./. Това е така, защото ЕКПЧ не е част от правото на ЕС /ЕС все още не се е присъединил към конвенцията/; съгласно чл.51 пар.1 ХОПЕС разпоредбите на хартата се прилагат от държавните институции в рамките на Съюза единствено когато прилагат правото на Съюза /съюзна правна норма/; ЕС няма компетентност в областта на семейното право извън случаите на миграция на деца и трансграничното им отглеждане, а в исковата молба не се сочи нарушение на акт на Съюза в тази област извън Хартата, която от своя страна се прилага само заедно с поне една друга разпоредба от първичното или вторичното право на ЕС. Твърди се само, че Прокуратурата е бездействала и с това е нарушила правото на ищеца да вида детето си, за което имал изпълняемо съдебно решение на български съд, а неизпълнението му съставлява престъпление. При тези обстоятелства указанията на районния съд за довнасяне на дължимата държавна такса по иска с правно основание чл.49 ЗЗД са намерени за правилни и законосъобразни. Тъй като не са били изпълнени /в първоначално дадения и повторно предоставения срок/, правилно исковата молба е била върната на основание чл.129 ал.3 ГПК поради неотстраняване на нередовността й. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение, респективно определение, подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Изложението на същия по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число дословно преповтаряйки съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,