Определение № 60283 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1803/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 261374/18.03.2021 г., подадена от Н. Ш. Х. и А. С. Х. срещу решение № 260030 от 12.02.2021 г. по гр. д. № 423/2020 г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 97 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 1285/2019 г. на Районен съд – Нови пазар, поправено с решение по същото дело № 260019 от 15.09.2020 г. Въззивният съд е съобразил, че с решение № 97 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 1285/2019 г., с допусната поправка на очевидна фактическа грешка в него с решение № 260019/15.09.2020 г., Районен съд - Нови пазар е отхвърлил предявения от А. С. Х. и Н. Ш. Х. срещу Е. К. С. иск по чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. К., обл. Ш., с площ от 2 238 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м), с административен адрес на имота: [населено място], общ. К., обл. Ш., [улица], ведно с построените в същия сгради: сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 17 кв. м, брой етажи - 1, с предназначение -селскостопанска сграда; сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 39 кв. м, брой етажи - 1, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна; сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 35 кв. м, брой етажи - 1, с предназначение - селскостопанска сграда, при граници на поземления имот: имоти ***, ***, ***, ***, *** и ***, и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на горния недвижим имот. Намерил е първоинстанционното решение за валидно и допустимо, въпреки приетото от Районен съд – Нови пазар, че е сезиран с обективно съединени искови претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, като е приел, че и дадената правна квалификация, и постановеното решение съдържат единствено необходимото за ревандикационния иск произнасяне по принадлежността на спорното право на собственост (установителен диспозитив), и по осъдителния петитум за предаване владението на вещта (втората част от иска по чл. 108 ЗС), от което следва, че първата съдебна инстанция е разгледала и се е произнесла именно по предявения с исковата молба иск с правно основание чл. 108 ЗС. Окръжен съд – Шумен е визирал, че Районен съд - Нови пазар е сезиран с искова претенция по чл. 108 ЗС, предявена от А. С. Х. и Н. Ш. Х. срещу Е. К. С.. Ищците сочат в исковата молба, че са собственици по давност и наследство на недвижим имот в [населено място], за което притежават нотариален акт № 86, том I, дело № 169/1988 г. на НПРС, който преди това бил собственост на бащата на ищеца Н. Х.. По регулационния план на селото имотът представлява УПИ * в кв. 3, който урегулиран съдържа 1 685 кв. м, ведно с построените в него къща, сайвант и трайни насаждения, а по действащата кадастрална карта на селото имотът е с идентификатор*** с площ от 2 238 кв. м, ведно със сградите в него: сграда с идентификатор **** със застроена площ от 17 кв. м, с предназначение - селскостопанска сграда, сграда с идентификатор **** със застроена площ от 39 кв. м, с предназначение -жилищна сграда, и сграда с идентификатор **** със застроена площ от 35 кв. м, с предназначение - селскостопанска. Ищецът и семейството му живели в имота до 1994 г., след което заминали да работят и живеят преимуществено в Република Турция. При заминаването си оставили ключа за имота на бащата на ищцата С. Б. А., който живеел в България, за да го наглежда. Той починал на 17.02.2006 г. Приживе отглеждал животни, като по повод закупуването и отглеждането на коне за участие в конни надбягвания, с него се свързал ответникът, който бил жокей, от [населено място]. С. А. му предложил да се премести в [населено място] и го пуснал да живее в къщата на зет си, за да е близо до коня, за който се грижи и обяздва. Обяснил му, че може да живее в къщата само като ползвател и докато дъщеря му и зет му не решат да си ползват имота, след като се пенсионират и започнат да идват по-често в България. През м. август 2019 г. Н. Х. дошъл на сбора в [населено място] и чул от хората, че Е. се хвалил из селото, че си е извадил нотариален акт за неговия имот. О. не повярвал, но след справка в Кадастъра в [населено място] установил, че действително ответникът в края на 2018 г. се е снабдил с нотариален акт по реда на обстоятелствена проверка за имота му. Ищците оспорват обстоятелството, че ответникът е придобил имота по давност, поради което и молят съдът да се произнесе с решение, с което да признае за установено, че те са собственици на имота, и да осъди Е. С. да им предаде владението му. Е. К. С. е оспорил иска с отговора на исковата молба. Твърди, че е придобил собствеността върху имота въз основа на давностно владение, продължило близо 28 години преди получаването на исковата молба. В имота се нанесъл заедно с покойната си съпруга Ф. и в този дом отгледали и двете си деца. Това станало през м. август 1991 г., като всички въпроси във връзка с имота уреждал със С. А. (баща на ищцата), с който нямали никакви противоречия. Скоро след нанасянето му, Н. Ш. Х. идвал в България и лично двамата договорили цена от 16 500 лв., за която да закупи имота, както и срок до края на 1993 г., до изтичането на който да го направи. Ответникът изпълнил ангажимента си, събрал парите и ги предал на С. А., а той на свой ред го уверил, че ги е предал на Н. и А. Х.. В този период вярвал, че никой не би отричал договорките и полученото. Видял се през 1994 или 1995 г. с ищците, които му благодарили за парите и му пожелали да ползва имота със здраве. Въпреки че ги поканил на кафе, те не влезли в дома. Всяка година се връщали в България, но отсядали в имота на С. А. и по никакъв начин не се интересували от процесния недвижим имот. Сделката не била оформена документално (по нотариален ред или по друг начин). През 1998 г., по настояване на С. А., с когото ответникът имал много добри взаимоотношения, последният му предоставил оригиналния нотариален акт и „пълномощно“ за имота, в което било упоменато, че сумата в размер на 16 500 лв. е платена изцяло в брой през 1993 г., което Е. С. прикрепил към оригиналния нотариален акт за имота. През 2015 г. ищците видели ответника и му поднесли съболезнования за починалата му съпруга Ф., като отново не станало дума за имота. Едва на 4.08.2019 г. те го изненадали с разговор относно имота, заявявайки, че цената на същия е в пъти по-висока от сумата, заплатена им през 1993 г. През 2018 г. ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота въз основа на давностно владение, което владение продължавало и към момента на образуване на делото. Декларирал имота като свой собствен в данъчната служба и заплащал дължимите за него данъци. Счита, че е придобил имота на законово правно основание. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: Видно от нотариален акт № 86, том I, дело № 169/1988 г., Нешо Л. О. (Н. Ш. Х.) от [населено място], В. област е бил признат за собственик по давност и наследство на процесния недвижим имот. По отношение на същия Е. К. С. е бил признат за собственик по давностно владение с нотариален акт № 38, том 12, рег. № 8230, дело № 1616/2018 г. по описа на нотариус П. А.. А. С. Х. е законен наследник (дъщеря) на С. Б. А., починал на 17.02.2006 г. С пълномощно, с нотариална заверка № 35/11.03.1998 г. от В. А., длъжностно лице при [населено място], С. Б. А. е упълномощил Е. К. С. да стопанисва и живее в къщата, както намери за добре, дори ако желае да се снабди с нотариален акт за къщата заедно със застроеното и незастроеното дворно място, и да подпише всички необходими документи от негово име. Посочено е, че сумата от 16 500 лв. е броена и изплатена в брой през 1993 г. от Е. К. С.. Пълномощното е подписано от упълномощителя и от упълномощеното лице. От събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания, и по-конкретно – тези, които не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, се установява, че семейството на ответника заживяло от 1991 г. в процесния имот, като през 1993 г. Е. С. предал уговорената с ищеца продажна цена за имота на бащата на ищцата. След това ответникът държал имота като свой собствен, правил подобрения в него и през 2018 г. се снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за придобитото от него право на собственост по давностно владение. През годините преди предявяване на иска ищците гостували по празници в селото, но по никакъв начин не оспорили владението на ответника и не заявявали претенции към имота. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил следните правни изводи: За уважаването на ревандикационния иск е необходимо наличието в кумулативна даденост на следните три предпоставки: имотът, предмет на иска, да е собственост на ищеца; този имот да се владее от ответника; това владение да е без основание. С оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест, в тежест на ищеца е, при условията на главно и пълно доказване, да установи наличието на положителните предпоставки, а на ответника - че владее на правно основание. В случая безспорен се явява фактът на владението от ответната страна върху процесния имот. Налице е спор относно останалите две предпоставки. Съдът е посочил, че съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (какъвто е казусът по делото), разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В тежест на ответната страна е да докаже, че е установила фактическа власт изключително за себе си и е владяла непрекъснато, явно и несъмнено в продължение на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, трябва да е непрекъснато, спокойно (да не е установено и поддържано с насилие), явно (да не е установено и поддържано по скрит начин) и несъмнено (да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене). Извършените действия по упражняване на фактическа власт следва да са разкривали намерението за своене по начин, то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и действията, чрез които е осъществявана фактическата власт, т.е. дали последните имат постоянен или сезонен характер. Без да се установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Съдът е приел, че ответниците са се настанили в имота след преговорите с бащата на ищците и оттогава го владеят за себе си. В случая не е необходимо демонстриране на завладяването, предвид конкретната хипотеза на завладяване на изцяло чужд имот без правно основание. Периода на упражняване на фактическа власт и намерението за своене въззивният съд е намерил за установени по делото от събраните гласни доказателства, сочещи начало на владението 1993 г. - след предаването на уговорената цена за имота на бащата на ищцата (и тъст на ищеца), като към 2003 г. е бил изтекъл и изискуемият период за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 ЗС. Не е оборена и законовата презумпция на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. По делото не са ангажирани доказателства ответникът да е осъществявал държане на имота не за себе си, а за сметка на ищеца или друг по силата на някакво правно основание (договор за наем, заем за послужване или др.), а се установява противното - упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене след 1993 г., когато е била заплатена и цената за имота на роднината на ищците, живеещ в България тогава. Не е доказано и ищците да са оспорили владението на ответника през правнорелевантния период - 10 години преди снабдяването с констативния акт през 2018 г., като и след това необезпокояваното владение е продължило до предявяване на исковата молба на 27.09.2019 г. Ето защо съдът е заключил, че през сочения период ответникът е осъществявал фактическа власт за себе си и поради това е придобил спорния имот по давност, като това води до неоснователност на ревандикационната претенция. