Определение № 585 от 24.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 457/2010 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК и по чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. К. Д. от[населено място], общ.С., срещу определението от 14.06.2010г. по ч.гр.д.№451/2010г. на Благоевградски окръжен съд, с което е оставено без разглеждане направените с частната жалба искане за постановяване на решение и е потвърдено разпореждане от 28.01.2010г. по гр.д.№10308/2009г. на С. градски съд за частично връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК и е процесуално допустима. Г. Д. е сезирал съда с искове за задължаване на ответницата М. Алексиева А. за представяне на сключен между нея и трето лице договор за наем на процесния имот, за задължаване на наемателя на процесния имот за заплащане на договорения наем лично на ищеца, както и иск за задължаване на М. А. да сключва нови договори за наем с личното участие на ищеца. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба в частта по тези искове и за прекратяване на производството по делото в тази част, поради недопустимост на исковете. При действието на новия ГПК определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд, с което е прегражда по-нататъшното развитие на делото, подлежи на касационно обжалване само ако са налице предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК. Частният жалбоподател не е посочил правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР№1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, не е посочил някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване: не е посочил задължителна съдебна практика, в противоречие с която да е постановено обжалваното определение; не е посочил и представил съдебна практика, която да сочи на противоречиво решаване на правните въпроси, разрешени с обжалваното определение. Нито е посочил и обосновал наличието на основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – с въззивното определение да е разрешен въпрос от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. В останалата част производството по частната жалба е по чл.274, ал.2 от ГПК. С частната жалба са направени искания въззивният съд да се произнесе с решение за осъждане на ответницата М. А. да представи сключения от нея договор за наем с наемателя от 2009г., да бъде задължена жалбоподателя да получава лично наем от наемателя, да бъде задължена жалбоподателя да присъства при сключване на нови договори с наемател, както и да възстанови на жалбоподателя причинени вреди, ведно с мораторни лихви. Въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, но се произнася по него по пътя на инстанционния контрол на първоинстанционното решение. Поради това правилно от въззивния съд е прието за процесуално недопустимо искането да се произнесе с решение в производството по частна жалба срещу прекратителното определение на първоинстанционния съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение