Определение № 150 от 12.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3878/2021 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, както следва:

• с вх. № 273 338 от 22.04.2021 г. на ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура” чрез главен юрисконсулт Е. С.

• с вх. № 276 957 от 10.06.2021 г. на Държавата чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, подадена чрез държавен експерт И. Г.,

които са насочени срещу въззивно Решение № 260 433 от 24.03.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 2814/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, ГО, Х състав.

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Окръжен съд - Пловдив е потвърдил Решение № 1117 от 09.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 16471/2017 г. на Районен съд – Пловдив, с което е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство чрез Областна Администрация – Пловдив и представлявана от Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, че В. К. А. притежава правото на собственост въз основа на наследствено правоприемство и покупко-продажба на имот, заснет с пл.№ * по кадастралния план на [населено място], одобрен със заповед № 232/1988 г., описан в дял ІІІ по скицата на вещото лице по гр.д.№ 6048/1974 г. на РС – Пловдив с площ от 833 кв.м., който към настоящият момент представлява част от поземлен имот с идентификатор № *** с площ от 5 240 кв.м. по действаща КК и КР на [населено място], [община], ведно с построената в този имот жилищна сграда съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице - геодезист Б. Г. (л. 247-259 от делото), която експертиза е обявена за неразделна част от решението в нейната цялост. Посочено е, че решението е постановено с участието на трето лице – помагач ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура”.

Ответницата по касация В. К. А. е подала отговори чрез адвокат Н. А. от АК – Пловдив, с които оспорва жалбите. Претендира разноски за защитата й пред ВКС.

Касационните жалби, като подадени в срок от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт, са процесуално допустими.

По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Прочитът както на диспозитива, така и на мотивите на атакуваното решение не дава отговор на въпроса къде в рамките на поземления имот с идентификатор № * с площ от 5 240 кв.м., нанесен по действащата понастоящем кадастрална карта, е ситуиран признатият за собствен на В. К. А. имот с площ от 833 кв.м. Отговор на този въпрос не се съдържа и в обявената за неразделна част от решението в нейната цялост съдебно-техническа експертиза на вещото лице Б. Г. - нито в текстовата част, нито в някое от графичните й приложения. В изследванията си експертът е стигнал до констатациите, че в КВС на [населено място] са нанесени съседен на процесния имот в западна посока (№ *), както и съседен на последния също в западна посока имот (№ *), които констатации е онагледил на приложения №№ 6 и 6.1. Посочено е, че претендираният от ищцата ПИ с кадастрален № 3 по КП на [населено място] от 1988 г. не е нанесен в КВС от 2011 г., но е показано как би се ситуирал върху имота с № * с площ 146 630 кв. (приложение № 6.1.). Направена е и констатация, че претендираният от ищцата имот не е нанесен и в действащите КККР за територията на имоти на ДП „НКЖИ”, а е част от имот с идентификатор № ** с площ от 5 240 кв.м. Експертът не е изготвил приложение, на което да е показано как процесният имот би се ситуирал върху ПИ № *.

Самата искова молба обективира твърдения, че претендираният от ищцата терен с площ 833 кв.м. е част от заснет в картата на възстановената собственост на землището на [населено място] имот с № 166 с площ от 146 630 кв., респ. – намира се в западната част на заснетия в кадастралната карта по трасето на ж.п. линията София – Пловдив (одобрена със заповед на ИД на АГКК от 2013 г.) имот с идентификатор № с площ от 5 240 кв.м. След дадени указания, по делото е постъпила скица на ПИ № * (л. 44 от делото на РС), видно от която неговата западна част има клиновидна форма, без данни за съществуващи постройки върху нея. Както преди, така и след постъпването на скицата по делото, от ищцовата страна не са изисквани, респ. – не са заявени твърдения (включително посредством макар и окомерно изчертаване върху копие от скицата на ПИ № *) как точно се разполага претендираният от нея имот с площ 833 кв.м. върху територията на ПИ № * с площ от 5 240 кв.м.

Същевременно, с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК се налага извода, че в хипотези на спорове за собственост относно реални части от имоти, заснети в кадастрална карта, предметът на спора е по-широк, като обхваща и проблема за евентуалното наличие на грешка или непълнота в кадастралната карта. Това налага съдът да изисква уточняване на ищцовата претенция в смисъл поддържа ли се съществуването на подобна грешка или непълнота с оглед последващото изследване и произнасяне по този въпрос. Указания за уточняване на претенцията отсъстват и в тази насока.

Изложеното мотивира ВКС да приеме, че е налице вероятност произнасянето на въззивния съд да е в отговор на нередовна искова молба с произтичащите от това последици по отношение допустимостта на съдебния акт. Ето защо касационният съд приема, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато, за да се провери неговата допустимост при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Така констатираното основание за служебно допускане на касационното обжалване прави безпредметно обсъждането дали е налице основание в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с питанията, формулирани от касатора Държавата чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, както и налага извод, че е ирелевантно отсъствието на конкретно поставени въпроси от касатора ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура”.

При допускане на касационното обжалване, всеки от касаторите дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,