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. Х. и А. Х. се позовават, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът при разглеждането на въпроси и дела, касаещи право на собственост, придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност и предаване на владение, да указва, насочва или задължава страните към ангажирането и представянето на доказателства, имащи отношение към тези въпроси; 2. Следва ли да се приеме, че решение, постановено при несъбрани и непредставени всички относими доказателства към въпросите, касаещи право на собственост, придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност и предаване на владение, е правилно и законосъобразно; 3. Следва ли при наличието на безспорно установена причинно- следствена връзка между неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и др., с оставане на делото неизяснено от фактическа страна, поставяне на страните в неравностойно положение и постановяване на решение при непълнота на доказателства, да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение; 4. Следва ли при наличието на безспорно установено неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и др., и довело до неправилно интерпретиране и прилагане разпоредбите относно придобивната и погасителната давност по Закона за собствеността, да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение. В тази връзка твърдят, че по отношение спазването на принципа за служебното начало въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: решение № 99/1.09.2020 г. по гр. д. № 4688/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 47/12.03.2019 г. по гр. д. № 2322/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 50/16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. и др. На второ място, жалбоподателите визират основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които считат, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Следва ли да се приеме, че решение, постановено при несъбрани и непредставени всички относими доказателства към въпросите, касаещи право на собственост, придобиване право на собственост върху недвижим имот по давност и предаване на владение, е правилно и законосъобразно; 2. Следва ли при наличието на безспорно установена причинно-следствена връзка между неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и др., с оставане на делото неизяснено от фактическа страна, поставяне на страните в неравностойно положение и постановяване на решение при непълнота на доказателства, да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение; 3. Следва ли при наличието на безспорно установено неизпълнение и неспазване на основни принципи и начала в гражданския процес от страна на съда - принципа на служебното начало, съдействие на страните (визирано в чл. 7 и чл. 10 ГПК) и др., и довело до неправилно интерпретиране и прилагане разпоредбите относно придобивната и погасителната давност по Закона за собствеността, да се приеме, че е постановено едно правилно, законосъобразно и справедливо решение; 4. Следва ли недобросъвестното поведение на една от страните - ответника, който изпълнявайки и покривайки частично предвидените в закона предпоставки за признаване правото на собственост върху недвижим имот по давностно владение, от липсата и неполагането на пълните грижи, усилия и действия от негова страна, да бъде толерирано и определящо за съдебното решение, нарушавайки принципа на равнопоставеност и справедливост в процеса. На последно място, в изложението е посочено основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на решението, предвид нарушаване принципа на служебното начало и принципа на съдействие на страните, като се твърди, че първоинстанционният съд не е събрал доказателства за реалното и добросъвестно ползване на имота от ответника, не е изискал събирането на всички относими и необходими доказателства, включително и тези събрани по нотариалното дело по обстоятелствена проверка и др. такива, като по този начин делото е останало неизяснено от фактическа страна, а решение е постановено при непълнота на доказателствата и същото е необосновано. Първоинстанционният съд и въззивната инстанция не са изпълнили задължението си за съдействие на страните, визирано в основните начала на граждански процес - чл. 7 и чл. 10 ГПК, а нарушавайки тези си задължения и принципи, са поставили страните в неравностойно положение. В нито един момент от производството пред първата и втората инстанция от страна на съда на Н. Х. и А. Х. не е било указано за възможни действия, които имат право да извършат, или за доказателства, които могат да изискат. От ответника е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая всички въпроси от изложението представляват не такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а формулирани под формата на въпроси оплаквания (твърдения) на жалбоподателите за допуснати от двете съдебни инстанции нарушения на закона, свързани с недаване на указания и неоказване съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и за събирането на доказателства от значение за правилното разрешаване на спора, което е поставило ищците в неравностойно положение спрямо ответника и е довело до неизясненост на делото и до постановяване на необосновано, незаконосъобразно и несправедливо решение. Същевременно тези оплаквания не отговарят на обективната действителност. Видно от доклада по чл. 140 ГПК и отразеното в протокола от първото проведено открито съдебно заседание, първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 108 ЗС, отделил е безспорното обстоятелство по делото (че ответникът се намира във владение на имота) и е дал указания на страните какви факти следва да докажат съобразно доказателствената тежест по ревандикационния иск; допуснал е и събрал всички поискани писмени и гласни доказателства на ищците и ответника, включително такива относно упражняваното от ответника владение върху имота. Указанията съответстват на задълженията на съда, уредени в чл. 146 ГПК. При разглеждане на делото и постановяване на решението си същият е спазил принципите, залегнали в чл. 7, чл. 9 и чл. 10 ГПК за служебно начало, равенство на страните и установяване на истината в гражданския процес. Пред въззивния съд Н. Х. и А. Х. не са поискали събиране на допълнителни доказателства. За двете съдебни инстанции не е съществувало задължение за служебно събиране на доказателства. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на формулираните въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Пълномощникът на ответника по касационната жалба има право на заплащане от страна на жалбоподателите на сума в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,