Определение № 4367 от 02.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5357/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6037/26.07.2023 г. и касационна жалба с вх. № 8153/18.10.2023 г., подадени от ответника по делото Г. производителна кооперация (ГПК) „Х.“, чрез процесуалните `и пълномощници адв. В. Т. и адв. М. П., съответно – срещу решение № 274/06.07.2023 г. и решение № 338/09.10.2023 г., постановени (второто по реда на чл. 250 от ГПК) по възз. търг. дело № 302/2023 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение № 274/06.07.2023 г., като е потвърдено първоинстанционното решение № 8/07.04.2023 г. по търг. дело № 8/2022 г. на Смолянския окръжен съд, кооперацията-жалбоподател е осъдена да заплати на ищеца по делото Териториално поделение на Държавно горско стопанство (ТП на ДГС) „А.. Н. Х.“, на основание чл. 59 и чл. 86 от ЗЗД, обезщетения, представляващи суми за ползване на 431.99 дка горски територии – частна държавна собственост, приравнени на съответните идеални части от общо 36 поземлени имота, включени в ревир „Х.“, в размер на общо 45 358.95 лв. – главница и 4 362.29 лв. – лихва (обезщетения за забава), от които: за 2016 г. – 12 959.70 лв., за 2017 г. – 12 959.70 лв., за 2018 г. – 12 959.70 лв. – главница и 3 639.25 лв. – законна лихва (обезщетение за забава) за периода 01.05.2019 г. - 04.02.2022 г., за 2019 г. – 2 159.95 лв. – главница и 387.02 лв. – законна лихва (обезщетение за забава) за периода 01.05.2020 г. - 04.02.2022 г., и за 2020 г. – 4 319.90 лв. – главница и 336.02 лв. – законна лихва (обезщетение за забава) за периода 01.05.2021 г. - 04.02.2022 г., ведно с дължимата законна лихва (обезщетение за забава) върху главниците от 04.02.2022 г. до окончателното им изплащане; в тежест на кооперацията-касатор са възложени и разноските за първоинстанционното и за въззивното производство по делото. С постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 338/09.10.2023 г. апелативният съд е отхвърлил молбата на кооперацията-ответник за допълване на въззивното решение № 274/06.07.2023 г.

Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. И в двете жалби се твърди, че обжалваните решения били нищожни, недопустими и неправилни, но се излагат оплаквания и доводи, които могат да се квалифицират единствено като такива по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на решенията, поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение № 274/06.07.2023 г. се излагат и в множество последващи молби на кооперацията-касатор, подадени след изтичането на срока за обжалване на това решение.

Насрещната страна – ищецът ТП на ДГС „А.. Н. Х.“, в отговора си на касационната жалба с вх. № 6037/26.07.2023 г., чрез процесуалния си пълномощник юрк. А. Б., излага съображения за неоснователност на тази жалба, без да взема становище по допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Ищецът не е подал отговор на касационната жалба с вх. № 8153/18.10.2023 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба с вх. № 6037/26.07.2023 г., от страна на кооперацията-жалбоподател, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният „обобщен заключителен“ въпрос: „може ли към бивша несамостоятелна частна гора към 1949 г., ревир, в идеални части, която не е останала изобщо незаявена; с ИМ, заведена от ДГС, а не от Държавата; да се прибавя само с думи, както в случая единствено се прави, още една идеална част, от 481 дка, към тази гора, от 5 900 дка като измерена от Комисията към МЗ по Закона за стопанисването и ползването на горите, отм., при окончателната й национализация от Държавата; и това да е достатъчно за установяването на качеството на съсобственик на Държавата пряко по чл. 14а ЗВСГЗГФ – без същевременно за това да е налице или се представя и формалното, съответно необходимо и за това основание, като решение за реституция или поне нужната и за това Заповед на МЗ, издадена по реда по ЗВСГЗГФ, особен, в полза на ИМ; и с това, делото да се насочи срещу кооперацията, Представител на всички съсобственици, на тази частна гора; и само след като съдът признава Държавата за съсобственик, само при сбора по-горе на ИМ, без и самата Държава лично и в лично качество да иска от съда това, да осъди този представител, за период 5 години назад, по чл. 59 ЗЗД, вместо по конкретните налице искове и за това, по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 30, ал. 3 във вр. чл. 93 ЗС, като редът, налице по закон, за осъществяването и на легитимацията, и на прилежащите права, между съсобственици; без и за това дело да е налице поне изрично пълномощно от държавата до ДГС, за провеждането му, и като изборът на реда на воденето му, по по-тежкия и общ състав по чл. 59 ЗЗД, сочи на точно обратното убеждение (в основите явно зад действията за противното и на самия съд за всичко това), а именно, за липсата, на каква да е законно породена съсобственост между двете страни по делото, при това положение, когато включително, няма нито една дори за това писмена покана, отправена отпреди това дело, от единият съсобственик до останалите, или, поне това дължимо писмено доказателство към исковата молба, за редовността й; а Държавата е погасила общото ползване, като е изключила 2 590 дка от него, за своя изключителна собственост, или – щом като е налице осъществено и пълно погасяване и прихванат от самата Държава случай; още повече, когато Волята на самата Държава е за друго – чл. 2-6 ПП ЗВСГЗГФ и ЗВСГЗГФ, и ненепразно, пряко от нея, няма изобщо сезиране с процесните претенции, както в случая, противно и невалидно и от там, от досегашният й ползвател“. По отношение на така формулирания въпрос, от страна на касатора не е наведено никое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като вместо това се излагат отново оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение № 274/06.07.2023 г. В изложението към касационната жалба с вх. № 8153/18.10.2023 г., от страна на жалбоподателя е формулиран следният въпрос: „може ли един съд да се ползва от отрицателни твърдения и съждения, като не ги е установил предварително с протокол заедно със страните, за доказаност на своята добросъвестност като съд“. Поддържа се, че този въпрос е „от значение за точното прилагане на закона, както процесуалния, така и всеки закон“, с което касаторът формално сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Както вече беше посочено, кооперацията-жалбоподател твърди нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на двете обжалвани решения, с което формално сочи и всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК, но и в тази насока излага единствено общи оплаквания за неправилност на решенията.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

В случая въпросът, формулиран в изложението към касационната жалба с вх. № 6037/26.07.2023 г., очевидно не удовлетворява изискванията за ясна и точна формулировка на правен въпрос, който да е разрешен с обжалваното въззивно решение № 274/06.07.2023 г. и да е от значение за изхода на правния спор по делото. Формулировката на този въпрос е изключително многословна и неясна, като с нея е направен опит за синтезиране на основните възражения на касатора-ответник за неоснователност на предявените искове и на основните му касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение. Така формулираният въпрос не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което по него не би могло да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение. Наред с това, както вече беше посочено, по отношение на този въпрос кооперацията-касатор не е навела никоя от допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, което само по себе си също е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Следва да се отбележи и че обжалваното въззивно решение № 274/06.07.2023 г. е съобразено с практиката на ВКС, като в мотивите към него апелативният съд и изрично се е позовал и е цитирал многобройна такава практика на ВКС по приложението на чл. 59 от ЗЗД в подобни случаи, като приетото от въззивния съд е в пълно съответствие и с решение № 65/30.07.2019 г. по търг. д. № 183/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, което е постановено по идентичен на настоящия казус между други страни.

Въпросът, формулиран в изложението към касационната жалба с вх. № 8153/18.10.2023 г. срещу постановеното от въззивния съд по реда на чл. 250 от ГПК решение № 338/09.10.2023 г., също не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. За да отхвърли с това решение молбата на ответната кооперация (сега касатор) за допълване на въззивното решение, апелативният съд е приел, че по делото няма прието за разглеждане искане „в случай, че кооперацията бъде осъдена, едновременно с това да бъде осъден ищецът да `и предаде първи нови реални граници в дължима компенсация за изключените от него 2 590 дка за защитени зони – изключителна държавна собственост“, нито е предявено по надлежния ред и е прието за разглеждане възражение за прихващане, нито пък възражение за задържане, по каквито възражения съдът да дължи самостоятелно произнасяне. С така изложените решаващи мотиви апелативният съд нито е дал разрешение на формулирания от жалбоподателя въпрос („може ли един съд да се ползва от отрицателни твърдения и съждения, като не ги е установил предварително с протокол заедно със страните, за доказаност на своята добросъвестност като съд“), нито пък този въпрос е от значение за изхода на развилото се пред въззивния съд производство по чл. 250 от ГПК. Отделно от това, разглеждането на този въпрос от касационната инстанция не би допринесло нито за промяна на създадена поради неточно тълкуване на разпоредбите на чл. 250 от ГПК съдебна практика, нито за създаване на нова съдебна практика поради непълнота, неяснота или противоречие в нормативната уредба на производството по чл. 250 от ГПК, нито пък за осъвременяване на установената съдебна практика по тълкуването и прилагането на тази нормативната уредба, поради законодателни изменения или промяна на обществените условия. Следователно, този въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Както вече беше посочено, в двете си касационни жалби и изложенията към тях, както и в множеството си допълнителни молби кооперацията-касатор твърди, че двете обжалвани решения на въззивния съд били нищожни и недопустими, но не излага оплаквания и доводи, които да обусловят извод за вероятна нищожност или за вероятна недопустимост както на въззивното решение № 274/06.07.2023 г., така и на постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 338/09.10.2023 г. При извършената и служебна проверка настоящият съдебен състав не намира основание за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от тези хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая нито въззивното решение № 274/06.07.2023 г., нито постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение № 338/09.10.2023 г. страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към всяко от тях са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Самият жалбоподател не сочи очевиден и особено тежък порок, който да може да бъде установен пряко и единствено от съдържанието на мотивите към обжалваните решения, а в тази връзка касаторът поддържа общите си касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение № 274/06.07.2023 г. и на постановеното от въззивния съд по реда на чл. 250 от ГПК решение № 338/09.10.2023 г., не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Предвид крайния изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба с вх. № 6037/26.07.2023 г., възлизат на сумата 50 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение